ЖИВЯХ В ГРАДИНАТА НА АЛЛАХ Р. В. С. БОДЛИ

ПОТОМЪК НА СЪР ТОМАС БОДЛИ, ОСНОВАТЕЛЯ НА БИБЛИОТЕКАТА „БОДЛИ“ В ОКСФОРД АВТОР НА „ВЯТЪРЪТ НА САХАРА“, „ВЕСТИТЕЛЯТ“

И ОЩЕ ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ДРУГИ КНИГИ

През 1918 г. обърнах гръб на познатия ми свят и заминах за Северозападна Африка, където живях с арабите в Сахара — Градината на Аллах. Прекарах там седем години. Научих езика на номадите. Обличах се като тях, ядях тяхната храна, възприех техния начин на живот, който почти не се е променил през последните двадесет века. Станах собственик на овце, спях на земята в шатрите на арабите. Запознах се в подробности с религията им. По-късно написах книга за Мохамед, която нарекох „Вестителят“.

Тези седем години, които прекарах със скитащите пастири, бяха най-спокойните и щастливи години в живота ми.

Вече бях натрупал богат и разнообразен жизнен опит. Бях роден в Париж — родителите ми бяха англичани, и живях девет години във франция. После учих в „Итън“ и в Кралския военен колеж в Сандхърст. Прекарах шест години като офицер в Индия, където играх поло, ходих на лов и изследвах Хималаите, нй- ред с военните си задължения. Бих се през цялата Първа световна война и след края й присъствах на Парижката мирна конференция в качеството ми на помощник военен аташе. Това, на което станах сви¬детел там, ме слиса и разочарова. През четирите години касапница на Западния фронт бях вярвал, че се бием за спасението на цивилизацията. А на Парижка¬

та конференция видях безсъвестни политици, които подготвяха почвата за нова световна война — всяка страна гледаше да заграби за себе си колкото може повече, създавайки вражди между народите и възраждайки интригите на тайната дипломация.

Повдигаше ми се от войната, от армията, от обществото. За първи път през кариерата си прекарвах безсънни нощи в нерадостни мисли за това за какво си струва да живея. Лойд Джордж настоя да се заема с политика. Докато обмислях дали да не послушам съвета му, се случи нещо странно— нещо, което определи живота ми през следващите седем годи¬ни. Всичко започна от един разговор, продължил не повече от три минути — разговор с „Тед“ Лорънс, „Лорънс Арабски“ — най-колоритната и романтична фигура от времето на Първата световна война. Той бе живял в пустинята с арабите и ме посъветва да направя същото. Отначало идеята ми се стори доста ексцентрична.

Но твърдо бях решен да напусна армията и трябваше да правя нещо. Работодателите избягваха да наемат хора като мен — бивши офицери от редовната армия, особено след като пазарът на труда гъмжеше от милиони безработни. И аз послушах Лорънс — отидох да живея при арабите. Доволен съм, че го сторих. Те ме научиха как да преодолявам безпокойството. Като всички правоверни мюсюлмани, арабите са фаталисти. Вярват, че всяка дума, напи¬сана от Мохамед в Корана, е божествено откровение на Аллах. Когато Коранът казва:“Бог е създал теб и всичките ти дела“, те приемат това буквално. Ето защо гледат на живота спокойно, никога не бързат и не избухват излишно, когато нещо не върви както трябва. Знаят, че когато нещо е писано, така ще стане, и никой, освен Бог, не може да го промени. Това обаче не означава, че когато са застрашени от някое

бедствие, сядат кротко и нищо не правят. За пример нека ви разкажа за една ужасна буря, наречена „сироко“, която преживях в Сахара. Три дни и три нощи се носи воят и грохотът на бурята. Беше толкова силна, толкова страховита, че бе отнесла пясък от Сахара на стотици километри над Средиземно море и го бе разпиляла над долината на Рона във франция. Вятърът беше толкова горещ, че имах чувството, че косата ми ще пламне на главата. Гърлото ми беше пресъхнало. Очите ми горяха. Между зъбите ми скърцаше пясък. Сякаш стоях пред пещ във фабрика за стъкло. Бях на прага на лудостта. Но арабите не се оплакваха. Те свиваха рамене и казваха: „Мектуб.“ — „Така е писано.“

Още щом свърши бурята обаче, те се хвърлиха на работа. Заклаха всички агнета, защото знаеха, че те и без това ще умрат, а така се надяваха да спасят овцете майки. После подкараха стадата на юг, за да ги напоят. Всичко това бе сторено спокойно, без излишни тревоги и оплаквания, без да жалят за загубите си. Старейшината на племето каза: „Не е толкова лошо. Можехме да загубим всичко. Но хвала на Бога, останаха ни почти половината овце и можем да започнем отначало.“

Спомням си един друг случай, когато пътувахме с кола през пустинята и една гума се спука. Шофьорът беше забравил да поправи резервната. Бяхме останали само с три гуми. Аз се ядосвах, мърморех, притеснявах се, подпитвах арабите какво ще правим. Те ми отвърнаха, че вълненията няма да помогнат, че от тях само ще ми стане по-горещо. Волята на Аллаха била гумата да се спука и нищо не може да се направи по въпроса. И ние потеглихме, запълзяхме на една джанта. Накрая колата изскърца и спря. Беше свършил бензинът! Водачът само отбеляза: „Мектуб." И вместо да смъмрят шофьора, задето не е заредил

достатъчно бензин, всички останаха спокойни и поеха пеш към целта с песен на уста.

Тези седем години, които прекарах с арабите, ме убедиха, че невротиците, душевноболните, алкохолиците на Америка и Европа са продукт на забързания и изнервящ живот, който водим в нашата така на¬речена цивилизация.

Докато живеех в Сахара, нямах тревоги. Там, в Градината на Аллах, открих смиреното доволство и физическото добруване, което мнозина от нас търсят напрегнато и отчаяно.

Мнозина се надсмиват над фатализма. Може би са прави. Кой знае? Но всички трябва да разберем колко често съдбата ни е предопределена. Ето например, ако не бях говорил с Лорънс Арабски в дванадесет часа и три минути в онзи горещ августовски ден през 1919 г., годините, които преживях впоследствие, щяха да бъдат съвсем различни. Хвърляйки поглед назад през живота си, виждам, че той е бил многократно насочван и определян от събития, изцяло извън моята власт. Арабите наричат това „мектуб, къс¬мет“— волята на Аллах. Наричайте го както искате. Но то прави странни неща с хората. Аз знам само, че сега, седемнадесет години след като напуснах Сахара, все още се отнасям с щастливо примирение към неизбежното, както ме научиха арабите. Тази философия успокои нервната ми система повече, отколкото биха могли да я успокоят хиляди хапчета.

Когато над живота Ви задуха свиреп, изгарящ вятър и не можете да го спрете, приемете неизбежното (Виж Трета част, Девета глава). Хващайте се на работа и съберете онова, което е останало!