Вървя си аз, нищо не подозираща. Забързана към моите си дела. Е признавам ти не напускаш мислите ми и за миг. Ежедневието ми е смесица от реалността и мислените разговори с теб.
   От нищото се появи вятъра. Онзи кеде, като че ли беше изпратен от теб. Обгърна ме. Ласкаво се завъртя около мен. Приласка ме. Заигра се с роклята ми. Усмихна ме.
Аз я придържах предвидливо до тялото си, а той немирника настойчиво и смело я повдигна, като че твоите въце бяха там и ме победиха.
- ....- не успя да продума миновача, само се усмихна.
- Днес вятъра е мъжки - изпреварих думите му и отминах мислейки си за теб, за нас...