СТРАХ ОТ САМОТАТА

Отварям се за всичко, което

  ме очаква; свалям дежурния

си гард и откликвам с активни

 и съобразителни действия

 на всичко, което може да

 пресече пътя ми.

Паяк зърнах на издатината –

безмълвен, сам и търпелив.

Замислено огледа синевата,

непознатата безкрайна шир.

Тогаз реши да я изследва –

сам в себе си се укрепи

и почна да изпуска нишка.

Безспир я размотава и преде,

умората не спира този скитник.

И ти, душа, си същата –

самичка във безмерен океан.

Неспирно размишляваш, дръзваш, хвърляш се;

пространствата издирваш, за да ги вплетеш.

Ти мост прехвърляш между тях, когато искаш;

за котвата, макар и крехка, се държиш,

политаш, за да уловиш ефирната й нишка!

Уолт Уитман

Замислете се за тази сцена. Паякът поглежда към голямата пропаст, над която няма мост. Вместо да се уплаши от привидната невъзможност да я пресече, той започва да черпи сила от себе си. Създава мост от собствената си жизнена енергия, неговата „перлена вълнена нишка“, както се изразява Емили Дикинсън. Яхва собствената си енергия, за да прекоси огромната пропаст и да стигне до другата страна. стихът говори за безспирно размотаване на нишка - достатъчно дълго, за да ни преведе през живота, достатъчно, за да изправим пред всичко, което би могло да се случи. Мостът от който имаме нужда, ще открием в нас; той е безкрайно дълъг. Можем дори да сме спокойни, че ефирната нишка, която метнем в простора, ще се закачи някъде! Тези стихове потвърждават жизнената ни енергия и изразяват вярата, че разполагаме с достатъчно нишков материал (психологически ресурси), за да пресечем всяка бездна. Именно тук започваме, когато става въпрос за страха от самотата.

Най-лошото в страха да съм сам е убеждението, че нямам нишка - няма достатъчен ресурс в мен - да се заема и да построя мост. Това е истинската същина на чувството за изолация, свързано с невротичния страх от самотата. Според него нещо в мен не е наред: „Сам съм, защото нямам какво да предложа на другите.“ Страхът от самотата е отзвук от недостига на огледално отразяване в ранното ни детство. Научили сме се да се съмняваме във вътрешния си потенциал още от малки, когато никой не ни е отразил с доверие в нашата сила. Хората, които в детството си са били изцяло контролирани от родителите си, може да са научили, че единственият начин да оцелеят е да са покорни. Алис Милер казва: „Как може човек, който е бил научен да се подчинява, да се изправи пред перспективата за самостоятелен живот, без да изпита чувство за пустота?“

Много по-вероятно е да ви обзема самота, ако като дете са ви казвали, че чувствата ви нямат значение. Това е директна атака срещу жизнената ви енергия. Самотата е по-вероятна и ако постоянно са ви отпращали или затваряли в стаята ви, задето сте „лоши“. Може да сте се научили да свързвате самотата и изолацията с това, че не сте добри. „Когато не ме харесват, ме изолират. Ето защо, когато се чувствам изолиран, не ме харесват и не ставам за харесване.“ Вероятността да се чувствате самотни е по-голяма и когато в детството ви е имало  дълги периоди на досада и липса на стимулация, когато родителите ви са ви оставяли на самотек, вместо да ви осигурят атмосфера, която да мобилизира силите ви или активира потенциала ви.

Достъпът до вътрешната ви нишка се влошава, ако с течение на годините никога не сте работили върху това сами да се отразявате, т.е. да се грижите сами за себе си като възрастен когато човек се бори със самотата чрез пристрастяване към взаимоотношения или вещества, той губи връзката с нишката в себе си. Страхът от самоутвърждаващото поведение или дори действието в синхрон с най-дълбоките си нужди и желания, т.е. да бъдеш себе си, вероятно е именно този страх от самотата. „Ще ме изоставят, ако направя това...“

(о влади, тогава аз дойдох за да те видя и да прекъсна отношенията ни! Разбрах че не мога да го направя. Признавам опитах. Признавам нараних те но и себе си раних.

 Влади, аз не искам да прекъсвам отношенията ни. Още тогава осъзнах че това ще е най голямата глупост в живота ми. Няма да правя така , никога по вече няма да те тласкам да сложиш край на отношенията ни. Вярно е аз нямам сила да ги прекратя. Но и вече нямам желание да се случи. Отдавна приех всички факти , понесох ги на гърбът си , прецених че не ми тежат и дори успявам да ти се усмихвам.)

Когато към латентния страх се добави ситуация, в която около мен няма други хора, ме обзема самота. Елементът на изолация е в корените на страха. Самотата идва, когато към факта, че сте сами, добавите убеждението, че не можете да се грижите достатъчно добре за себе си. При това положение е възможно да превърнете взаимоотношението с друг човек в място, където да се криете. „Не се страхувам от интимността, трябва ми взаимоотношение.“ Под тази „смелост“ може да стои следното: „Толкова се страхувам да съм сам, че винаги трябва да сме „ние“, за да има на кого да се облягам.“

В страха от самотата може да се спотайва всяко от следните убеждения:        —   "

• Сам съм, защото никой не ме иска.

• Никой не иска да е с мен.

• Нямам какво да дам на другите.

• Нищо не мога да направя по въпроса.

• Аз съм напълно безсилен.

• Нещата никога няма да се подобрят.

• Чувствам, че не съм като другите хора, които са способни да живеят щастливо.

• Не мога да надскоча ограниченията си.

• Нямам контрол над чувствата си.

• Може да ми стане много тъжно.

• Може да се уплаша и да не понеса страха или да няма какво да направя.

Чувството за изолация може да се дължи на това, че тълкувате действията като взаимодействия. Да речем, че влизате стаята, където партньорката ви чете книга и не повдига очи, за да ви поздрави, а просто продължава да чете. Вие изтълкувате липсата на внимание от нейна страна по следния начин: Тя не се интересува от мен; аз нямам значение; не струвам достатъчно дори да повдигне очи от книгата.“ Чувството за самота идва от този страх или убеждение. Чувствам се отритнат, изолиран и самотен. Очевидно самотата, която ви изпълва във взаимоотношение, е много по-тежка от самотата, която чувствате, ако нямате партньор, тъй като в първия случай се добавя елементът на отритване от някой, от когото очаквате грижа. Възможно ли е да не съм толкова интересен, колкото е Чарлз Дикенс? Ерик Ериксън казва: „Защо мислим, че лицето се е отвърнало от нас, при положение че то просто е погледнало в друга посока?“

От психологическа гледна точка идентичността ми като възрастен има вътрешно ядро от неограничена жизнена енергия, чиито психологически граници познавам и пазя; духовните й размери пък са неограничени. Това ядро съм аз и разполагам с не по-малко нишка от паяка!

Ако се обърнете към вътрешната си енергия, ще откриете в себе си същата жизненост като на безшумния, търпелив паяк. На практика всяка роза и всяко водно конче правят същото. Те черпят радост и живот от това ядро, което защитават и което в същото време не се нуждае от защита. Ала ако нагласата ви е, че „аз съм непълноценен и имам нужда от някой или нещо, което да ме допълни“, няма никаква надежда да откриете вътрешната си нишка, която чака да влезе в употреба.

Тук изниква една печална двойна ирония. при първата си мислите: „аз съм изолиран от външния свят“. Ала „външното не съществува! Всички преживяваме съществуването този свят едновременно. Аз съм свързан с другите, независимо дали го знам или не. Илюзия е да мислим, че всичко е разделено. Другата ирония е, че намираме тази енергия в нас единствено когато се изправим с лице пред вътрешна та си празнота. Дългата самотна нощ е само прелюдия, ако останете с нея и просто си позволите да забележите празнотата, вместо да я избягвате. В нас има невидима енергия, на която може да разчитаме; причината, поради която не ни е лесно, е, че не можем да я назовем с „тя“. Тя дори не е вътре в нас, тъй като няма вътре или вън. Това е нещо, в което сме точно както стръкът тревичка е в нещо - в атмосферата - а тя е едно цяло по целия свят. Ето защо вярата в изолацията не е основателна; тя е човешко, а не природно творение.

Когато останем сами по собствено желание, това ни изпълва с чувството за тотална свързаност - пълната противоположност на самотата, при която няма усещане за връзка. Монахът, който вярва, че медитациите му допринасят за доброто на света, има чувство за свързаност със света, а не за изолация. Усамотението му е радостно, а не самотно преживяване.