Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.06 08:20 - Емоционалната пластичност - д-р Сюзън Дейвид
Автор: rumyn Категория: Лични дневници   
Прочетен: 224 Коментари: 0 Гласове:
1



ГЛАВА 3

ДА СЕ ОТКАЧИШ ОТ ВЪДИЦАТА

В зависимост от това до кой експерт ще се допитате, бройката ще бъде различна, но за целите на тази книга ще приемем, че съществуват седем базови емоции: радост, гняв, тъга, страх, удивление, презрение и отвращение. Както вече се убедихме, тези емоции продължават да пи съпътстват, за- щото с тяхна помощ сме оцелявали в течение на милиони години еволюция. А пет от тях - гняв, тъга, страх, презрение и отвращение - безспорно заемат най-некомфортния дял в емоционалния спектър. („Изненадата“ може да носи както положителен, така и отрицателен знак.)

Каква е причината повечето емоции да отразяват тъмната страна на човешкия опит? Щом болшинството от тях са за- тормозяващи и все пак достатъчно полезни, за да отговорим на изискванията на естествения подбор, не означава ли това, че мрачните и трудни чувства имат определена цел? В такъв случай не е ли най-разумно да престанем да ги отбягваме и вместо това да ги приемем като полезна - макар и понякога дискомфоргна - част от живота ни?

Да.

Категорично.

Но идеята да се учим да приемаме и да живеем е всички свои емоции определено не влиза в сметките на повечето хора. Мнозинството от тях използват автоматични модели па поведение с надеждата да избегнат или да прикрият отрицателните чувства, така че да не се налага да се изправят срещу тях. Други затъват дълбоко в тези емоции и се мъчат всячес- ки да се измъкнат. Трети се опитват да се справят с трудните ситуации и трудните емоции, като им противодействат с цинизъм, ирония или черен хумор, и се преструват, че нищо не си струва да се приема па сериозно. (Но, както е казал Ницше, в доста свободен превод: „Шегата е епитафия за емоцията.“) А има и хора, които се мъчат да игнорират чувствата си и по примера на Тейлър Суифг - един доста по-съвременен философски поглед - да се отърсят от тях.* Опитвайки се да се „откачим от въдицата“, като просто умъртвяваме чувствата си, истинската жертва е нашето благополучие.

За да разбереш къде се вписваш в диапазона на тези повече или по-малко неефективни решения, провери кой от следните сценарии ти приляга най-добре:

1.   Шефът ти предприема промени, които те притесняват. Как ще реагираш?

А. Не обръщаш внимание на тревогата и гнева си. Накрая всичко ще се уталожи, а и бездруго имаш още куп неща на главата си.

Б. Обмисляш дълго и настойчиво какво ще наговориш на шефа си и до припадък репетираш наум какво ще кажеш ти и какво ще каже той.

В. Отделяш време да помислиш защо промяната те разстройва, решаваш да обсъдиш това с шефа си и се залавяш отново за работа.

2.   Тригодишният ти пакостник разхвърля играчките си по пода. Прибираш се след дълъг ден в офиса, препъваш се в тях и крясваш на детето. Как ще постъпиш после?

A.   Ще махнеш с ръка, омаловажавайки избухването си: „Всичко е наред, просто имах тежък ден.”

Б. Цяла вечер ще се самообвиняваш за грубото си отношение, питайки се защо винаги реагираш така, и ще стигнеш до извода, че си най-лошият родител на света.

B.   Ще обсъдиш изминалия ден с партньора си, ще осъзнаеш, че реакцията към сина ти е свързана с гнева, който изпитваш към шефа си. Ще прегърнеш детето, ще се извиниш и ще му помогнеш да се приготви за сън.

3.   Преживяваш болезнена раздяла с гаджето си. Какво правиш?

A.   Излизаш да пийнеш с приятели, за да се разсееш. Възможно е дори да се запознаеш с нови хора. Това ще ти помогне да притъпиш болката.

Б. Затваряш се вкъщи и си блъскаш главата къде си сгрешил? Питаш се защо винаги се проваляш във връзките?

B.   Известно време се чувстваш зле. Пишеш или говориш с приятели за горчивото преживяване и извличаш важни поуки от него.

Ако имаш най-много отговори „А“, ти си „бутилиращ“* тип. Хората от този тип се опитват да се откачат от въдицата, като си гледат работата, оставяйки емоциите настрана. Склонни са да загърбват нежеланите чувства, защото са дис- комфортни и разсейващи или защото вярват, че всяко поведение, което не издава стопроцентово щастие, е проява на слабост или сигурен начин да отблъснеш хората около себе си.

Ако си „бутилиращ“ тип, който мрази работата си, вероятно ще отхвърляш съзнателно негативните чувства, като си казваш: „Поне имам работа“. Ако връзката ти е нещастна, ще се оставиш да бъдеш погълнат от проект, който просто трябва да се свърши. Ако си склонен да пренебрегваш себе си в името на другите, вероятно ще отпъждаш тъгата и напрежението, като си напомняш, че и твоето време ще дойде. Ако си ръководител на екип от хора, които се тревожат заради орязването на бюджета и планираното преструктуриране, вероятно ще стъпваш на пръсти около тези теми от страх да не отвориш емоционална помийна яма.

Въпреки че хората невинаги се държат според установените в научните изследвания норми тю полов признак, обикновено клиентите ми не се учудват, като им кажа, че по-го- ляма склонност към „бутилиране“ на емоциите проявяват мъжете.

Когато започнах да изучавам психология през 90-те години, впечатление ми направи развитието на една процъфтяваща индустрия, която бълваше книги, разглеждащи различията между половете по един доста емоционален начин. Така например Мъжете са от Марс, жените - от Венера, написана от консултанта по връзките Джон Грей, се продаде в десет милиона екземпляра. Друга изключително успешна книга от онова време, Ти просто не разбираш от езиковеда Дебора Тапен, изучава различния начин, по който мъжете и жените си служат е езика, за да общуват или по-точно да не общуват.

Днес можем да видим пародията на тези стереотипи в общуването в комедийния видеоклип Въпросът не е в пирона (It’s not about the nail), който се разпространява в мрежата. В този клип на екрана се появява млада жена, която се оплаква на приятеля си колко зле се чувства.

-    Непрекъснато изпитвам напрежение - казва тя. - Усещам го в главата. Проезо не ми дава мира. Не знам дали някога ще спре.

Камерата се отдръпва и тогава виждаме пирона, който стърчи от челото на жената.

Приятелят й също го вижда.

-       Имаш пирон в главата - отговаря той сухо.

-     Какъв ти пирон! - повишава тон тя. - Всичко се опитваш да поправяш. Просго не можеш да се сдържиш. Само това ти е в главата, а единственото, което искам аз, е да ме изслушаш.

Той въздиша и пробва друг подход:

-       Съжалявам, сигурно ти е много тежко.

-     Благодаря. Така е - казва гя, след което се навежда да го целуне и гвоздеят се забива в челото му.

-Ох!

Видеото е смешно, защото съдържа зрънце житейска истина: обикновено се смята, че мъжете са ориентирани към решаването на задачи, а жените по всеобщо мнение са по-емоционалните същества. Русокосият тип от клипчето проявява класическо поведение на „бутилиране“ на емоциите - стегни се, вземи мерки и давай напред. Действие, действие, действие! В края па краищата приятелката му има гвоздей в главата и негов дълг е да го обяви и да намери решение.

Бедата е „бутилирането“ е, че пренебрегвайки емоциите си, няма как да стигнеш до корена на причините, които ги пораждат (да, гвоздеят е причина за болката, ио преди всичко въпросът е как се е озовал там). В дълбочина проблемът остава нерешен.

Неведнъж съм срещала представители на „бутилиращия“ тип, които години наред не помръдват ог все същата мизерна работа, взаимоотношения или обстоятелства. Те са толкова погълнати от фикс идеята за действие и от желанието да бъдат образец за усърдие, че от години не са изпитвали истинска емоция, което изключва всякаква възможност за значима промяна и развитие.

Друга особеност на „бутилиращото“ поведение е свързана с явното престараване да се мисли положително и всичко отрицателно да се изхвърли от съзнанието. За съжаление, усилието да ие правиш нещо изразходва изумително голямо количество умствена енергия. Изследванията показват, че мислите и емоциите ни набират още по-голяма сила, когато се опитваме да ги пренебрегнем или ограничим.

В едно изключително елементарно и доста известно проучване, проведено от покойния социален психолог Даниел Уегнър, участниците били инструктирани да не мислят за бели мечки. Провалът бил позорен. По-късно, след прекратяване на забраната същите тези хора много по-често били спохождани от мисълта за белите мечки в сравнение с контролна група, която не била подложена на това ограничение. Ако по време иа диета сте мечтали за парче шоколадова торта или пържени картофки, тогава познавате обратния ефект на съвети като „просто не мисли за това“ или други стратегии на отбягване.

В това е иронията па „бутилирането“. Имаме усещането, че ни дава контрол, но всъщност ни го отнема. Първо, емоциите са тези, които командват. И, второ, потиснатите емо- цип неизбежно излизат на повърхността, когато най-малко очакваме. Психолозите наричат този процес емоционален теч. Да приемем, че си ядосан па брат си. Опитваш се да потиснеш чувството. Но след чаша вино по случай Деня па благодарността от устата ти се изплъзва хаплива забележка. Налице е семеен скандал. В друг случай пренебрегваш разочарованието си от това, че си се разминал с дългоочаквано повишение в службата, и само след няколко дни се хващаш, че ревеш като бебе, докато гледаш Армагедон за десети път. Такъв е рискът при „бутилирането“.

Обикновено потискаме емоциите си с най-добри намерения. И това ни създава усещането за ефективност. Казваме си „мисли позитивно“, „гледай напред“, „стегни се“. И пуф! - нежеланите емоции изчезват просто така, като по чудо. Но всъщност те са останали скрити йод повърхността, готови по всяко време да изскочат с неподозирана сила, нараснала многократно под въздействие на херметическото налягане, упражнено върху тях.

Не е изненадващо и това, че „бутилирането“ оказва отрицателен ефект върху взаимоотношенията. „Току-що имахме ужасна разправия, а той излезе за работа, като че ли нищо не е било -- казва съкрушената жена за съпруга си, който има навика да се „бутилира“. - Изобщо не му пука!“

Изследователи са установили, че потискането на емоциите повишава кръвното налягане на околните дори когато те нямат представа, че човекът до тях „бутилира“ емоциите си. 1 ючакайте само адвокатите да се доберат до това проучване! „Ваша чест, съпругът на клиентката ми ще я докара до инфаркт, защото отказва да изразява чувствата си.“

ПО НИЗХОДЯЩАТА СПИРАЛА НА ПЕСИМИЗМА

Преди известен брой страници описах няколко сценария и ви помолих да помислите как бихте реагирали при тези обстоятелства. В случай че сте посочили най-много отговори „Б“, то вие сте „латерна“. И ако от „бутилиращия“ тип са предимно мъже, то „латерните“ най-често са жени.

Когато са обсебени от чувства, носещи емоционален дискомфорг, „латерните“ се пекат на бавния огън на своето нещастие и не спират да разбъркват тенджерата, отново и отново. „Латерните“ не могат да се освободят от натрапчивите тревоги и когато са обсебени от болезненото усещане за провал, непълноценност или несигурност, се опитват да направят дисекция па проблема.

Премисляното е братовчед на безпокойството. И двете насочват фокуса навътре и са свързани с мисленото пребиваване в момент, който не е тук и сега. По ако безпокойството е отправено към бъдещето, то премислянето се съсредоточава в миналото - още по-лишено ог смисъл занимание. „Латерните“ губят обективния си поглед, правейки от мухата слон, а от обидата - углавно престъпление.

Но „латерните“ превъзхождат представителите на „бутилиращия“ тип в едно отношение: в стремежа си да намерят решение на проблемите те поне изпитват истински чувства, тоест осъзнават емоциите си. При „латерните“ няма опасност от емоционално изтичане, но това не им пречи да се удавят в потока на емоциите си. Когато премисляш непрекъснато, емоциите ти не могат да ескалират до такава степен, както при „бутилирането“ им под налягане, но все пак ескалират. При „латерните“ емоциите набират сила като ураганния вя-

I i.p, които се извива отново и отново и с всеки следван; порив енергията му расте.

Психологът Брад Бушман провежда експеримент, в който казва на участниците да излеят душата си па хартия. После поръчва па „друг човек“ да подложи написаното на безмилостна критика. Всъщнос т „другият човек“ е самият Бушман и към всички участници е отправена една и съща критика: „Това е едно от най-калпавите есета, които съм чел.“

Оценката му постига желания резултат: всички участници в експеримента са много, много ядосани. Тогава Бушман им дава боксова круша, върху която да излеят яростта си. Той инструктира част от групата да се съсредоточи върху гнева си (тоест да се самонавива), докато удря по крушата. Дори ги снабдява със снимка на „критичния участник“, за да вдъхне повече жар па техните крушета и ъперкъти. На хората от втората група казва по време на упражнението с боксовата круша да отвличат вниманието си (тоест да „бутилират“ емоциите си), мислейки за подобряване па физическата си форма. Повикал е и трета, контролна група, която трябва да наблюдава безучастно, докато гой си дава вид, че е зает с компютъра си.

След боксовата тренировка всеки участник получава свирка и инструкцията да вбеси хората до себе си - по този начин се измерва доколко е агресивно поведението им. Доброволците от трите групи все още изглеждат ядосани, но тези от контролната група показват най-слаба агресия и надуват свирките по-рядко от останалите. Хората от „бутилиращия“ тип проявяват повече агресия (и повече упорство в надуването на свирките) в сравнение с контролната група. Ненадминати в яростта си обаче са „латерните“, които влагат най-много енергия и усърдие в усилията си да спукат тъпанчетата на съседите си.

Подобно на „бутилиращия“ тип „латерните“ също са ръководени от най-добри намерения. Предъвкването на дис- комфортните чувства създава у тях измамната утеха, че полагат съзнателно усилие. Искаме да преодолеем нещастното си положение и да се научим да се справяме с трудните ситуации, затова премисляме всичко до прималяване и още малко отгоре. Но накрая пе сме по-близо до решаването на проблема, който лежи в основата на нашата тревожност.

Предъвкването те кара също така да се самообвиняваш с въпроси като „Защо винаги реагирам така?“ или „Защо пе мога да се справя по-добре?“. Подобно на потискането то изразходва огромни количества ментална енергия. Изтощително е и безрезултатно.

Предъвкването невинаги е соло занимание. Когато излезеш с приятел и започнеш да се оплакваш от неумението на овдовелия си баща да се справя с бюджета си, тогава е налице така нареченото споделено предъвкване. Същото е и когато за пореден път се жалваш на някой колега от отношението на шефа си. Въобразяваме си, че тези душеизлияния ще ни помогнат да се почувстваме по-добре, но ако не предприемем конкретно действие или не стигнем до решение, в крайна сметка може да се окажем още по-ядосани на баща си или пък толкова гневни на шефа си, че да ни е трудно да се концентрираме.

Помните ли, че по-рамо разгледахме въздействието, което „бутилиращият“ тип оказва върху близките си? „Латерните“ имат точно обратния проблем с поведението, но общуването с тях съвсем не е по-лесно, защото имат навика да натоварват околиите със своите дълбоки и тежки емоции. Те искат да ги обсъдят с човека до себе си, но идва момент, в който дори най-близките, най-скъпите им същества натрупват емпатийна умора, изтощени от неутолимата потребност па „латерните“ да говорят за страхове, трудности и тревоги. А като се има предвид, че фокусирането им вътре в себе си пе оставя никакво място за чуждите потребности, накрая слушателите просто се отдръпват, като оставят „латерната“ не само е чувството на обърканост, но и на самота.

После, разбира се, „латерните“ могат да попаднат в капана на един особен вид безпокойство, така нареченото „нещастие заради нещастието“, при което се тревожиш за това, че се тревожиш.

Подобно на мисловните модели от Първи и Втори пит в психологията съществуват и мисли от Първи и Втори тип. Мислите от Първи тип са обичайните човешки тревоги, които се проявяват при среща с трудностите на ежедневието: важен проект в службата, натоварения график, вчерашната караница, родителските притеснения. Мислите от Първи тип са праволинейни: „Тревожа се за X“; „Мъчно ми е за У“.

Мислите от Втори тип възникват, когато навлезеш в менталиата къща на огледалата и започнеш да плетеш около себе си мрежа от безполезни мисли за мислите. „Тревожа се за това, че се тревожа толкова много“ или „Изпитвам стрес от това, че съм под стрес“. Тоест към тези и бездруго затор- мозяващи емоции добавяме и чувството на вина за това, че ги имаме: „Не стига, че се тревожа за X и ми е мъчно за У, но и нямам право.“ Гневим се на гнева си, тревожим се заради тревогите си и сме нещастни понеже изпитваме нещастие.

Прилича на плаващи пясъци. Колкото повече се борим с емоциите си, толкова по-дълбоко затъваме.

Каквото и да си въобразяваме, че постигаме, когато „бутилираме“ или предъвкваме емоциите си, никоя от тези две стратегии не допринася за здравето или щастието пи. Все едно да вземеш аспирин за главоболие: лекарството ще облекчи болката за няколко часа, но ако причината за неразположението е липсата на сън, проблеми с прешлените или свирепа настинка, главоболието ще се завърне с пълна сила, веднага щом премине действието на аналгетика.

„Бутилирането“ и самонавиването са бързодействащият емоционален аспирин, към който посягаме с най-добри намерения. Но ако не стигнем до първоизточника, пропускаме възможността веднъж завинаги да отстраним причината за страданието, което изпитваме.

Ако държа купчина книги с изпънати пред себе си ръце, в продължение на няколко минути всичко ще е наред. Но след 2... 3... 10 минути... мускулите ми ще започнат да треперят. Ето какво става, когато се „бутилираме“. Усилието да държиш нещата на ръка разстояние, може да бъде изтощително. И то до такава степен, че да изпуснеш товара.

Но ако държа книгите плътно до себе си и ги притискам толкова силно, сякаш искам да ги смачкам, мускулите на ръцете ми пак ще затреперят. В това положение ще бъда приклещена, затворена и неспособна да използвам ръцете си за нищо друго. Такъв е резултатът, когато се самонавиваме.

И в двата случая губим способността си да общуваме пълноценно със света около нас: да прегърнем децата си, да изпитаме удоволствие от компанията на колега, да сътворим нещо ново или просто да вдъхнем с радост мириса на прясно окосена морава. Огкритостта и ентусиазмът биват заменени от правила, ограничаващи истории от миналото и несправедливи обвинения, а умението ни за решаване на проблеми и за взимане на решения постепенно отслабва. Тези сковаващи пози ни пречат да бъдем гъвкави, докато се опи тваме да се справим със суровите житейски обстоятелства.

Естествено, понякога няма нищо лошо в „бутилирането“ или в пренавиването, или във внезапните скокове от едното към другото (нали в тази книга става дума за плас- гнчност). Има случаи, в които е най-удачно да се приложат именно тези техники за справяне. Например, ако любимият I и скъса най-безцеремонно с теб в деня преди защитата ти по адвокатско право, би било належащо да игнорираш проблема, за да можеш да се съсредоточиш върху непосредствената задача. (А ако случаят с теб е точно такъв, съчувствам ти от все сърце.)

Но когато ги използваме като основни методи за справяне с проблемите, тези техники дават обратен резултат и ни правят още по-зависими и зарибени.

Да потискаме или да предъвкваме емоциите си се научаваме още в детска възраст. Затова, ако имате деца, би било добре да поспрете за миг и да се замислите за съдържанието на разговорите си с тях.

Неписаните правила по отношение на емоциите (и как всеки от нас, мъж или жена, би трябвало да реагира под тяхно въздействие) съдържат така наречените от психолозите правила за изразяване па емоциите. „Големите момчета нс плачат“ или „Вкъщи никой не се ядосва. Върви в стаята си и можеш да се върнеш само с усмивка на лицето“ са примери за налагането на тези правила. Никога няма да забравя деня, в който погребахме баща ми. Близки и приятели на семейството най-добронамерено казваха на дванайсетгодишния ми брат да не плаче, защото най-важната му задача занапред щяла да бъде да се грижи за майка ми, за сестра ми и за мен.

Научаваме тези правила от хората, които се грижат за нас, и често пъти несъзнателно ги предаваме на децата си. Така например в повечето случаи питаме момчетата за техните действия („Какво прави днес в училище?“, „Как беше мачът?“, „Победи ли?“), а момичетата - за емоциите им

(„Как сс чувстваше?“ или „Беше ли забавно?“). Децата усвояват бързо тези норми на поведение, които, както ще видим в Десета глава, невинаги работят в тяхна полза.

ЗАРИБЕНИ ОТ ЩАСТИЕТО

Самонавиването и „бутилирането“ не са единствените безполезни техники за справяне със стреса от ежедневието. Друга често срещана стратегия е убеждението, че по един или друг начин всичко ще бъде наред, стига да запазим усмивката на лицето си.

Независимо какво твърди холивудският сценарий, Фо- рест Гъмп не е измислил усмихиатото личице. Но след петдесет години и стотици милиони значки, тениски и чаши за кафе с думите „Приятен ден“, тази оцветена в яркожълто окръжност с извита усмивка и две черни точки за очи е не по-малко емблематична от трибагреника в червено, бяло и синьо. (И защо не, след като „търсенето на щастие“ заема централно място в Декларацията за независимостта на Америка.)

В дигиталната ера усмихиатото личице се е превърнало в емотикони и емоджита", които се появяват навсякъде. (Малко отклонение: 11аскоро открих, че ако се опитам поста- рому да набера последователно двоеточие и дясна скоба :), компютърът ми го трансформира в ©, независимо дали искам или не.) А с напредъка - или, според някои, упадъка - на консуматорската ни култура маркетолозите се втурват гтрезглава да изпълняват желанията, които още не знаем, че имаме, и изразяващият блаженство Мистър Смайли повече от всякога се превръща в Светия Граал и в основопо-

лагащ принцип на нашето съществуване.

Един момент. Не е ли щастието причината да сме тук? Не е ли добре да сме щастливи?

Всъщност зависи.

Преди няколко години двама изследователи от Калифорнийския университет в Бъркли, Лий Ан Харкър и Дачър Келтнър, претърсват архива па Милс Колидж, разположено наблизо частно девическо училище, и започват да изучават снимките от годишниците в периода между 1958 и 1960 година. Както бихте научили от всеки изследовател на щастието, искрената и фалшивата усмивка задействат различни групи мускули и с това съображение двамата учени анализират изражението на лицето на всяка ученичка, за да разберат кой мускул е активиран - zygomaticus major или orbicularis oculi. Когато реагираме с истинска, широка и ярка усмивка, която набраздява с фини бръчици кожата около очите, участват и двете мускулни групи. Но тъй като свиването на orbicularis oculi е неволево движение, ако носим щастливото изражение като маска, този мъничък мускул, разположен в близост до очите, остава в покой. Така Харкър и Келтнър разбират дали в момента, в който снимката е била направена, положителната емоция на всяко момиче е била непрестореиа.

Оказва се, че момичетата, показали на страниците на годишника своята най-слънчева и искрена усмивка в краткия миг, в който щраква затворът на фотоапарата, трийсет години по-късно се справят много по-добре от съученичките си, чиято усмивка е била по-неистинска. Притежателките па ис- крени усмивки имат по-сполучливи бракове, по-хубав живот и се чувстват по-удовлетворени. Щрак.

Ако можехме да избираме, вероя тно всички бихме предпочели да изпитваме радост през цялото време и естествено това приятно състояние си има своите преимущества. „Положителната“ емоция се свързва с по-нисък риск от различни психически заболявания, сред които депресия, тревожност и гранично разстройство на личността.

Позитивните емоции ни тласкат към успеха, помагат ни да взимаме по-добри решения, намаляват риска от заболявания и ни позволяват да живеем по-дълго. В някои случаи ни помагат дори да разширим границите на своето мислене и поведение, като насочват вниманието ни към нова за нас информация и възможности. Помагат ни да изградим жизненоважни социални, физически и когнитивни ресурси, които са предпоставка за постигането на положителни резултати и взаимоотношения.

След всичко това нищо чудно да заключите, че по своя принос към човешкото благополучие щастието си поделя първото място заедно с храната и слънцето. Но както вече осъзнава нашето все по-затлъстяващо и измъчвано от злокачествени кожни образувания общество, в прекомерни количества хубавото не е на хубаво. Изследванията показват, че е възможно не само да бъдеш прекалено щастлив, но и да изпитваш такова щастие, което ти вреди, и също да търсиш щастието в неправилно време и по погрешен начин.

Не казвам по цял ден да обикаляте със сериозно изражение на лицето. Но се надявам да ви насърча да търсите щастието в перспектива и да възприемете „негативните“ си емоции в една нова и по-приемлива светлина. С категоричност мога да заявя, че определянето им като „негативни“ само подхранва мита, че тези полезни - макар и понякога подлагащи силите ни на изпитание - емоции са действително негативни. Ако мога да ви убедя в противното, ще бъда щастлива. (Но не прекалено щастлива.)

Под въздействие на еуфорията сме склонни да пренебрегваме важни заплахи и опасности. Не е пресилено да се допусне, че прекомерното щастие е в състояние сериозно да ти навреди. Възможно е да се отдадеш на рисково поведение, каквото е нрекаляването с алкохола („Петият аперитив е от мен!“), преяждането („Ммм, още едно парче торта!“), пренебрежителното отношение към контрацепцията („Какво може да се обърка?“) и употребата на наркотици („Да се позабавляваме!“). Прекаденото и неограничено лекомислие и отсъствието на достатъчно трезви емоции може да е белег за развиването на мания и важен симптом за психическо заболяване.

Хората с високи нива на щастие обикновено са по-пра- волинейни в поведението си. Това е така, защото настроението въздейства върху начина, по който мозъкът ни преработва информацията. Когато животът е хубав и се чувстваме прекрасно, а заобикалящата пи среда е позната и безопасна, не изпитваме нужда да размишляваме надълбоко за предизвикателствата от ежедневието - което обяснява защо силно позитивните индивиди проявяват по-малко креативност от хората, чиито положителни емоции са с по-умерен характер.

Нямам намерението да категоризирам щастливците измежду нас, но когато сме в настроението „всичко е прекрасно!“, много по-лесно прибягваме до прибързани заключения и готови шаблони. Щастливите много често отдават по-голямо значение на привидната информация за сметка на оформящата се с течение на времето по-детайлна картина. Поради това нерядко стават жертва на така наречения ефект па ореола, при който приемаме автоматично, че чаровникът, когото сме срещнали па партито, е мил човек само защото се облича жестоко и е толкова забавен. Или пък решаваме, че очилаткото на средна възраст с дипломатическото куфарче е по-интелигентен и сериозен от 22-годишната блондинка, носеща розови секси панталонки на Juicy Couture.

Така наречените отрицателни емоции предполагат по- бавна и систематична обработка на информацията. Доверяваме се по-малко на прибързаните заключения и обръщаме повече внимание ма важните детайли под повърхността. (Добре де, чаровникът си го бива и изглежда, че си пада по теб, но защо крие зад гърба си ръката си с годежния пръстен?) Не е ли любопитно, че най-прочутите детективи от литературата и киното са крайно свадливи? И че най-големият веселяк на випуска никога не произнася официалната реч по време па прощалната церемония?

„Негативното“ настроение провокира един по-задълбо- чен и адаптивен начин на мислене, който ни помага да разгледаме фактите от различен ъгъл и с творчески подход. Когато сме разстроени, сме по-съсредоточени и стигаме до по-голяма дълбочина. Хората в „негативно“ състояние на духа не са толкова лековерни, по-екептични са, докато щастието приема с лекота привидните решения и се подлъгва тю фалшивите усмивки. (Тази ослепителна белота под тънкия засукан мустак не показва ли, че само zygomaticus major е в играта, или може би orbicularis oculi също участва?) Кой поставя под съмнение очевидната истина, когато всичко върви добре? Щастливият човек ще направи уверено следващата крачка и ще положи подписа си върху определеното за целта място.

Парадоксът на щастието е, че съзнателният стремеж към него е фундаментално несъвместим със самата природа на щастието. Истинското щастие се ражда от отдаването па някаква дейност заради самата нея, а не поради външна причина, дори когато тази причина е нещо толкова чистосърдечно като желанието да бъдеш щастлив.

Стремежът към щастие създава очаквания, което пот- иърждава популярната фраза „Очакванията са сигурна гаранция за бъдещо недоволство“. Затова празниците и семейните събирания често се оказват разочароващи, да не кажа панраво потискащи. Имаме толкова големи очаквания, които е почти невъзможно да бъдат оправдани.

В едно проучване участниците получават фалшива вестникарска статия, възхваляваща достойнствата па щастието, а друга, контролна група, в това време чете материал, в който изобщо не става дума за щастие. После и двете групи гледат избрани па случаен принцип видеоклипове, които са или весели, или тъжни. След края на „позитивния“ филм участниците, които се запознават предварително с преимуществата на щастието, се чувстват по-малко щастливи в сравнение с хората от контролната група, които са гледали същото видео. С отдаването на прекадено голямо значение на щастието се увеличават и очакванията им за това какъв „трябва“ да е животът, което ги прави по-уязвими за разочарованието.

В друго проучване участниците получават задачата да прослушат балета Пролетно тайнство на Стравински - музикално произведение, което е толкова нехармоничио и дразнещо, че предизвиква безредици по време на дебюта си през 1913 година. Част от доброволците получават указанието да се опитат да се почувстват възможно най-щастливи, докато слушат музиката. Впоследствие те оценяват нивото си па щастие като по-ниско в сравнение с контролна група, която не била „по петите на Мистър Смайли“.

Настървеното преследване на щастието може също така да бъде изолиращо. Оказва се, че колкото по-високо хората поставят щастието в списъка па личните си цели, толкова по-самотни са в ежедневието си.

Обликът на щастието се определя и от специфичните културни различия, което създава риска да бъдеш щастлив

по неправилния начин. В Северна Америка щастието зависи от личните постижения (в това число и удоволствието), докато в Източна Азия щастието се свързва със социалната хармония. Американците от китайски произход предпочитат усещането за удовлетворение, а онези с европейски корени залагат на вълнението. Японската култура е изградена въз основа на лоялността в тясната й свързаност с чувството за вина, докато американската подхранва повече социално неангажирани емоции като гордост и гняв. За да бъдеш щастлив в дадена култура, чувствата ти до голяма степен трябва да бъдат в синхрон с нейната дефиниция за щастие.

С две думи преследването на щастието може да бъде не по-малко саморазрушитслно от „бутилирането“ и самонави- ването, за които говорихме по-рано. Всички тези механизми за справяне произлизат от дискомфорта, който изпитваме спрямо негативните емоции, и от нежеланието ни да преживеем дори най-малкото страдание.

ДОБРАТА НОВИНА ЗА ЛОШОТО НАСТРОЕНИЕ

Може да не е забавно да си в лошо настроение и със сигурност не е здравословно да се пържиш на бавния огън на „негативните" емоции, но състоянието на тъга, гняв, вина или страх има следните преимущества:

Помага ни да формулираме аргументи. Да използваме конкретна и достоверна информация, да присъстваме пълноценно в настоящата ситуация и по-рядко да допускаме грешки в преценките си - умения, които изграждат аурата на ерудирания авторитет и ни превръщат в по-убедителни писатели и оратори.

Подобрява паметта. Едно проучване установява, че купувачите запаметяват значително повече информация за интериора на магазина в студени и мрачни дни, когато настроението им не е толкова приповдигнато, отколкото в слънчево и топло време, когато животът е прекрасен. Изследвания показват също, че когато не сме в най-доброто си разположение на духа, по-рядко се поддаваме на склонността (макар и несъзнателно) да изопачаваме спомените си, смесвайки ги с подвеждаща информация от друго време.

Стимулира постоянството. Все пак защо да си даваш зор, когато се чувстваш страхотно? По време на изпит студентите в мрачно настроение се стараят да отговорят на повече въпроси - и то правилно - в сравнение с колегите си, които преливат от жизнерадост. Явно не бива да се тревожите, ако детето ви се чувства леко потиснато преди важен изпит. (И като се има предвид какви са повечето 17-годишни, предполагам, имате достатъчно опит с тази част от подготовката за тестове.)

Прави ни по-любезни и внимателни. Когато са в не толкова приповдигнато настроение, хората са по-пред- пазливи и е по-вероятно да се поддадат на несъзнателна социална мимикрия (при която без да си даваме сметка копираме жестовете и начина на говорене на другите) - поведение, засилващо социалното приобщаване. Когато се чувстваме страхотно, сме по-самоуверени, което означава, че сме фокусирани единствено върху себе си и не е изключено да пренебрегнем мнението или чувствата на другите.

Насърчава щедростта. Хората в негативно настроение обръщат повече внимание на справедливостта и са по-склонни да се противопоставят на нечестни постъпки.

Предпазва ни от предразсъдъци и от всеобщата тенденция да търсим само информация, която подкрепя досегашните ни убеждения. В проучване измежду хора с изразени политически възгледи, онези участници, които изпитвали недоволство, избрали да прочетат повече статии с противоположна на тяхната позиция, вместо такива, които потвърждават настоящите им пристрастия. След като анализирали различните гледни точки, тези хора били склонни да променят мнението си. Изглежда гневът ни кара да търсим „разбиващи опозицията" аргументи - умствена нагласа, която ни насърчава да опознаем другия, за да можем да го разобличим. Но по ирония създава възможността да бъдем убедени.

ПРЕДИМСТВОТО НА ГНЕВА (И ДРУГИ НЕПРИЯТНИ ЕМОЦИИ)

Изгубена кауза е да ес преструваме па щастливи, когато не сме, и определено вредим на себе си, стараейки се да си даваме вид иа „истински“ щастливи, от една страна, защо- то това ни изправя пред невъзможни очаквания, и от друга, защото фалшивите ни усмивки и нетърпението да сграбчим удоволствието пи лишава от предимствата иа „отрицателните“ емоции.

Обикновено дълбоките, понякога болезнени, но важни страни ма живота излизат па преден плам, когато сме повалени иа земята. Нищо чудно, че великите писатели - от пионерите па гръцката трагедия до поетите на романтизма и големите руски новелисти на 19-ти век - достигат до поучителни и значими открития, именно когато се докосват до сенчестата страна па човешката емоционална природа. Нали старият

ми познайник Джон Милтън възкликва в // Penseroso: „Ти, оожествеиа меланхолия.“

Нашите най-дълбоки и нерафинирани чувства са онези послания, които ни отвеждат до истинската пи същност и могат да породят прозрения, свързани с важни сфери ог живота пи. Разбрах го, когато при мен дойде клиент заради „проблем е гнева“. Работихме заедно, като анализирахме чувствата му п търсехме причината за тях. Накрая гой осъзна, че няма проблем с гнева, а по-скоро има съпруга с невъзможно високи изисквания. След като започна да приема и разбира трудните си емоции, вместо да ги потиска и коригира, бракът му взе да се подобрява, но не защото се държеше като мъж под чехъл, а защото се бе научил да поставя граници на допустимото поведение.

Но гневът (или яростта) не е единственият от Седемте смъртни гряха, който се слави с пословично лошо име-такава е и завистта. Истината е, че завистта може да бъде мощен мотивиращ фактор - по-силен дори от възхищението, - който ни тласка към самоусъвършенстваие. Едно проучване показва, че учениците, които проявяват благородна завист към чуждите успехи, имат по-силна мотивация от децата, които изразяват уважение. Завистливите участници в изследването подобряват работата си в училище и дават по-високи резултати на някои устни упражнения.

Останалите „отрицателни“ емоции са полезни по други причини. Притеснението и вината играят важна социална роля в укрепване па разбирателството и засилване на съвместната работа. Тъгата е знак, че нещо не е наред с нас - обикновено това е усещането, че има по-добър начин, по който бихме могли да се изявим и дадем своя принос. От друга страна, външният израз на тъгата е сигнал за другите, че се нуждаем от помощ. Като скриваме тъгата си йод маската на престорена веселост, сами се лишаваме от възможността да получим насока и подкрепа.

Сигурно си спомняте, че когато разглеждахме списъка на най-често срещаните ежедневни сценарии на „зарибяване“, имаше и вариант „В“. При този случай - за разлика от „бутилирането“ и самонавиването - подходът е да присъстваш тук и сега и да приемаш с любопитство и разбиране всичките си емоции.

Ето какво ще направим сега- ще научим някои техники, които помагат „да се откачим от въдицата“ и да заживеем по един по-здравословен и, разбира се, по-щастлив начин.




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rumyn
Категория: Тя и той
Прочетен: 525395
Постинги: 442
Коментари: 950
Гласове: 2014
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930