да обичаш човек, който се страхува

 

акo  помолиш някого, който се страхува от любовта ти, да те допусне близо до себе си, той чувства, че го тласкаш към състояние, в което ще „умре от страх“. Когато сме наясно със състоянието на такъв човек, можем да изпитаме повече съчувствие в подхода си към него.

Това помага да не забравяме, че не трябва да гоним хора та, тъй като в такъв случай се явяваме в ролята на ловци, кои то ги хващат. Какво е усещането на животното, което е стъпило с един крак в капана ви? Гняв, страх и отчаяние. Именно такова усещане провокирате у другите, когато ги преследвате.

 Какво да правите тогава? Вкарвате в действие целия си чар. Опитвате всичко, на което сте способни, и като не даде резултат, се отказвате. Това е подходът на Запада - да вложим усилия, да приложим всички номера, които знаем, да прокламираме и демонстрираме чувствата си. В Средновековието се е считало, че малките лъвчета се раждат глухи и ревът на баща им ги събужда. Той реве, за да събуди малките си лъвчета от съня, в който са потънали. Според тази аналогия, когато изразявате чувствата си, издавате лъвски рев, който събужда подсъзнателната личност на другия и той чува думите: „Обичам те и няма защо да се страхуваш.“

От гледна точка на Изтока, който е ориентиран в по-голяма степен към медитация, трябва просто да стоите с разтворени обятия и приветлива усмивка. Или може да седнете на стената в ролята на свидетел на нещо, което изобщо не е свързано с вас. Просто наблюдавате; другият човек ще види, че му обръщате внимание от безопасна дистанция. По този начин у вас се разчупва навикът да взимате всичко лично или да се опитвате да оправяте нещата, да ги променяте, да спасявате другите или да се месите с търсене на решение. Отказвайки се от убеждението, че притежавате подобна власт над другите хора, преставате да изглеждате страшен; ставате мил и обезоръжаващ. Когато човекът зад стената погледне нагоре към вас, вече не се страхува толкова, тъй като за пръв път някой не се опитва да го контролира, притиска или променя.  Вие му позволявате да се страхува, независимо колко болезнено може да е за вас неговото състояние, независимо колко сигурен може да сте, че имате решението на проблема му.

Емили Дикинсън има едно стихотворение, което казва: „ти там, аз тук и между нас открехната врата – пространство  като океан.“ Когато не се опитвате да оправяте живота на другия  или да го контролирате, между вас се отваря малко, въпреки това обширно пространство. То е безбрежно като океана, но и тясно като открехната врата. Нужен е изключителен кураж, за да му позволим да се отвори. Няма нужда да се втурваме и да сграбчваме другия. Няма нужда да го разтърсваме или освобождаваме. Можем просто да сме тук, без да е проблем, че другият е там. И двамата можем да почувстваме свободата и пространството. Парадоксалното е, че именно този жест може да създаде интимност - тя става възможна благодарение на вашето надеждно присъствие, съчетано с уважение.

Тук е подходяща следната утвърдителна фраза: „Отказвам се да упражнявам контрол и позволявам на живота да ми раздаде картите.“ Така зачитам реалността, вместо да й налагам своите парадигми. Това е друг парадокс: отказвайки се от контрола, аз придобивам истинска сила, тъй като най-после влизам в хармония с природата, вместо да съм на нож с нея. Аз и реалността сме съюзници. Вече не използвам ума си, за да диктувам как трябва да стоят нещата. Вместо това се доверявам на начина, по който се разгръщат обстоятелствата - седя на стената и гледам любящо и без да се натрапвам с вярата, че накрая всичко ще се нареди по възможно най-добрия начин за мен и останалите. Истинското геройство на любовта е да приеме реалността на другия, без да изпитва необходимост да налага своята.

Емерсън пише в есето си „Природата“: „Вървях през гората и забелязах, че всичко зелено ми кима; то ме приемаше и подкрепяше; то на практика ми казваше: „Да, ние те ценим и ти ни цениш.“ Това е чувство за хармония с нещата такива, каквито са, вместо такива, каквито искам да бъдат. Сега имаме  сопособността да се доверим на празнината, която се отваря  между нас, хората. Тя ще се затвори точно в правилния за ВСИЧКИ момент.

да кажем че сте с някого, който живее зад стена, при това висока. Как да разберете кога да нададете рев и кога да седите и наблюдавате? Интуицията ви ще ви подскаже. Ще Имате достатъчно усет за другия, за да разберете какво може да му въздейства. Когато наистина седите на стената като свидетел  или когато наистина сте разтворили обятията си, той вижда безопасното, истинско, любящо чувство у вас. Ревът е метод, а седенето е просто нещо, което се случва. И едното, и другото може да даде резултат.

Емили Дикинсън има едно стихотворение, което казва: „ти там, аз тук и между нас открехната врата – пространство като океан.“
Емерсън пише в есето си „Природата“: „Вървях през гората и забелязах, че всичко зелено ми кима; то ме приемаше и подкрепяше...
Добър постинг!Поздрави!

Емили Дикинсън има едно стихотворение, което казва: „ти там, аз тук и между нас открехната врата – пространство като океан.“
Емерсън пише в есето си „Природата“: „Вървях през гората и забелязах, че всичко зелено ми кима; то ме приемаше и подкрепяше...
Добър постинг!Поздрави!

благодаря, precoria
всеки от постовете ми е предназначен за конкретен човек.
а ако някой друг прояви интерес и му помогнат някак това вече и прекрасно нали?
простичко казано говоря му на влади защото няма как да застана пред очите му и да му изговоря мислите си. нито да му тикна книгата в ръцете за да видя че я чете :)