АЗ СТИГНАХ ДО ДЪНОТО И ОЦЕЛЯХ

ТЕД ЕРИКСЕН

Някога бях ужасен невротик. Но вече не е така. През лятото на 1942 г. ми се случи нещо, което прогони безпокойството от живота ми — надявам се, завинаги. Пред тази случка всичките ми предишни проблеми започнаха да изглеждат маловажни.

Години наред бях мечтал да прекарам едно лято на риболовен кораб в Аляска и през 1942 г. ме включиха в екипажа на едно десетметрово корабче, което потегляше на лов за сьомга от Кодиак, Аляска. На плава¬телен съд с такива размери екипажът се състои само от трима души — капитанът, неговият помощник и един черноработник, обикновено скандинавец. Аз съм скандинавец.

Хвърлянето на мрежи за сьомга започва с приливи-те и аз често работех по двадесет часа на ден. Не-рядко това продължаваше по цяла седмица. Правех всичко онова, което никой друг не искаше да прави. Миех корабчето. Прибирах мрежите. Готвех на малката печка с дърва в миниатюрната кабина, където от горещината и пушека от мотора едва не ми призляваше. Миех съдовете. Поправях корабчето. Прехвърлях сьомгата на кораба, който я откарваше в консервната фабрика. Краката ми бяха постоянно обути в гумени ботуши, които често се пълнеха с вода, но нямах време да я изсипвам. Но всичко това беше детска игра в сравнение с основната ми работа — да тегля „въжето с тапите“: запъвах крак на кърмата и теглех въжето, за да извадя мрежата. Това поне трябваше да правя. Но мрежата беше толкова тежка, че почти не помръдваше. Теглейки мрежата, аз всъщност теглех корабчето. Теглех го с двете си ръце. Правих това седмици наред. Тази работа едва не ме довърши. Всичко ме болеше, цялото тяло, месеци наред.

Когато ми се удаваше възможност да почина малко, спях на един мокър, неравен матрак, хвърлен върху сандъка за провизии. Нагласявах една от буците на матрака под онова място на гърба си, което ме болеше най-много, и заспивах като упоен — упоен от пълно изтощение.

Сега съм доволен, че трябваше да преживея всичките тези болки и изтощение, защото те ми помогнаха да прогоня безпокойството. Сега, когато съм изправен пред някакъв проблем, вместо да се безпокоя, си казвам: „Ериксен, това толкова ли е лошо, колкото да теглиш въжето?“ И Ериксен неизменно отвръща: „Не, нищо не може да бъде толкова лошо!“ И окуражен, се заемам храбро с проблема. Смятам, че е полезно от време на време да преживяваш по нещо мъчително. Хубаво е да знаеш, чс си стигнал до дъно¬то и си оцелял. Това прави делничните ти проблеми да изглеждат нищожни.