НАПРАВЕТЕ ТОВА И ХУЛИТЕ НИКОГА НЯМА ДА ВИ ПРИЧИНЯВАТ БОЛКА

Веднъж разговарях с генерал-майор Смедли Бътлър, „Пронизващия поглед“, „Стария дявол“ Бътлър! Помните ли го? Един от най-колоритните и жизнерадостни генерали, командвали американските морски пехотинци.

Той ми разказа, че когато бил млад, отчаяно искал да бъде популярен, да прави добро впечатление на всички. По онова време и най-малката критика го наранявала тежко. Но ми призна, че тридесет години в морската пехота направили кожата му поздрава. „Бил съм руган и обиждан, казва той, хулен като жълто куче, змия и негодник. Ругали са ме все майстори в тази област. Наричали са ме с всички обидни нецензурни думи в английския език. И какво от това! Сега, като чуя някой да ме ругае, дори не поглеждам да видя кой е.“

Може би старият „Пронизващ поглед“ е прекалено безразличен към критиката, но едно е сигурно –

повечето от нас приемат дребните стрелички, които ни улучват, прекалено сериозно. Спомням си оноВа време преди много години, когато един репортер от нюйоркския „Сън“ беше на едно демонстрационно занятие на моя курс и се подигра и с мен, и с работата ми. Дали бях ядосан? Приех го като лична обида. Обадих се на Джайл Ходжсс, един от шефовете на „Сън“ и на практика поисках да отпечата статия, в която излага фактите, а не сипе подигравки. Бях твърдо решен наказанието да съответства на престъплението.

Сега се срамувам от начина, по който реагирах. Разбирам, че половината от хората, които са си купили вестника, не са и забелязали статията. Половината от прочелите я са я използвали като средство за невинно забавление. Половината от приелите я сериозно са я забравили след няколко седмици.

Вече съм разбрал, че хората не мислят за нас и не ги е грижа какво говорят за нас. Те мислят за себе си - преди закуска, след закуска, чак до десет минути след полунощ. Хиляди пъти повече ги е грижа за собственото им леко главоболие, отколкото за новината за вашата или моята смърт.

Дори един от всеки шест от най-добрите ни приятели да лъже за нас, да ни се подиграва, да ни предава, да ни забива нож в гърба и да се отрече от нас - нека не се отдаваме на самосъжаления. Нека си спомним, че същото се случва с Иисус. Един от неговите дванадесет най-близки приятели го продава за сума, която сега би съответствала на около деветнадесет долара. Друг от дванадесетимата му най-близки приятели открито се отрича от него веднага щом попада в беда и три пъти заявява, че дори не познава Иисус - и три пъти се заклева. Един на шестима! Това се случва с Иисус. Защо ние с вас да очакваме по-добър резултат?

Преди години открих, че макар да не мога да спра хората да ме хулят несправедливо, мога да направя нещо безкрайно по-важно - да реша дали ще позВоля несправедливите упреци да ме разстроят.

Нека да е ясно: не казвам, че трябва да пренебрегвате всяка критика. Далеч съм от тази мисъл. ГоВоря само за несправедливата критика. Веднъж попитах Елинор Рузвелт как се справя с несправедливата критика - а Бог е свидетел, тя е видяла достатъчни такава. Сигурно е имала повече предани приятели и повече яростни врагове от всяка друга жена, обитавала Белия дом.

Тя ми разказа, че като малка била болезнено стеснителна, винаги се страхувала какво ще кажат хората. ТолкоВа се страхувала от критиките, че веднъж помолила леля си, сестрата на Теодор Рузвелт, за съвет. Казала й: „Лельо Бай, искам да направя това и това, но ме е страх, че ще ме критикуВат.“

Сестрата на Теодор Рузвелт я погледнала в очите и казала: „Никога не обръщай внимание какво казват хората, щом в сърцето си знаеш, че си права.“ Елинор Рузвелт ми разказа, че този съвет станал нейният „Гибралтар“ - символ на устойчивост, години по-късно, когато влязла в Белия дом. Каза, че единственият начин да избегнем критиките е да бъдем като статуетки от дрезденски порцелан на лавицата. „Прави това, което чувстваш, че е правилно - и без това ще те критикуват. Ще си проклет, ако го направиш, ще си проклет и ако не го направиш.“ ТоВа бе нейният съвет.

Когато покойният Матю С. Бръш беше президент на голяма американска международна корпорация, го попитах дали е чувстВитслен към критиката. Той ми каза: „Да, бях много чувствителен към нея като млад. Много исках Всички служители на фирмата да ме смятат за съВършен. Ако това не ставаше, обземаше ме безпокойство. Опитвах се да угодя на човека, който бе надигнал глас против мен но това, което правех, за да се сдобря с него, веднага ядосваше някой друг. Когато се опитвах да уредя нещата и с него, наскачваха други. Накрая установих, че колкото повече се опитвам да успокоя и изгладя недоволството, за да избегна критиките персонално към мен, толкова по-сигурно си печелех врагове. Затова накрая си казах: „Ако главата ти стърчи над тълпата, ще те критикуват. Затова свиквай с тази мисъл.“

Това много ми помогна. Оттогава спазвам правилото да правя най-доброто, на което съм способен, а после да вдигна чадъра, за да се стича дъждът по него, а не във врата ми.

Диймс Тейлър стига още по-далеч. Той оставя дъжда на критиката да се стича във врата му и добре се забавлява от това - и то публично. Той прави коментарите си по време на антрактите на концертите на Нюйоркската филхармония в събота следобед, предавани по радиото. Една жена му написва писмо, в което го нарича „лъжец, предател, змия и малоумник“. В книгата си „За хората и музиката“ господин Тейлър пише: „Подозирам, че й е било все едно какво говори.“ В предаването на следващата седмица господин Тейлър прочита писмото по радиото пред милиони слушатели. Няколко дни по-късно получава писмо от същата дама, изразяващо непромененото й мнение, „че въпреки всичко съм лъжец, предател, змия и малоумник“. Не мога да не се възхитя от човек, който приема критиката по такъв начин. Възхищавам се от скромността му, от непоклатимото му спокойствие и от чувството му за хумор.

Когато Чарлс Шуоб говори пред студенти в „Принстън“, той признава, че един от най-важните уроци, които е научил, е получил от един възрастен германец, работещ в неговия завод за стомана. По Воеме на Войната този германец влязъл в разгорещен спор с другите работници и те го хВърлили В реката. „Когато дойде В офиса ми, разказва господин Шуоб, целият мокър и изкалян, попитах го какво е казал на хората, след като са го хвърлили В реката, а той отВърна: Просто се изсмях“

Господин Шуоб казва, че е приел за сВой девиз думите на стария германец: „Просто се изсмей.“

Този девиз е особено полезен, когато сте жертва на несправедливо охулване. Можеш да отговориш на онзи, който спори с теб, но какво можеш да отговориш на човек, който „просто се изсмива“?

Напрежението на Гражданската война може би щеше да пречупи Линкълн, ако той не бе разбрал, че е глупаво да се опитва да отвърне на всички жлъчни хули, които му отправят. Начинът, по който описва как се е справил с критиците си, е истински литературен бисер - класическо произведение. Генерал Макартър държи копие от него закачено над бюрото в щаба по време на войната. Уинстън Чърчил го слага в рамка на стената на кабинета си в Чартуел. Ето какво гласи то: „Ако се опитам да прочета, да не говорим за това, да отвърна на всички нападки срещу мен, НЯМА ДА МОГА ДА СЕ ЗАНИМАВАМ С НИЩО ДРУГО. Правя най-доброто, на което съм способен - най-доброто, което е по силите ми, и смятам да продължавам така до края. Ако накрая се окажа прав, казаното срещу мен няма да има значение. Ако се окаже, че съм грешил, това, че десет ангели са се клели в правотата ми, няма да има никакво значение.“

Когато ви хулят несправедливо, спомнете си Правило номер две:

Направете най-доброто, на което сте способни, след което отВорете чадъра, за да не Ви се стича дъждът ВъВ Врата.