Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.01.2014 08:48 - дейл карнеги "как да преодолеем безпокойството и да се радваме на живота"
Автор: rumyn Категория: Технологии   
Прочетен: 1273 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 09.08.2014 10:49

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

КАК СЕ ОТЪРВАХ ОТ КОМПЛЕКСА СИ ЗА МАЛОЦЕННОСТ

ЕЛМЪР ТОМАС,

БИВШ СЕНАТОР ОТ ОКЛАХОМА

Когато бях на петнадесет години, постоянно ме измъчваха безпокойства, страхове и стеснителност. Бях много висок за възрастта си и слаб като щека. Бях метър и осемдесет и пет висок, а тежах само шестдесет килограма. Въпреки ръста си бях слаб и не можех да се меря е другите момчета в бейзбола и свързаните е тичане игри. Те ми се подиграваха, наричаха ме Дългуча. Бях толкова плах и стеснителен, че се боях от срещите е хора, а и те бяха рядкост, защото фермата ни беше далеч от пътя, вдън гори, не видели никога брадва. Живеехме на около километър от магистралата и често минаваше по цяла седмица, без да видя други хора, освен майка си, баща си, братята и сестрите си.

Може би щях да се проваля в живота, ако се бях предал на страховете си. Постоянно бях обладан от мрачни мисли за високото си, кльощаво и немощно тяло. За нищо друго не можех да мисля. Притеснени-ята и страховете ми бяха толкова силни, че нямам думи да ги опиша. Само майка ми разбираше как се чувствам. Тя беше учителка. Веднъж ми каза: „Сине, трябва да получиш добро образование и да си изкарваш хляба с ума си, защото тялото ти винаги ще те поставя в неизгодно положение.“

Понеже родителите ми нямаха възможност да ме изпратят в колеж, знаех, че ще трябва да се оправям сам. Една зима залагах капани за опосуми, скунксове, норки и миещи мечки. През пролетта продадох кожите за четири долара и си купих с тях две прасенца. Храних ги първо с помия, после с царевица и следващата есен ги продадох за четиридесет долара. С парите от продажбата на двете прасета отидох да уча в колежа „Сентръл Нормал“ в Данвил, Индиана. Плащах по долар и четиридесет цента на седмица за храна и по петдесет цента за стаята. Ходех с кафява риза, ушита от майка ми. (Тя очевидно бе избрала кафявия цвят, за да не личи, когато се изцапа.) Имах стар костюм от баща ми, който ми бе възголям, както и старите обувки с гамаши, с ластици отстрани, които се разтягаха при обуване. Ластиците отдавна вече се бяха отпуснали и обувките ми бяха толкова хлабави, че едва не падаха от краката ми. Притеснявах се от общуването с другите студенти, затова си седях сам в стаята и учех. Най-голямата ми мечта беше да си купя дрехи, които да са ми по мярка и от които да не се срамувам.

Малко покъсно се случиха четири неща, които ми помогнаха да преодолея тревогите си и комплекса си

за малоценност. Едното от тези събития ми вдъхна смелост, надежда и увереност и промени коренно живота ми. Ще опиша накратко и четирите събития.

1.               След като бях учил в колежа едва осем седмици, положих изпит и получих сертификат трета степен, даващ ми право да преподавам в селските държавни училища. Той, разбира се, важеше само шест месеца, но показваше, че бях спечелил нечие доверие — първото доказателство, че някой друг, освен майка ми, има доверие в мен.

2.               Управата на едно селско училище в Хепи Холоу ме нае да преподавам срещу два долара на ден, което правеше четиридесет долара на месец. Това бе още едно доказателство, че някой има доверие в мен.

3.               Още щом получих първия си чек, си купих дрехи — дрехи, които да не се срамувам да облека. Дори някой да ми даваше един милион долара, това далеч не би ме развълнувало така, както първият ми костюм конфекция, струващ само няколко долара.

4.               Истинската повратна точка в живота ми, първата голяма победа в борбата ми против притеснени-ята и комплексите, бе на Пътнамския окръжен панаир, който се провеждаше всяка година в Бейнбридж, Индиана. Майка ми настояваше да участвам в състезанието по ораторско изкуство. На мен дори и сама¬та мисъл за това ми се струваше нелепа. Аз нямах смелостта да заприказвам дори един човек, да не говорим за цяла тълпа. Но вярата на майка ми в мен бе направо трогателна. Тя хранеше грандиозни мечти за бъдещето ми. Живееше чрез сина си. Нейната вяра ме накара да участвам в състезанието. Избрах за тема на речта си последното нещо на света, за което бях компетентен да говоря— „Изящните изкуства и хуманитарните науки в Америка“. Честно казано, когато започнах да готвя речта си, не бях съвсем наясно какво са това хуманитарни науки, но всъщност нямаше значение, защото и слушателите ми не знаеха. Научих наизуст подготвената реч и я репетирах десетки пъти пред дърветата и кравите. Толкова исках да се представя добре заради майка си, че трябва да съм говорил много разпалено. Във всеки случай, получих първата награда. Бях изумен от случилото се. Тълпата бурно ме аплодира. Момчетата, които някога ми се подиграваха и ме наричаха Дългуча, ме тупаха по рамото и казваха: „Знаехме си, че ще успееш, Елмър“. Майка ми ме прегърна просълзена. Сега, хвърляйки поглед назад, разбирам, че това състезание е било повратната точка в моя живот. Местните вестници писаха за мен на първа страница, предричайки ми голямо бъдеще. Спечелването на това състезание ме направи фигура от местен мащаб, създаде ми авторитет, увеличи стократно самочувствието ми. Сега разбирам, че ако не бях спечелил това състезание, сигурно никога нямаше да стана сенатор, защото победата ме накара да погледна далеч напред, разшири кръгозора ми, помогна ми да разбера, че притежавам скрити способности, за които дори не съм и подозирал. Но най-важното е, че първата награда в това състезание бе едногодишна стипендия в моя колеж.

От този момент нататък аз станах още по-жаден за знания. През следващите няколко години — от 1896 до 1900 г. — разделях времето си между ученето и преподаването. За да си плащам разходите в университета „Де Поу“, работих като келнер, огняр, косач и деловодител, през лятото работех на полето и пренасях чакъл на един пътен строеж.

През 1896 г., само на деветнадесет години, произнесох двадесет и осем речи, убеждавайки хората да гласуват за Уилям Дженингс Брайън в президентските избори. Вълнението, което ме обземаше, когато говорех за Брайън, събуди у мен желание да се занима¬вам с политика. Когато се записах в университета

„Де Поу“, реших у а уча право и ораторско изкуство. През 1899 г. представих университета в дебат с колежа „Бътлър“. Дебатът се провеждаше в Индианаполис, а темата бе: „Защо сенаторите на Съединените щати трябва да се избират е общи избори“. Спечелих и други състезания по ораторско изкуство и станах главен редактор на годишника на колежа „Мираж“ и на университетския вестник „Паладиум“.

След като получих бакалавърска степен в „Де Поу“, се вслушах в съвета на Хорас Грийли, но не тръгнах на запад, а на югозапад. Отидох в една нова земя — Оклахома. Когато бе открит резерватът за киови, команчи и апахи, подадох заявление и открих адвокатска кантора в Лотън, Оклахома. Тринадесет години работих в щатския сенат, четири — в Камарата на представителите в Конгреса, и на петдесет години постигнах целта на живота си — бях избран в Сената на Съединените щати от Оклахома. На тази длъжност съм от 4 март 1927 г. Откакто Оклахома и индианските територии бяха признати за щат на 16 ноември 1907 г., демократите винаги издигат моята кандидатура от името на партията — първо за щатския сенат, после за Конгреса и накрая — за Сената на САЩ.

Разказвам тази история не за да се хваля с важни¬те единствено за мен успехи, които едва ли ще заинтересуват някого. Разказвам я единствено с надеждата, че тя ще вдъхне смелост и самоувереност на някое бедно момче, което се измъчва от безпокойства, стеснителност и комплекси за малоценност, които превръщаха живота ми в ад, докато се обличах в износените дрехи на баща ми и носех обувките му с ластици, които по чудо се задържаха на краката ми.

(Бележка на редактора: Може би би било интерес-но да знаете, че Елмър Томас, който като младеж толкова се срамува от окаяния си вид, по-късно е обявен за най-елегантния мъж в Американския сенат.)




Гласувай:
3
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rumyn
Категория: Тя и той
Прочетен: 454716
Постинги: 436
Коментари: 961
Гласове: 1974
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829