Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.09.2014 20:52 - осъзнатият път през депресията
Автор: rumyn Категория: Тя и той   
Прочетен: 731 Коментари: 0 Гласове:
3



ДЕЛОВИЯТ ПОДХОД: КОГАТО КАНДИДАТСТВА ЗА

РАБОТА, КРИТИЧНОТО МИСЛЕНЕ СЕ ПРОВАЛЯ

Когато мислите, пробудени от депресивното настроение, ни натякват, че проблемът е в нас, ние искаме да го решим още сега. Но ето че възникват нови и още по-тежки въпроси - не само днес нещата не вървят, целият ни живот е объркан! Все едно са ни тикнали в затвора - и трябва да намерим начин да избягаме.

Проблемът е, че се опитваме да намерим изход, като търсим къде сме сбъркали. Кое не ми е наред? Защо винаги се чувствам толкова зле? И без да имаме представа какво ни е сполетяло, ние се опитваме да открием кое е в основата на всичко, т.е. какво не е наред с нас като личности или с начина ни на живот - и се мъчим да го оправим. Напрягаме сили да се справим с проблема и разчитаме най-вече на способността си за критично мислене.

Уви, точно тя може да се окаже и най-неподходящото средство за целта.

Ние с основание се гордеем с онова, което можем да направим чрез критичното и аналитично мислене. То е едно от най-висшите постижения в нашата еволюционна история и наистина ни изважда от редица житейски неразбории. Затова не е изненадващо, че когато виждаме, че нещата не вървят във вътрешния ни (емоционален) живот, съзнанието ни често реагира прибързано, прибягвайки до същия начин на мислене, който се оказва ефикасен за решаването на проблеми в нашия външен свят. Този модел на щателния анализ, основан на съпоставки и оценки, има за цел да заличи зейналата пропаст между реалния ход на нещата и начина, по който ни се ще да се развиват, за да разрешим и самия проблем. Ето защо го наричаме делови подход - така реагираме, когато доловим призив към действие.

Тази деловитост се мобилизира, тъй като ни служи добре за постигането на нашите цели във всекидневните ситуации и при чисто техническите проблеми, свързани с работата ни. Ето един прост пример - ежедневното шофиране в града. За да реализираме това пътуване, деловият подход на съзнанието ни позволява да постигнем целта си, като съпоставим две представи - къде сме сега (у дома) и къде искаме да бъдем (примерно на стадиона). След което умът ни автоматично се фокусира върху несъответствията между двете представи, за да предизвиква и съответните действия, които ще стеснят луфта между тях (да се качиш в колата си и да се отправиш към набелязаната точка). И пак умът следи дали несъответствията се увеличават или намаляват, за да подбере и действията, които ще окажат желания ефект - „стопяването на дистанцията“ между двете представи. Ако се налага, ще коригира и самите действия. И ще повтаря този процес, докато дистанцията се стопи напълно и ние стигнем до местоназначението си. Тогава целта ще е реализирана, а Деловият подход ще е готов да се заеме със следващата задача.

Тази стратегия е универсално приложима, когато става дума за постигане на практически цели и решаване на проблеми. Ако има нещо, което искаме да се случи, ние се фокусираме върху дистанцията между двете представи - къде сме в момента и къде искаме да бъдем. Тази прагматична нагласа на съзнанието не само ни позволява да контролираме рутинните детайли от ежедневието, но и стои в основата на повечето най-възхититителни постижения на човечеството в преобразяването на външния свят - от построяването на пирамидите до инженерните чудеса на съвременните небостъргачи и стъпването на човешки крак на Луната. Всички тези постижения са изисквали деликатно и елегатно решение на проблем от определено естество. Затова е съвсем естествено, че същите ментални стратегии се прилагат и когато целта е да преобразим вътрешния си свят - да променим себе си или да се почувстваме щастливи (или просто да се отърсим от унинието). За съжаление, именно там нещата ужасно се объркват.

ЗАЩО НЕ МОЖЕМ ДА „РЕШИМ ПРОБЛЕМА" СЪС СОБСТВЕНИТЕ СИ ЕМОЦИИ?

Представете си, че се разхождате край река в хубав слънчев ден. Да, но ви е криво и сте леко потиснати. В началото не обръщате внимание на настроението си, но в един момент разбирате, че не се чувствате добре. И си казвате: „Я, какъв хубав ден, би трябвало да съм щастлив!“

Да се спрем на това: Би трябвало да съм щастлив.

А как се чувствате сега? Ако не сте на върха на щастието, няма да сте единствен. Вероятно всеки ще отговори в същия дух. Защо? Ами защото, поне в случая с нашите настроения, самото фокусиране в „дистанцията“ между това, което чувстваме в момента и онова, което бихме искали да изпитваме (или по-скоро как трябва да се чувстваме, но пак според нас), ни кара да се чувстваме нещастни и ни отдалечава още повече от онова, което ни се ще да изпитваме. Въпросното „вторачване“ в разликата всъщност отразява една обичайна стратегия на съзнанието ни - то винаги се опитва да коригира ситуациите, в които нещата не са такива, каквито искаме да бъдат.

В нормалния случай, ако емоциите ни не са особено интензивни, едва ли ще обърнем внимание на разликата между желано и действително. Но ако съзнанието ни е на прагматична вълна и се опитва да реши проблема, фурмулирайки го по този начин - „Какво не ми е наред?“ (или „Защо съм толкова слаб!?“), може лесно да ни вкара в капана на собствените ни мисли, вместо да ни измъкне от затруднението. И естествено ще задържи колкото се може по-дълго вниманието ни върху следните три представи: „Какъв съм сега?“ (тъжен и самотен), „Какъв искам да бъда?“ (спокоен и щастлив) и „Какъв ще съм, ако унинието се задълбочи и потъна в депресията?“ (самоокайващ се и слаб, което всъщност най-много ни притеснява). И тогава деловитостта се насочва към най-„въпиещото“ несъответствие - защо не сме каквито искаме да бъдем.

Но когато деловият подход започне да помага, уж да заличи несъответствията, най-често стигаме до извода, че ситуацията е по-лоша, отколкото в действителност, За целта съзнанието ни връща в предишни моменти, когато сме се чувствали по подобен начин, че да разберем кое се е „объркало“, но също и да си представим какво ни чака, ако не се отърсим от сегашното униние. Спомените за предишните неуспехи и страховитите сценарии за бъдещето ще ни тласнат надолу по спиралата на влошаващото се настроение. И колкото по-често сме се чувствали зле в миналото, толкова по-неприятни ще са представите и вътрешният диалог, отключен от сегашното ни настроение, а в съзнанието ни ще властват тъкмо порочните стари модели. Но сега те ни се струват и съвсем реални... Обяснението е просто. Тягостните чувства са реални, доколкото са ни познати (защото и преди сме ги изпитвали), но това не означава, че отговарят и на истинското положение на нещата. Затова и не можем да се отърсим от тях, колкото и да се стараят нашите близки. Не можем да се разделим с унинието, защото „деловата нагласа“ ни внушава, че грешката е в нас - и трябва час по-скоро да решим проблема. И тогава започваме да се бомбардираме с познати въпроси: „Защо винаги става така?“, «Защо не се справям като другите?“ „Защо все ми се случват такива неща?“, „Дали пък не ги заслужавам?“ - и прочее в същия дух.

Обикновено наричаме тези мисли „угризения“. В психологията са известни и като руминация [от лат., „преживям, предъвквам“]. В такива случаи „предъвкваме“ едни и същи тягостни мисли; фокусирани във факта, че сме унили и непрестанно се връщаме на причините, значенията и последствията от собственото си униние. Изследванията показват, че ако свикнем да реагираме по този начин на своите тъжни или депресивни моменти, най- вероятно ще прилагаме същата „стратегия“ и занапред, когато изпаднем в лошо настроение. И всеки път ще постигаме същия ефект - ще затъваме още по-дълбоко в унинието, от което уж се опитваме да избягаме. Но така се увеличава и рискът от рецидивираща депресия.

Защо се поддаваме на руминацията? И също като Карол не можем да се отърсим от мрачните самокритични мисли, макар и да знаем, че те само влошават нещата? Зададат ли този въпрос, психолозите получават аналогични отговори - хората реагират така, защото смятат, че с този „самоанализ“ ще преодолеят унинието и депресията. И ако не го направят, състоянието им ще се влоши...

Ние се поддаваме на руминацията, когато се чувстваме зле, защото смятаме, че заравяйки се в себе си, ще открием и решението на проблемите си. Но на практика става обратното - предадем ли се на мрачните мисли, нашата способност да се справяме с проблемите драстично отслабва. Данните от изследванията показват, че руминацията е част от проблема, а не част от решението му.

Представете си, че пътувате за някъде с кола и всеки пък, когато проверявате дали се приближавате до целта, установявате тъкмо обратното - че все повече се отдалечавате от нея. Същото става и във вътрешния свят на емоциите и чувствата, когато прилагаме деловия подход. Много често си казваме, че няма никаква причина да сме потиснати, а впоследствие откриваме, че се чувстваме още по-нещастни. Един вид проверяваме дали наближаваме дестинацията си (където ще се чувстваме щастливи), а се оказва, че пак сме поели по грешен път. На всичкото отгоре постоянно си напомняме, че се чувстваме зле...

 

РАЗЛЯТОТО МЛЯКО

Действието се развива през 40-те години на миналия век, когато Втората световна война все още бушува в Европа. Стар английски фермер разговаря с един свой работник, който наскоро е дошъл да му помага с кравите като част от рехабилитационната си програма (бил е ранен на фронта). Новият вече знае как да прибира кравите в обора и да ги настанява по отделенията им, да им дава храна, да ги чисти и дои, както и да изсипва ведрата с прясно издоено мляко в кофите за изстудяване, а после и в гюмовете. Ето че се сблъсква с проблем. Разлива малко мляко от гюма и се опитва да измие пода с маркуча. Отнякъде се появява старият фермер и заварва следната картина: новакът се взира с ужас в огромната бяла локва на пода.

- Не се шашкай, момче - обажда се старият фермер. - Ще ти обясня какво е станало. Като смесиш вода и мляко, всичко изглежда абсолютно еднакво. Ако разлееш една пинта мляко и лиснеш отгоре му вода, ще изглежда, все едно си разлял цял галон. А ако разлееш един галон... ами ще се получи същата локва, в която сега си нагазил. Няма как да върнеш млякото в гюма, затова го остави да се разлее по пода - то ще попие. А каквото остане, ще замиташ в отводнителния канал. С маркуча ще миеш, когато на пода няма мляко. Това е целият номер!

В опита си да замаже нещата (като измие онова, което е разлял) работникът забърква още по-голяма каша, защото когато се смесят, водата и млякото изглеждат абсолютно еднакви. Същото е и с нашите настроения. Колкото повече се стараем да не мислим за лоши неща, толкова по-мрачно става и настроението ни, а ние дори не разбираме какво правим. Всички мисли ни изглеждат абсолютно еднакви - и затова още по-припряно се опитваме да замажем нещата. Няма кой да ни размаха сигнален флаг и да каже:

- Я почакай! Тази непоносима тъга, която изпитваш сега, няма нищо общо с онова, което чувстваше в началото...

„Там“, уви, няма нищо, което да ни подсеща, че не бива да правим така. Когато се мъчим да подобрим настроението си, ние всъщност го влошаваме, макар и неволно.

Ироничното в случая е, че докато са ставали тези неща, първоначалното настроение, задействало целия процес, може да е отшумяло от само себе си, а ние дори не сме забелязали това. Били сме прекалено улисани в опитите си да се освободим от „мрачните мисли“ и така сами сме си причинили нови страдания.

► ► ►

Руминацията неизменно дава обратен ефект и задълбочава проблема. Можем да я определим като героичен опит за решаването му - героичен, но безсмислен. В случая е нужна съвсем друга нагласа на съзнанието.

► ► ►

АЛТЕРНАТИВАТА НА РУМИНАЦИЯТА

АКО бе подходила по друг начин към връхлитащите я чувства, докато чистеше у тях, Карол едва ли щеше да се изгуби във въртопа на мислите си. Можеше например да разбере, че първоначалното усещане е било мимолетна тъга, а тя често ни обзема, когато си тръгнат приятели, които са ни били на гости. В такива случаи не е нужно да ровим за „по-дълбоки причини“. Но тъгата не ни харесва, защото лесно може да премине в чувството, че ние самите сме сбъркани и непълноценни, а в такива случаи мобилизираме интелекта, за да се фокусира в несъответствията между реално и желано. И тъй като дошлата вест ни кара да се чувстваме неловко, бързаме да застреляме вестителя - и в крайна сметка се гръмваме в крака...

Има обаче и една алтернативна стратегия за справяне с негативните емоции, спомени и мисловни модели, при това моментално, още щом възникнат. Еволюцията ни е предоставила тази алтернатива на (само)критичното мислене, но ние едва сега започваме да разбираме нейната преобразяваща мощ. А тя се нарича осъзнаване.




Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rumyn
Категория: Тя и той
Прочетен: 658919
Постинги: 442
Коментари: 950
Гласове: 2021
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031