ДА ЖИВЕЕШ В НАСТОЯЩИЯ МИГ

Преживяното от Джена със стафидата показва колко лесно можем да се „катапултираме“ в разни психологически пътувания във времето, които не ни позволяват да приемаме настоящия миг като миг, а да го разтягаме към миналото и към бъдещето. Джена изпробва за пръв път упражнението в края на един много напрегнат ден, в който се е опитвала (безуспешно) да довърши свои проекти. И по време на упражнението мислите й непрестанно възстановяват моменти от отминалия ден...

Вчера взех на дъщеря ми стафиди вместо обичайния снакс. Даже не ги изяде всичките.

И веднага я озарява това: Колко съм гладна, че аз не съм обядвала! Ако Джед не ме беше прекъснала, щях да имам повече време - и да обядвам като хората...

Усеща леко раздразнение, което се разсейва, когато започва да умува какво ще сготви за вечеря. В следващия миг се улавя, че вече планира менюто, но ето че я разсейват други мисли - а кога Децата й ще се приберат вкъщи? И макар да се опитва да се фокусира във външния вид, аромата и вкуса на стафидата, съзнанието и се рее някъде другаде, но не и тук.

- През цялото време само мислех, мислех, мислех – признава си тя.

Тъкмо това неспирно мислене я отвлича от сегашния момент и пълното осъзнаване на стафидата. Връща се назад във времето Закуската на дъщеря й и прекъсването на работата й от Джед), после се устремява напред - към вечерята и прибирането на децата. И не е нещо, което тя, Джена, е решила да свърши. Сякаш съзнанието й се отплесва нанякъде и прави каквото си ще...

Увлечени в тези „пътувания във времето“, ние лесно забравяме, че сме в настоящето и започваме да обмисляме разни отминали или бъдещи ситуации. И тези представи за миналото и/ или бъдещето поглъщат цялото ни внимание, сякаш ние наистина сме „там“. Често си припомняме предишни емоции или пък предвкусваме бъдещите. Не само се откъсваме от единствената реалност, която можем директно да преживеем (тази тук-и-сега), но и отново изстрадваме някои събития, които отдавна са минало, а може и изобщо да не са ставали. Затова не е странно, че в края на „пътешествието“ се чувстваме по-зле, отколкото в началото.

Когато сме с алтернативната нагласа („да бъдем“), ние се научаваме да пребиваваме изцяло в настоящия миг (в най-буквалния смисъл), защото няма друго място, където трябва да бъдем в този момент и няма какво друго да правим, освен необходимото тук-и-сега. И тогава съзнанието ни може да се посвети най-вече на настоящето, за да присъстваме изцяло в това, което животът ни предлага във всеки отделен миг. Това, разбира се, не означава, че не бива да мислим за неща, случили се в миналото и да кроим планове за бъдещето, а да съзнаваме къде сме - тук и сега, дори когато мислим за други мигове и други места....

МИСЛИТЕ КАТО ОТМИНАВАЩИ

ПСИХОЛОГИЧЕСКИ СЪБИТИЯ

Тази изумителна способност на човешкото съзнание - да мисли за най-различни неща - ни позволява да разрешаваме проблемите си наум, още преди да сме приложили решенията на дело. Тя ни позволява да планираме и да си въобразяваме най-различни неща. Да пишем романи. Трудностите възникват, когато смесваме мислите за нещата със самите неща. Мислите включват интерпретации и оценки, които сами по себе си не са факти, а просто допълнителни мисли („мисли за мислите“).

Фактът, че можем да мислим за някой въображаем стол и да знаем, че столът в съзнанието ни не е същия като този, на който седим във всекидневната, едва ли се нуждае от обстойни коментари.

Но когато съзнанието си изгражда представи за неща, които не са физически осезаеми, например стойността ни като отделни личности, разликата не е така ясно доловима. Представата за собствената ни стойност не е по-реална от мисълта за въображаемия стол. А ако превключим на алтернативната нагласа („да бъдеш“), ще осъзнаваме това много по-ясно. Ще се научим да гледаме на мислите и чувствата си като на вътрешни преживявания, които идват и си отиват от съзнанието ни. Също както звукът на колата по улицата отшумява, а птицата в небето изчезва от погледа ни, така и спохождащите ни мисли са психологически събития, които възникват естествено, задържат се за известно време и после избледняват по собствено съгласие.

Тази изключително проста, но и криеща предизвикателства промяна на отношението към собствените ни мисли ще ни освободи от техния контрол. А ако в главата ти се въртят и такива мисли - „Този лош късмет винаги ще ме преследва“, „Аз съм неприятен човек“, „Всички ми се подиграват“ и т.н., не бива да ги приемаш като реални факти. Противното би означавало да влезеш в една безкрайна борба с тях. Истината е, че тези идеи са просто вътрешни преживявания, отразяващи конкретна ситуация (подобно на синоптическите карти), които нашето съзнание поражда по някакви причини в точно определени моменти. Ако гледаме на тях по този начин (с помощта на пълносъзнатостта), постепенно ще открием и другото - как и кога са се появили. Но със сигурност не бива да им позволяваме да властват над нас като капризни тирани...

Ако се отнасяш към мислите и емоциите си като към мимолетни послания, само напомнящи звуци, гледки, ухания, вкусови и тактилни усещания, те няма да заглушат сигналите на твоите сетива, а когато улавяш тези сигнали, най-вероятно няма и да поемеш по пътя към руминацията(угризенията).

ИЗКЛЮЧВАНЕ НА АВТОПИЛОТА

Едва когато погълнат стафидата, повечето хора си дават сметка, че те всъщност се хранят... механично. И осъзнават огромната разлика между този съзнателен подход към една най-обикновена стафида и онзи, с който обикновено подхождат към яденето.

Ето как сравнява тези отношения Пола:

- Аз всъщност не извличам удоволствие от него. И едва ли съзнавам какво правя. Яденето не е нещо, което аз съм избрала да правя, примерно да изям една стафида. Все е част от нещо друго. Затова и яденето се оказва нещо, което е редно да правя по това време на деня, но не и нещо, на което да се насладя с цялото си същество.

Нашият живот протича под знака на несъзнателността. Яденето е особено показателен пример. Само по себе си то почти не присъства в съзнанието ни. Можем да ядем по няколко пъти на ден в продължение на седмици и месеци, но така и да не усетим вкуса на храната си. Обикновено ядем и разговаряме, ядем и четем или пък просто ядем, мислейки си за други неща. И тогава потъваме в потока на мислите - и най-належащите нужди на деня.

Според диетолозите това „машинално хранене“ е сред основните причини да трупаме излишно тегло - улисани в други дейности, ние не обръщаме внимание на сигналите на тялото, че вече сме сити. Така и мисловните модели, вкарващи ни в капана на унинието и депресията, са просто досадни навици, възкресявани от спомените, които установяват контрол над нас, тъй като не съзнаваме действията си и не присъстваме пълноценно в настоящия миг. В такива случаи предаваме управлението на автоматичния пилот в нашия ум, създавайки и идеални условия за тези подсъзнателни механизми.

Всеки от нас е бил на автопилот в разни привични ситуации и знае, че той често ни отвежда там, където изобщо не сме смятали да ходим. Да кажем, че са ти поръчали да предадеш някакви документи на път за вкъщи.

А това означава да промениш обичайния си маршрут. Но какво става, когато включиш автопилота? Фантазираш си разни неща или си мислиш за своите проблеми. Или пък потъваш в тягостни мисли... Когато умът ти блуждае някъде другаде, контролът се поема от навика, а той винаги предпочита „утъпканите пътеки“. И какво се оказва, когато стигаш до дома си? Пликът с документите си стои в колата. За да го предадеш, е трябвало да нарушиш стереотипа. Рутинните модели често ни поднасят такива изненади  например, опитваш се да набереш номера на някой познат, а той отдавна го е сменил или пък посягаш да почистиш нещо изцапано по лицето на сина си, забравяйки, че той вече е на 27...

Когато съзнаваме действията си, утвърдените навици (предпочитани от автоматичния пилот) нямат последната дума по отношение на нашето поведение. Благодарение на тази съзнателност можем да ги засечем още на хоризонта и моментално да ги разпознаем. А в един момент тя ще ни позволи да приемаме с лека (и самосъстрадателна) ирония дори руминационните си мисли, както гледаме и на онези дребни „гафове“, за които стана дума по- горе - когато забравяме, че децата ни отдавна са пораснали или Че е трябвало да купим мляко. Когато е в „деловия режим“, съзнанието бързо се изпълва с мисли за онова, което става и как да го „оправим“. Точно те не ни позволяват да усетим какво всъщност се случва в настоящия миг. Затова пък за алтернативната нагласа („да бъдеш“) е характерно директното - сетивно – възприемане на реалността тук и сега. Тогава осъществяваме пряк контакт с живота във всеки отделен миг. Тази интимна близост със собствените ни преживявания предполага и познание от съвсем друг тип. Имплицитно, интуитивно, неконцептуално и директно опознаване на случващото се - такова, каквото се разкрива пред нас. Съзнаваш какво правиш още когато го правиш.

Без такова съзнание рискуваме да поемем пак по познатите „утъпкани пътеки“ - и да потънем в още по-дълго униние. Моделите на автоматичното мислене ще ни подтикват да продължим по този път, което означава, че ще реагираме по абсолютно същия начин и ще се изпълваме със същите тягостни емоции. Всяка анатомична част на депресията активира и останалите. Когато сме лишени от осъзнатост, не забелязваме и другите възможности. Тази липса ни пречи да усещаме и промените в реалността...

„Деловата нагласа" може да се запази цял живот, особено ако се чувстваме нещастни. Ето защо преходът към пълносъзнатост изисква не само съзнателно намерение, но и практика