КАК ДА ПРОГОНИТЕ БЕЗПОКОЙСТВОТО, КАТО АНГАЖИРАТЕ УМА СИ С ДРУГО

Никога няма да забравя вечерта, когато Марион Дж. Дъглас беше на едно от занятията ми. (Това не е истинското му име. Той ме помоли по лични причини да не разкривам самоличността му.) Но ето истинската му история, както я разказа на групата. Той сподели как трагедии се стоварвали върху дома му не веднъж, а два пъти. Първия път загубил петгодишната си дъщеря, която обожавал. С жена му си помислили, че ще успеят да преживеят тази първа загуба, но „Десет месеца по-късно Бог ни дари с друго малко момиченце — и то умря след пет дни.“

Тази двойна загуба се оказва прекалено тежка. „Не можех да го понеса, разказваше бащата. Не можех да спя, не можех да ям, не можех да се отпусна или да почивам. Нервите ми бяха съвсем разклатени, цялата ми самоувереност се беше изпарила.“ Накрая тръгнал по лекари. Един му препоръчал приспивателно, друг —

пътешествие. Той опитал и двете, но нищо не помогнало. „Чувствах тялото си като в менгеме, което се стяга все повече и повече“, разказваше той. Това е напрежението на скръбта — ако някога сте били парализирани от скръб, знаете за какво става дума.

„Но слава Богу, имах още едно дете — син на четири години. Той ми помогна да разреша проблема си. Един следобед, докато се мотаех и се самосъжалявах, дойде при мен и ме помоли да му направя лодка. Нямах никакво настроение да правя лодка — всъщност нямах настроение да правя каквото и да е. Но синът ми е упорито момче! Наложи се да отстъпя.

Правенето на лодката отне около три часа. Като попривърших, осъзнах, че тези три часа, прекарани в работа, са били първите ми часове на психическо отпускане и спокойствие от месеци!

Това откритие ме извади от летаргията и ме накара да се замисля — за първи път от месеци. Разбрах, че човек трудно може да се безпокои, докато е зает с нещо, което изисква мислене. В моя случай безпокойството беше изместено от ангажирането ми с правенето на лодката. Затова реших да си намирам работа.

На следващата вечер обиколих стаите из къщата и направих списък на нещата, които трябва да се свършат. Десетки неща се нуждаеха от поправка — рафтовете в библиотеката, стъпала на стълбата, капаци на прозорците, щори, брави, ключалки, капещи кранове. Колкото и да изглежда странно, но в продължение на две седмици съставих списък от двеста четиридесет и две неща, за които трябваше да се погрижа.

През последните две години оправих повечето от тях. Освен това изпълних живота си със стимулиращи занимания. По два пъти в седмицата ходя на вечерни курсове в Ню Йорк. Участвам в обществения живот на града и съм председател на училищното настоятелство. Участвам в десетки срещи. Помагам В събирането на пари за Червения кръст и за други дейности. Сега съм толкова зает, че нямам време да се безпокоя.“

Нямам време да се безпокоя! Точно това казва и Уинстън Чърчил, докато работи осемнадесет часа на ден в разгара на войната. Когато го питат дали огромната отговорност го безпокои, той отвръща: „Много съм зает. Нямам време за безпокойство.“ Чарлс Кетъринг е в същото положение, когато се заема да създаде автомобилния стартер. Господин Кетъринг се пенсионира като вицепрезидент на „Дженерал Мотърс“ и в частност на световноизвестната „Дженерал Мотърс Рисърч Корпорейшън“. Но по онова време е толкова беден, че използва за лаборатория сеновала в една плевня. Храна купуват от хиляда и петстотинте долара, които жена му печели от уроци по пиано. По-късно му се налага да вземе назаем петстотин долара срещу застраховката си живот. Попитах жена му дали не е изпитвала безпокойство в момент като този. „Да — отвърна ми тя. — Толкова се безпокоях, че не можех да спя. Но не и господин Кетъринг! Той беше прекалено погълнат от работата си, за да се безпокои.“

Големият учен Пастъор говори за „мира, който откриваше в библиотеките и лабораториите“. Защо там? Защото хората в библиотеките и лабораториите обикновено са прекалено погълнати от работата си, за да се безпокоят за каквото и да било. Научните работници рядко изпадат в нервни кризи. Те нямат време за подобен лукс.

Защо нещо толкова просто като постоянната заетост ни помага да прогоним безпокойството? Поради един закон — един от основните закони, формулирани някога в психологията. Той гласи: за човешкия ум, колкото и блестящ да е той, е абсолютно невъзможно да мисли за повече от едно нещо едновременно. Не вярвате ли? Добре, да направим един експеримент.

Облегнете се назад, затворете очи и се опитайте в един и същи момент да мислите за Статуята на свободата и за това какво ще правите утре сутринта. (Хайде, опитайте!)

Видяхте, нали, че можете да се съсредоточите върху двете неща едно след друго, но никога върху двете едновременно? Е, същото е в сила и за емоциите. Не можете да сте изпълнени с ентусиазъм за нещо вълнуващо и в същото време да сте унили от безпокойство. Едната емоция изтласква другата. Това просто откритие позволява на американските военни психиатри да постигнат чудеса през Втората световна война.

Когато войниците се връщат от бой така потресени от видяното, военните психиатри ги определят като „психоневротици“ и предписват следното лекарство: „Не ги оставяйте да бездействат.“

Всяка минута на тези мъже със съсипани нерви е изпълнена с някаква дейност, обикновено на открито — риболов, лов, игри с топка, голф, фотография, градинарство, танци. Не им оставят никакво време да ги обземат черни мисли за преживените ужаси.

Сега психиатрите използват термина „трудова терапия“, когато работата се предписва като лекарство. Това не е нова идея. Древногръцките лекари са го препоръчвали петстотин години преди Христа!

Квакерите  го използват във Филаделфия по Времето на Бен Франклин. Един човек, посетил квакерски санаториум през 1774 г., е изумен, че душевноболните усърдно предат лен. Той решава, че нсщастниците са експлоатирани, но квакерите му обясняват, че пациентите им показват действително подобрение, след като поработят малко. Това успокоявало нервите.

Всеки психиатър ще ви каже, че работата — постоянната заетост — е едно от най-добрите обезболяващи средства за болни нерви. Хенри У. Лонгфелоу сам открива това, когато загубва младата си жена. Един ден тя топяла восък за печати на някаква свещ и дрехите й се подпалили. Лонгфелоу чул виковете й и се втурнал да й помогне, но не успял да стигне навреме до нея и тя издъхнала в адски мъки. Известно време той бил така измъчван от спомените за това ужасно преживяване, че едва не полудял, но за щастие трите му малки деца се нуждаели от неговите грижи. Опитал се да надмогне скръбта и се посветил на децата си. Водел ги на разходка, разказвал им истории, играел си с тях и обезсмъртил тези свои занимания в стихотворението „Часът на децата“. Едновременно с това превел Данте и всички тези отговорни дейности, взети заедно, ангажирали дотолкова съзнанието му, че съвсем забравил за тревогите си и възвърнал душевния си мир. Както пише Тенисън, когато губи най-скъпия си приятел Артър Халам: „Трябва да се потопя в действие, инак отчаянието ще ме съсипе.“

Повечето от нас нямат никакви проблеми да „се потопят в действие“, затънали до уши във всекидневната си работа. Но времето след края на работния ден е най-трудното. Точно когато сме свободни да се насладим на почивката си и трябва да сме най-щастливи — точно тогава ни нападат демоните на безпокойстВото. Точно тогава започваме да се чудим какво сме постигнали в този живот, дали вървим по утъпкан път, дали шефът е имал нещо предВид с онази забележка днес, дали не губим обаянието си В очите на околните.

Когато не сме заети с нещо, умът ни се превръща в нещо като вакуум. А всеки ученик знае, че „природата не търпи вакуум“. Най-близкото нещо до вакуума, което ние с вас можем да си представим, е вътрешността на електрическа крушка. Счупвате крушката — и природата веднага запълва с въздух теоретически празното пространство.

Природата бърза да запълни и празния ум. С какво? Обикновено с емоции. Защо? Защото безпокойството, страхът, омразата, ревността и завистта носят първичната динамична енергия на джунглата. Тези емоции са толкова агресивни, че изтласкват от ума ни всички спокойни и щастливи мисли.

Джеймс Л. Мърсъл, професор по педагогика от Учителския колеж в Колумбия, формулира това много добре: „Безпокойството ви обзема най-сигурно не докато действате, а след като приключите работата си за деня. Въображението ви се развихря и сътворява всякакви смехотворни възможности, преувеличава всяка дребна грешка. В такъв момент умът ви е като мотор, който работи на празен ход. Той препуска, всеки момент лагерите му могат да се стопят или да се разпадне на съставните си части. Лекът за безпокойството е да се посветите на някаква съзидателна дейност.“

Няма нужда да сте професор в колеж, за да схванете тази истина и да я приложите на практика. През Втората световна война се срещнах с една домакиня от Чикаго, която ми разказа как сама открила, че „лекът за безпокойството е да се посветите на някаква съзидателна дейност“. Срещнах я заедно със съпруга й във вагонресторанта, докато пътувах от Ню Йорк към фермата си в Мисури.

Двамата ми разказаха, че синът им постъпил в армията на следващия ден след нападението над Пърл Харбър. Жената ми призна, че едва не си съсипала здравето от тревоги по единствения си син. Къде ли се намира? Дали е в безопасност? Или е в бой? Дали няма да бъде ранен? Или убит?

Попитах я как е преодоляла това безпокойство и тя ми отвърна: „Намирах си работа.“ Разказа ми, че първо освободила прислужницата и се опитала да си запълни времето, като сама върши цялата домакинска работа. Но това нe помогнало особено. „Проблемът беше, че можех да върша домакинска работа почти механично, без да ангажирам ума си. Продължавах да се безпокоя, докато оправях леглата и миех чиниите. Разбрах, че имам нужда от някаква работа, която по цял ден да ме ангажира физически и психически. Така започнах работа като продавачка в голям универсален магазин.

Това помогна. Изведнъж се озовах във водовъртежа на живота — около мен се тълпяха клиенти, питаха за цени, размери, цветове. Нямах и секунда свободно време да помисля за нещо извън непосредствената си работа, а вечер в главата ми се въртеше една- единствена мисъл — да изпъна бедните си крака в хоризонтално положение. Веднага щом вечерях, се строполявах в леглото и изпадах в унес. Нямах нито време, нито сили да се безпокоя.“

Тази жена сама установява какво има предвид Джон Каупър Поуис, като казва в „Изкуството да забравяме неприятното“: „Известно количество сигурност и дълбок вътрешен покой, нещо като щастлива непричастност успокояват нервите на човека, когато е погълнат от работа.“

И колко хубаво е това! Оза Джонсън, една от най-известните изследователки в света, ми разказа как намерила спасение от безпокойството и скръбта. Може би сте чели историята на живота й. Озаглавена е „Свързах живота си с приключенията“. Ако някога жена е свързвала живота си с приключенията, това е тя. Мартин Джонсън се оженва за нея, когато тя е на шестнадесет години, и я отвежда от малките улички на Чанът, Канзас, по дивите пътеки в джунглите на Борнео. В продължение на четвърт век семейството от Канзас пропътува целия свят и прави филми за изчезващите животински видове в Азия и Африка. Няколко години по-късно двамата започват да пътуват, да изнасят беседи и да представят прочутите си филми. Вземат самолет от Денвър към крайбрежието. Самолетът се разбива в планините. Мартин Джонсън загива на място. Лекарите казват, че Оза никога повече няма да се изправи на крака. Но не знаят с кого си имат работа. Три месеца по-късно тя изнася лекции пред огромна публика от инвалидната си количка. За един сезон изнася сто беседи, все от инвалидната количка. Когато я питат защо го прави, тя отвръща: „За да нямам време да скърбя и да се безпокоя.“

Оза Джонсън открива същата голяма истина, която Тенисън изразява век по-рано: „Трябва да се потопя в действие, инак отчаянието ще ме съсипе.“ Адмирал Бърд открива същата истина, когато живее сам пет месеца в колиба, която буквално е затрупана под ледената шапка на Южния полюс — шапка, която крие най-старите тайни на природата и покрива един непознат континент, по-голям от Съединените щати и Европа, взети заедно. Адмирал Бърд прекарва там сам пет месеца. В радиус от шестдесет километра няма никакво друго живо същество. Студът е толкова страшен, че чува как дъхът му замръзва на кристали край ушите му, когато стои срещу вятъра. В книгата си „Сам“ адмирал Бърд разказва подробно за петте месеца, прекарани в объркваща, съсипваща нервите тъмнина. Дните са толкова черни, колкото и нощите. Налага му се да си намира постоянно работа, за да не загуби разума си.

„Нощем, разказва той, преди да угася фенера, си създадох навика да набелязвам в съзнанието си онова, което ми предстои утре. Посвещавах, да речем, един час на евакуационния тунел, половин час на изриването на преспите, един час на разместване и подреждане на бидоните с гориво, един час на дълбаене на етажерки за книги в стената на тунела, където държах храната, два часа на подновяването на счупен мост на шейната...

Беше чудесно, че можех така да си разпределям времето. Това ми даваше необикновеното усещане, че владея положението...“ И добавя: „Иначе дните ми щяха да бъдат безцелни и да свършат като всички безцелни дни — в разруха.“

Да повторим това, последното, още веднъж: „Иначе дните ми щяха да бъдат безцелни и да свършат като всички безцелни дни — в разруха.“

Ако сме обзети от безпокойство, да не забравяме, че можем да използваме като лекарство най- доброто старо средство — труда. Казва го не друг, а авторитет от калибъра на покойния доктор Ричард Кабът, професор по клинична медицина в „Харвард“. В книгата си „Какво крепи човека“ доктор Кабът пише: „Като лекар аз съм имал щастието да видя как трудът изцелява много хора, страдащи от душевни терзания — непреодолими съмнения, колебания и страх... Смелостта, която трудът ни дава, е като увереността в себе си, която Емерсън прославя навеки.“

Ако си нямаме работа, ако седим бездейни и отдадени на мрачни мисли, ще си отгледаме цяла орда „върколаци“, както ги нарича Чарлс ДарВин, които ни опустошават, рушат способността ни да действаме и силата на волята ни.

Познавам един бизнесмен от Ню Йорк, който се бори с „върколаците“, като така се товари с работа, че не му остава никакво време да се терзае. Казва се Тремпър Лонгман. Беше в един от моите курсове и разказът му за това как е победил безпокойството беше толкова интересен и впечатляващ, че го поканих да хапнем заедно след часовете. Седяхме в ресторанта до призори и разговаряхме за преживяното от него. Ето историята, която ми разказа: „Преди осемнадесет години бях обзет от такова безпокойство, че не можех да спя. Бях напрегнат, раздразнителен и нервен. Усещах как вървя към нервна криза.

Имах си причини да се безпокоя. Бях касиер на компанията „Каун Фрут енд Екстракт“. Бяхме инвестирали половин милион долара в консервирането на ягоди в петкилограмови консерви. В продължение на двадесет години продавахме тези консерви на производителите на сладолед. Изведнъж продажбите ни секнаха, защото големите производители на сладолед от рода на „Нешънъл Дейри“ и „Бордън“ бързо увеличаваха производството и пестяха време и пари, купувайки ягоди във варели.

Не само че бяхме вложили половин милион долара в ягоди, които не можехме да продадем, но и бяхме обвързани с договор през следващите дванадесет месеца да изкупим ягоди за още един милион долара! Вече бяхме взели триста и петдесет хиляди долара заем от банките. Не можехме нито да го изплатим, нито да го продължим. Нищо чудно, че бях обезпокоен!

Побързах да отида във фабриката ни във Уотсънвил, Калифорния, и се опитах да убедя президента на компанията, че положението се е променило, че сме на ръба на разорението. Той не поиска да поВярва.

Обвини за всичко офиса в Ню Йорк — търговският отдел не си вършел работата.

След като дни наред го убеждавах, накрая се съгласи да спре да консервира ягодите и да продаде новопристигналите количества в прясно състояние в Сан франциско. Това почти реши проблемите ни. Редно би било да престана да се безпокоя, но не можех. Безпокойството е навик, който вече бях придобил.

След като се върнах в Ню Йорк, започнах да се безпокоя за всичко — за черешите, които купувахме от Италия, за ананасите, които купувахме от Хавай и т.н. Бях напрегнат, нервен, не можех да спя, и както вече казах, бях на път да изпадна в нервна криза.

В отчаянието си възприех начин на живот, който ме излекува от безсънието и прогони безпокойството ми. Затрупах се с работа. Толкова се задълбочих в проблемите, чието решение изискваше всичките ми способности, че нямах време да се безпокоя. Преди работех седем часа на ден. Започнах да работя по петнадесет-шестнадесет. Всяка сутрин отивах в офиса в осем и стоях почти до полунощ. Поемах нови задължения, нови отговорности. Когато се прибирах посред нощ, бях толкова изтощен, че се стоварвах в леглото и след няколко секунди изпадах в безпаметен сън.

Следвах тази програма около три месеца. Накрая вече бях преодолял навика да се безпокоя и се върнах към нормалния си работен ден от седем-осем часа. Това се случи преди осемнадесет години. Оттогава никога не съм страдал от безпокойство или безсъние.“

Джордж Бърнард Шоу има право. Той обобщава всичко това с думите: „ Тайната на това да се чувстваш нещастен е в наличието на свободно време, в което да се замисляш дали си щастлив, или не.“ Затова не му мислете много! Плюйте си на ръцете и се залавяйте за работа. Кръвта ви ще се раздвижи, умът Ви ще защрака и много скоро енергията, надигаща се В тялото Ви, ще прогони безпокойството от ума Ви. Намерете си работа. Потънете В работа! ТоВа е най-еВтиното лекарство на света— и едно от най-добрите.

Ето ПраВило номер едно за тоВа как да изкорените навика да се безпокоите:

НАТОВАРЕТЕ СЕ С РАБОТА. Обзетият от безпокойство човек трябва да се потопи в действие, иначе отчаянието ще го съсипе.