ГЛАВА 1

ОТ СКОВАНОСТ КЪМ ПЛАСТИЧНОСТ

Преди години, във времената на Абатството Даунта- ун, на мостика на британски боен кораб стоял един порядъчен капитан, отправил поглед към залязващото слънце отвъд морската шир. В мига, в който се готвел да слезе долу за вечеря - какго разказва историята, - внезапно се разнесъл силният глас на вахтеиия:

-       Светлина, Сър. На две мили право напред.

Капитанът обърнал очи към руля.

- Движи ли се? - попитал, понеже в онези дни радарът още не бил откри т.

- Не, капитане.

- Тогава изпрати сигнал до кораба - сърдито наредил капитанът. - Кажи им: „Курсът, който държите, ще доведе до сблъсък. Завийте на двайсет градуса.“

След няколко секунди се получил отговор от източника на светлината:

-       Препоръчително е вие да промените курса си с 20 градуса.

Капитанът бил оскърбен. Не стига, че дръзвали да оспорят авторитета му, ами това се случвало пред един най-обикновен матрос!

-       Изпрати второ съобщение - изръмжал той. - „Ние сме ,,Дръзки “ на Негово Величество - 35 000-тонен военен кораб от клас дредноут.* Променете курса с 20 град са.“

-         Великолепно, Сър - дошъл отговорът. - Аз съм матрос (УРайли, Втори клас. Коригирайте курса си незабавно.

С почервеняло от ярост лице капитанът изкрещял:

-      Ние сме флагманският кораб па адмирал Сър Уилям Аткинсън-Уилс! ПРОМЕНЕТЕ КУРСА СИ С 20 ЕРАДУСА!

Последвало кратко мълчание, преди матрос 0‘Райли да отговори:

-      Сър, ние сме морски фар.

Докато плаваме през живота, ние, хората, разполагаме с малко ориентири, които да ни подсказват какъв курс да изберем или какво стои на пътя ни. Не съществуват морски фарове, които да ни държат настрана от криещите подводни камъни връзки. Нямаме дежурни матроси на мостика и радар на мачтата, следящи зорко за подводни опасности, които биха могли да потопят плановете ни за кариера. В замяна на това разполагаме с емоциите си - усещания като страх, тревожност, радост и въодушевление нашата неврохимична система, еволюирала по такъв начин, че да ни служи като навигация срещу сложните течения на живота.

Емоциите, от сляпата ярост до лековерната любов, са непосредствените физически реакции, с които тялото ни откликва на важни сигнали от външния свят. Когато сетивата ни уловят информация - знак за опасност, намек за романтичен интерес, признаци, че сме приети или отхвърлени от хората около нас - ние физически се настройваме за приемането на тези постъпващи съобщения. Сърцето ни ускорява или забавя ритъма си, мускулите се свиват или отпускат, умът ни се фокусира върху заплахата или намира облекчение в топлото нощуване с близък човек.

Тези физически, „въплътени“ реакции привеждат нашето вътрешно състояние и външно поведение в синхрон с конкретната ситуация и могат да са от полза не само за оцеляването, но и за благополучието ни. Подобно на морския фар на матрос 0‘Райли, вродената ни система за вътрешна навигация, усъвършенствана в течение на милиони години от еволюцията на принципа па пробата и грешката, би била най-ефикасна, когато не й се съпротивляваме.

Но това невинаги е лесно. Емоциите ни, развивали се в съвсем различни от съвременните условия, невинаги са достатъчно благонадеждни. В някои случаи те ни служат като вътрешен радар и ни помагат да прозрем отвъд преструвките и лицемерието, като ни предлагат възможно най-точното и проницателно обяснение за случващото се в една ситуация. Кой  не е изпитвал онова неприятно чувство в стомаха, което ни казва, че „този човек лъже“ или, че „нещо тревожи приятелката ми въпреки уверенията й, че всичко е наред“?

В други случаи обаче емоциите изваждат на повърхност та стари истории, като смесват възприятието ни за случващото се в момента с болезнени минали преживявания. Тези мощни усещания могат да ни завладеят напълно, замъглявайки преценката ни и насочвайки ни право към подводните рифове. В такива моменти е възможно да изгубиш контрол и например да плиснеш питието си в лицето на лъжеца.

Разбира се, повечето възрастни рядко се оставят да бъдат подтикнати от емоциите си към неуместни публични прояви, споменът за които ще ги измъчва с години. По-вероятно е да се провинят по един не толкова театрален, колкото прикрит начин. През голяма част от времето повечето хора функционират на емоционален автопилот, като реагират на различните ситуации без истинско осъзнаване и дори против волята си. Други са напълно наясно, че изразходват твърде много енергия, опитвайки се да овладеят или потиснат емоциите си, като в най-добрия случай ги приемат като непокорни деца, а в най-лошия - като заплаха за благополучието си. Но има и хора, които чувстват, че емоциите им пречат да живеят по начина, по който искат, особено когато става дума за неприятните емоции, като гняв, срам или тревожност. С времето нашите реакции на сигналите от външния свят могат да станат все по-плахи и неестествени, като така започват да ни отклоняват от правилния курс, вместо да бранят най-добрите ни интереси.

Като психолог и практически наставник повече от две десетилетия изучавам емоциите и начина, по който взаимодействаме с тях. Когато попитам някои от клиентите си от колко време се опитват „да влязат във връзка“, „да коригират“ и „да се справят“ с емоциите, с които обикновено се борят, често посочват периоди от 5, 10 и дори 20 години. А понякога отговорът е: „Още от дете.“

В такъв случай очевидният въпрос е: „Мислиш ли, че това, което правиш, работи?“

Пишейки тази книга, моята цел е да ти помогна да осъзнаеш по-добре емоциите си, да се научиш да ги приемаш и да живееш в мир с тях, а накрая с нарастване на емоционалната ти пластичност да постигнеш благополучие. Комбинацията от инструменти и техники, която разработих, няма да те превърне в образец на съвършенство и в човек, който винаги знае какво да каже или пък никога няма да изпита опустошителните чувства на срам, вина, гняв, тревожност или несигурност. Стремежът да си съвършен - или винаги Съвършено щастлив - може единствено да те направи уязвим за  бзсилието и провала. Надявам се вместо това да ти помогна да се помириш дори с най-тежките си емоции, да развиеш умението да се наслаждаваш на взаимоотношенията си, да постигаш целите си и да живееш пълноценно точно сега.

Но „емоционална“ е само едната страна на емоционалната пластичност. Другата страна -- „пластичност“ - е свъртиш с присъщите ти модели на мислене и поведение - онези навици на ума и тялото, които могат да се окажат препъни камък за твоето добруване, особено в моментите, в които, по примера на капитана на военния кораб „Дръзки“, реагираш по същия твърдоглав начин в нови или необичайни за теб ситуации.

Закостенелите реакции може да се дължат на обсебеност от старите, саморазрушителии сценарии, които непрекъснато създаваш в ума си - „аз съм голям неудачник“ или „винаги казвам не каквото трябва“, или пък „винаги се предавам, когато трябва да се боря за нещата, които заслужавам“. Сковаността може да се подхранва и от напълно нормалния навик за използване на мисловни препратки и приемането на презумпции, както и от шаблонните реакции, които може да са били полезни за теб в миналото - в детството, по време па първия брак, в началото на кариерата - но вече не ти вършат работа: „никой не заслужава доверие“ или „ще бъда наранен“.

Все повече изследвания сочат, че емоционалната скованост - да бъдем във властта на мисли, чувства и модели на поведение, които вече не са ни полезни - има отношение към редица психически проблеми като депресията и тревожните разстройства. От друга страна, емоционалната пластичност - тоест да притежаваш гъвкавост на мислите и чувствата, която позволява да реагираш по оптимален начин на ситуациите от ежедневието - е от ключово значение за нашето благоденствие и успех.

Впрочем емоционалната пластичност не означава да контролираш мислите си или да се насилваш да разсъждаваш позитивно. Защото проучванията също така показват, че да караш един човек да промени мисленето си и например от негативното твърдение „Ще объркам цялата презентация“ да превключи на позитивното „Ще видиш, ще мине по мед и масло“, не върши работа и всъщност може да има обратен ефект.

Емоционалната пластичност означава да се освободиш от напрежението, да се отпуснеш и да живееш е повече осъзнатост. Означава да вземеш решение по какъв начин ще реагираш на предупредителната система на емоциите си. Емоционалната пластичност потвърждава идеята, описана от Виктор Франкъл - психиатър, оцелял в един от нацистките лагери на смъртта и написал след това книгата „Човекът в търсене на смисъл” - за това да водиш пълен със смисъл живот, живот, в който можеш да реализираш потенциала си като човек. „Съществува промеждутък между всеки стимул и последващата реакция - пише той. - В този промеждутьк имаме властта да изберем по какъв начин ще откликнем. А отговорът ни е ключът към нашето израстване и свобода.“

С откриването на този промеждутък между завладелите ни емоции и действието, с което реагираме, става ясно, че емоционалната пластичност помага на хора е най-различни проблеми: негативна самооценка, преживяно дълбоко разочарование, огорчение, тревожност, депресия, склонност към отлагане, трудна приспособимост и много други. Но благоприятният ефект на емоционалната пластичност не се ограничава единствено до хората, борещи се с емоционални затруднения. Тя засяга различни дисциплини в психологията, изучаващи отличителните качества на успешните, преуспяващи личности като Виктор Франкъл, който не само оцелява след период на ужасно страдание, но продължава напред, отдаден на велики дела.

Емоционално пластичните хора са динамични. Те проявяват гъвкавост във взаимодействието си със сложния, бързо променящ се свят, в който живеем. Понасят високи нива на стрес и преодоляват неуспехите, като в същото време остават ангажирани, открити и възприемчиви. Разбират, че животът невинаги е лек, но продължават напред, водени от ценноститe, в които истински вярват, и преследват най-смелите си и неподвластни на времето цели. Като всички останали и те изпитват чувства на гняв, тъга и прочее (кой човек не ги е изпитвал?), но ги посрещат с любопитство, себесъстрадание п приемане. Нещо повече, вместо да позволят на чувствата си да ги извадят извън строя, те успяват - въпреки всичките си слабости и недостатъци - да се мобилизират по най-ефективния начин за постигането на най-големите си амбиции.

Интересът ми към емоционалната пластичност и изобщо към този вид вътрешна подвижност се зароди в периода на апартейда в Южна Африка, където израснах. По време на детството ми - годините на жестока сегрегация - вероятността да бъдат изнасилени надвишаваше шансовете на повечето южноафриканци да се научат да четат. Армията насилствено изтръгваше хората от домовете им и ги подлагаше на изтезания; полицията стреляше по граждани, които отиваха на църква. Белите и черните деца бяха държани разделени едни от други във всички средища на обществения живот - кина, училища, ресторанти, тоалетни. Но въпреки, че съм бяла и поради това не бях принудена да изпитам дълбоко личните страдания на черните южноафриканци, с приятелите ми не бяхме имунизирани срещу заобикалящото ни насилие. Моя приятелка беше изнасилена от улична банда. Чичо ми беше убит. В резултат на всичко това още отрано в живота си развих непреодолимото желание да разбера по какъв начин хората се справяха (или не се справяха) с вилнеещите наоколо хаос и жестокост.

След като навърших 16 години, баща ми, който тогава беше само на 42, научи, че има рак в последен стадий и, че му остават едва няколко месеца живот. За мен това беше травмиращо и самотно преживяване: не познавах много възрастни, на които да се доверя, а връстниците ми нямаха никакъв опит с подобни изпитания.

По онова време учителката ми по английски, която беше много грижовен човек, ни насърчаваше да си водим дневник. Можехме да пишем вътре за каквото пожелаем, а всеки следобед тя събираше дневниците, за да може да ни отговори. В някакъв момент аз бях започнала да споделям в дневника си за болестта на баща ми, а впоследствие - за смъртта му. Учителката отговаряше на записките ми с искрени размишления и ме питаше как се чувствам. Воденето на дневник се превърна за мен в основен източник на подкрепа и скоро след това осъзнах, че ми помага да опиша, да осмисля и да преодолея случващото се. Този процес не намаляваше скръбта ми, но ми даваше възможност да премина през травмата. Освен това ми показа, че да се изправиш открито пред емоциите си, вместо да бягаш от тях, те прави много по-силен. В края на краищата това ме отведе на професионалния път, който следвам оттогава.

За щастие, апартейдът е в миналото, а в днешно време, макар, че животът съвсем не е лишен от страдание и ужаси, повечето хора, които четат тази книга, не са заплашени от узаконени прояви на насилие и потисничество. Но в относителното спокойствие и просперитет на Съединените щати, където живея от дълги години, има толкова много хора, които полагат усилия да се справят и се борят за по-добър живот. Почти  всеки, когото познавам, живее под стрес, при свръхнатоварване и в непрекъсната битка да поддържа равновесие между изискванията на кариерата, семейството, личното пране, финансовото положение и още цял куп други източници на напрежение с широко социално въздействие, като несигурната икономика, бързо променящата се културна реалност и несекващата агресивна атака на деструктивните техпологии, които отвличат вниманието ни на всяка крачка.

В  същото време мултитаскингьт(изпълнение на няколко задачи едновременно)- съвременната панацея срещу преумората и изтощението - не предлага никакво облекчение. Скорошно изследване установява, че ефектът от мултитаскинга върху поведението на хората би могъл да се сравни с шофирането в пияно състояние. Резултатите от други проучвания показват, че невисокият, но постоянен ежедневен стрес (като приготвянето на кутията с обяда, оставено за последния момент; батерията на клетъчния телефон, която издъхва точно когато трябва да се включиш във важен конферентен разговор; влакът, който винаги закъснява; растящият куп сметки) може да състари преждевременно мозъчните клетки е цяло десетилетие.

Клиентите ми споделят непрекъснато, че високите изисквания на съвременния живот ги карат да се чувстват сякаш са притиснати до стената или се мятат като уловена на въдицата риба. Искат да постигнат нещо голямо в живота си, като например да обиколят света, да се оженят, да завършат проект, да успеят в работата, да започнат бизнес, да живеят здравословно и да развият здрави отношения е децата и семействата си. Но ежедневните им действия изобщо не ги приближават към тези желания (и често са в рязко противоречие с тях). Дори когато се опитват да открият и да поемат по предопределения за тях път, са принудени да се справят не само с ограниченията на фактическите обстоятелства, а също и с натиска на собствените им саморазрушителни мисли и модели на поведение. Прибавете към това и тревогата на родителите по какъв начин ще се отрази на децата им заобикалящият ни стрес и свръхнатоварване. Днес, повече от всякога, е жизненоважно да бъдем емоционално пластични. Когато почвата под краката ни е толкова подвижна, трябва да сме пъргави, за да се предпазим от риска да се проснем по очи.

СКОВАНИ ИЛИ ПЛАСТИЧНИ?

Когато бях на пет, реших да избягам от вкъщи. Бях обидена на родителите си по някаква причина - не помня каква, но помня, че бягството ми се струваше единственото разумно решение. Подредих грижливо нещата си в една малка чанта, взех от килера буркан с фъстъчено масло и малко хляб, нахлузих любимото си червено-бяло сабо на точки и тръгнах да търся свободата.

В Йоханесбург живеехме в близост до натоварена улица и родителите ми отдавна ми бяха втълпили, че не бива при никакви обстоятелства да пресичам улицата сама. Щом наближих пресечката, осъзнах, че да премина ог другата страна и да навляза в широкия непознат свят е изключено. Да пресека улицата, беше абсолютна, нетърпяща възражение забрана. Затова направих единственото възможно нещо за една послушна петгодишна бегълка: започнах да обикалям около групата къщи в съседство. Веднъж, втори, трети път. Когато най-сетне се прибрах след тази толкова драматична дезергьорска авантюра, бяха минали часове, през които бях  обикаляла все същия периметър, минавайки многократно покрай вратата на собствения ми дом.

Всички го правим по един или друг начин. Като хипнотнотизрани вървим (или бягаме) в кръг но външния периметъp па живота си, подчинявайки се сляпо на някакви правила писани, неписани или плод на въображението ни - и все повече затъваме в тресавището на мисловни и поведенчески модели, които вече не вършат работа. Обичам да казвам, че се държим като навити с ключе играчки, които непрекъснато се блъскат в една и съща стена, без да осъзнават, че вляво или вдясно от тях може да има отворена врата.

Но дори да признаем пред себе си, че сме обсебени и че имаме нужда от помощ, хората, към които се обръщаме - семейство, приятели, благоразположени началници, терапевти певинаги успяват да откликнат на нуждите ни. Те имат свои проблеми, ограничения и непосилни ангажименти.

Междувременно консуматорската култура лансира идеята, че бихме могли да контролираме нещата, които ни безпокоят, и да се справим с повечето от тях, а каквого не можем би трябвало да отхвърлим или да заменим. Връзката ви е нещастна? Започнете нова. Не сте достатъчно продуктивни? Има си компютърна програма за това. А когато не ни се прави това, което става във вътрешния ни свят, прилагаме пак тази умствена нагласа. Отиваме на пазар, намираме нов терапевт или решаваме, че можем да се справим сами с нещастието и неудовлетворението си, като просто „мислим позитивно“.

За съжаление, мито един от тези методи не работи добре. Усилията да поправим затормозяващите ни мисли и чувства ни довеждат до непродуктивната обсебеност ог тях. Потискането им може да предизвика редица неблагоприятни състояния като претоварване с работа или най-различни внушаващи самоутеха зависимости.  А опитът от „негативни“ да ги превърнем в „позитивни“ почти сигурно би влошил нешата.

За да се справят с емоциите си, много хора прибягват до книги и курсове за самопомощ, но голяма част от тези програми се опират на погрешни представи за понятието самопомощ. Онези от тях, които дават приоритет на положителното мислене, са особено неблагонадеждни. Да се заставиш да мислиш позитивно е изключително трудно, ако не и невъзможно, тъй като малцина успяват просто да изключат отрицателните мисли и да ги заменят с други, по-приятни. Освен това този съвет не взима под внимание една есенциална истина: така наречените негативни емоции често пъти работят в наша полза.

Всъщност негативизмът е нещо нормално. Той е фундаментално явление. Устроени сме така, че понякога се чувстваме „негативно“. Това е част от човешката природа. Като отдава такова голямо значение на положителното мислене, културата ни, образно казано, медикализира нормалните колебания в емоционалното състояние - по същия начин, по който обществото в буквалния смисъл на думата медикализира буйните деца и жените с променливи настроения.

През последните 20 години от кариерата ми, преминали в консултации, преподавателска и изследователска дейност, имах възможността да изпробвам на практика и да усъвършенствам принципите на емоционалната пластичност, с чиято помощ голяма част от клиентите ми постигнаха големи успехи в живота си. В това число влизат майки, които се чувстват притиснати до стената и неистово се опитват да съхранят живота си, жонглирайки между семейните и професионалните задължения; посланици на Обединените нации, които се борят да осигурят имунизация за децата, живеещи в условията на военен конфликт; ръководители на сериозни мулти Национални компании; или просто хора, които чувстват, че пича могли да получат много повече от живота.

Неотдавна  описах част от изводите от работата си в статия, която излезе в списание Харвард бизнес ривю. Там пояснявам, че почти всички мои клиенти (включително и аз самата) са склонни да привикват към устойчивите, негативни шаблони. Тогава разработих модел за развиването на по-голяма емоционална пластичност, който да доведе до скъсване на зависимостта от тези навици и до успешни и трайни промени. Статията се задържа няколко месеца в класацията на най-четените публикации на изданието и близо четвърт милион души - на колкото възлиза общият печатен тираж на списанието - я изтеглиха от интернет. Намери място в класацията за най-добрите идеи на годината и привлече вниманието на множество авторитетни издания, сред които Уол (inpinim джърнъл, Форбс и Фаст кампъни. Редакторите описваха емоционалната пластичност като „новата емоционална интелигентност“ - изключителна идея, променила начина, по който обществото ни възприема емоциите. Не разказвам това, за да се перча, а защото реакцията, която предизвика статията, ме накара да осъзная, че тази идея беше засегнала чувствителен нерв в душите на хората. Изглежда, милиони търсеха по-добър път към своята себереализация.

Тази книга представя в доста по-пространен и подробен вид изследователския проект и насоките, които предложих в публикуваната в Харвард бизнес ривю статия. Но преди да навлезем в дълбоките води, нека първо да екипираме голямата картина, за да знаем накъде сме се запътили.

Емоционалната пластичност е процес, който ни помага да живеем в настоящето, да променяме и синхронизираме поведението си по начин, който хармонира с целите и ценностите ни. Това не означава да игнорираме трудните емоции и мисли. Означава да ги приемаме спокойно, да се изправяме пред тях с кураж и състрадание и накрая да ги оставим зад гърба си, за да продължим напред към сбъдването на големите си мечти.

Процесът на придобиване на емоционална пластичност преминава през четири основни стъпки:

РАЗКРИВАНЕ

Веднъж Уди Алън каза, че осемдесет процента от успеха е излагане на показ. В  контекста на тази книга „излагане на показ“ означава да се вгледаме в мислите, емоциите и поведението си съзнателно, добронамерено и с любопитство. Част от тези мисли и емоции са валидни и уместни за настоящия момент. Но други са стари трески, загнездили се отдавна в психиката, като песен на Бионсе, която от седмици се върти в главата ти.

Във всеки случай, независимо дали са достоверно отражение на действителността или причиняващо вреда изопачаване, тези мисли и емоции са част от нас, такива каквито сме. И ние можем да се научим да работим с тях, като в същото време продължаваме напред.

ДИСТАНЦИРАНЕ

Следващият етап след вглеждането в мислите и емоциите е да се откъснем от тях и да ги подложим на наблюдение, за да видим какво представляват всъщност - нищо повече от мисли и емоции. По този начин създаваме откритото, безпристрастно пространство на Франкъл между чувствата и реакциите, с които им отговаряме. Бихме могли също да си дадем ясна сметка за травмиращите чувства в момента, в който ги преживяваме, и да решим как ще е най-подходящода реагираме. Дистанцираното наблюдение не позволява на преходните психически състояния да ни контролират.

С  по-широкия кръгозор, който ни дава дистанцията, се научаваме да гледаме на себе си като на дъска за шах, предлага ща всякакви възможности, а не като на отделна фигурка от шаха, принудена да следва строго определени ходове.

ОТСТОЯВАНЕ НА СВОЕТО „ЗАЩО"

След като сме внесли порядък, успокоили сме мисловните си процеси и сме създали промеждутък между мислите  и мислещия, тогава можем да фокусираме вниманието си върху есенцията на живота ни: нашите същински ценности н най-важни цели. Процесът на разпознаване, приемане и дистанциране от внушаващите страх, болезнени или разрушителни емоционални наслагвания, дава възможност да активираме по-пълноценно онази част от себе си, която „мисли в перспектива“ и която свързва в едно цяло мислите и чувствата с дългосрочните ценности и стремежи, и може да ни помогне да открием нови и по-добри начини за реализирането на този потенциал.

Всеки ден взимаме хиляди решения. Дали след работа да отидем на фитнес или да се възползваме от традиционния happy hoar! Да отговорим ли на обаждането на приятеля, който ни е наранил, или да го оставим на гласовата поща? Наричам  тези незначителни моменти, в които взимаме решения, точки на избор. Дълбоките ни вътрешни ценности са компасът, който ни помага да вървим в правилната посока.

ПРИДВИЖВАНЕ НАПРЕД

ПРИНЦИПЪТ НА МАЛКИТЕ КОРЕКЦИИ

Традиционната литература за самопомощ обикновено разглежда промяната под формата на високи цели и пълна трансформация, но практическите изследвания подкрепят противоположната теза - малките, съзнателни корекции, вдъхновени от ценностите, в които вярваме, могат в значителна степен да преобразят живота ни. Това важи с пълна сила за дребните промени в ежедневните навици и рутина, които с всекидневни повторения се превръщат в мощен лост за промяна.

ПРИНЦИПЪТ НА ЛЮЛКАТА „КЛИМУШКА"

Сложните движения, които изпълнява една гимнастичка от световна класа, изглеждат толкова лесни заради нейната гъвкавост и невероятно добре развита мускулатура на торса и на гърба. Ако случайно изгуби равновесие, именно тази мускулатура й помага да коригира грешката и да стигне докрай. Но ако иска да се състезава на майсторско ниво, гимиастичката трябва често да напуска зоната си на комфорт и да опитва движения с растяща сложност. Идеята е да се открие съвършеният баланс между предизвикателство и умелост, така че да не изпадаме нито в самодоволство, ниго в отчаяние. Целта е да изпитваме вълнение, ентусиазъм и въодушевление.

Бизнес дамата Сара Блейкли, създател на марката офор мишо бельо Spurn и преди време най-младата жена, превърни м се в милиардер без чужда помощ, разказва, че всяка вечер, до като се хранели, баща й я питал: „Кажи, в какво се провали днес?“ Въпросът нямал за цел да я обезсърчи. Напротив, баща й искал да окуражи децата си да преодоляват ограпнчснията си и да разберат, че не е страшно - а дори похвално  да се препънеш, докаго опитваш нещо ново и трудно.

Крайната цел на емоционалната пластичност е да подържа жив стремежа към предизвикателства и израстване през целия ни живот.

Надявам  се тази книга да ви послужи като пътеводител за истинска поведенческа промяна, за един нов начин па действие, който дава възможност да заживеете мечтания in вас живот. Тя може да ви помогне също и да превърнете най-мъчителните си чувства в източник на енергия, креатив- пости прозрение.

Да започваме.