ВКОПЧИЛИ СТЕ СЕ В СТРАХА?

Бронята, която използвам, за да се защитя, препятства моя достъп до собствената ми сила.

Невротичният страх понякога служи да предпази егото от вероятността да открие, че то има близнак - отсъствието на его. То се появява, когато попаднем в пролуката между отделните глави в повествованието на съществуването ни. Понякога например хората скачат от едно взаимоотношение директно в друго, защото се страхуват, че увисването в пространството между тях ще е болезнено, т.е. самотно. Ала истинската ни идентичност се намира именно в празнината, в която конфронтираме страховете си и в която започва безстрашието.

На практика това пространство сме самите ние. Затова там е много сигурно. Егото е комбинация от страх и желание. Липсата на его е свобода от хватката на страха и желанието. Никога няма да сте докрай свободни от страха и желанието, докато не постигнете просветление или святост. Това, от което можете да сте свободни обаче, е тяхната хватка - в състоянието без его. Пролуката между мислите ни може да е мястото, където идентичността ни се разкрива под формата на простор. За да се уверим, че това няма да се случи обаче, ние изпълваме ежедневието си с безконечен парад от празни мисли, навързани една за друга, без възможност да си поемем дъх помежду им.

Ако позволите между мислите ви да се отвори пространство (медитативно пространство), съществува вероятност то да ви уплаши. Може да почувствате, че сте никой, тъй като винаги сте слагали знак за равенство между идентичността и мислите си. „Аз съм човекът, който мисли това; мисля, следователно съществувам!“ Мисленето отлага момента без мисъл - празнината между мислите, - състоянието без его, в което аз съм моето духовно аз, а не моето его. „Безстрашието идва от увереността, че не може да ни сполети нищо, което не е свързано по някакъв начин с дълбоката ни същност“, казва Говинда. Безстрашието се дължи на съзнанието, че този страх е част от мен и че конфронтацията с него е необходима, за да бъда този, който съм. Тези преживявания са необходими за осъществяването на съдбата ми. Когато разбера това, влизам в съгласие с Вселената, вместо да водя спорове с нея. Ако се сблъскам със страхове, работя с тях, търся начин да се справя, тъй като те са част от мен. Разбирам, че се появяват на пътя ми само защото това е начинът, по който съдбата ми ще се сбъдне. Това е духовната основа на безстрашието: разбирането за начина, по който страховете разкриват пред очите ми собствения ми, постлан с тръни, път.

В тази парадигма вие не сте обект на преживяването, а самото преживяване. Не се налага да бъдете впримчени в страха, можете да го преживеете и след това да се отпуснете в пространството до него.( и да се окаже че страха е безпочвен. Но страха трябва да се изживее, за да остане зад теб.) Така обръщаме внимание на ирационалните си страхове и се научаваме да се справяме с тях. След това обаче преминаваме и към метафоричното им значение. Парадоксът е, че несъзнаваното ни говори точно чрез ирационалното, т.е. обсебващите мисли, компулсивното поведение, пристрастяванията. Вътрешното ни аз обикновено не общува с нас чрез лявото, рационално полукълбо. Страхът да не ограбят къщата ни например може да е страх от насилственото проникване в самите нас. Метафоричното говори много по- болезнено, отколкото буквалното.

Може да хвърлим поглед назад към годините на неосъзнатост и пристрастяване и да си кажем: колко пропиляно време! Макар че ни изпълва съжаление, остава въпросът как вътрешното аз използва това време като необходим инкубационен период за предстоящите предизвикателства. Възстановяването е мостът между тези две неща: „За да стигнем, трябва да дадем нужното.“ Дори болката е била част от изцелението. Вероятно това време е било по-скоро грижливо събирано, отколкото пропиляно. Всичко е следвало някакво логично развитие. В живота ми има смислена последователност!

Възможно ли е някаква непозната сила да твори в нас? Непознатото е несъзнавано. То остава неосъзнато точно за да не бъде опорочено от предразсъдъците на съзнателния, мислещ ум. Винаги когато надскачаме обичайните шаблони на съзнателния ум, ние се освобождаваме. Допускането на малко хаос може да е начин за осигуряване на достъп до много по-фантастични сили! Ето защо нашата работа върху себе си се изразява в това да приемем страха си и да го почувстваме.

Когато действате, водени от страх, може да създадете когнитивен дефицит. Започвате да правите грешни преценки и да губите интуицията си. Губите гледната си точка и увереността, необходима, за да се изправите пред своята реалност. Ставате параноични относно силата на другите над вас или недостатъчната ви сила над себе си. Дори изключително добрите алпинисти забелязват, че преценката им се влошава на голяма височина, където има по-малко кислород. Поради това мнозина падат, въпреки че са много опитни. Същото се случва и с нас, когато се уплашим.

Ето няколко примера за мисловна последователност, която е движена от страх:

* Във връзка с някакъв риск или предизвикателство: промяната означава загуба и ако загубя, ще трябва да скърбя; ако скърбя, ще трябва да се чувствам абсолютно ужасно и затова не трябва да позволявам нищо да се променя.

* във връзка с разкриването на себе си: ако хората видят какъв съм наистина, няма да ме харесат. Тъй че крия истинското си аз; не позволявам на никого да ме види такъв, какъвто съм.

* Във връзка със самотата: ако съм сам, ще бъда самотен, много тъжен и съсипан, тъй че френетично изпълвам времето си с постоянен контакт с други хора.

* Във връзка с интимността: интимността води до изоставяне, изгубване на аза, поглъщане от близостта с другия, провал или предателство. Ще стоя далеч от нея.

Уплашеното дете, вътрешният ви затворник, създава дефицит в мислите ви и във вярата в способностите ви да се справяте. То изрисува стените във вашето съзнание с графити: „Промяната означава загуба. Разкриването пред другите означава отритване. Самотата означава смърт. Интимността означава изоставяне. За нищо не те бива. Стой си в клетката.“ Начинът, по който увеличаваме вътрешните си ресурси, е като предприемаме активни действия, без да се свиваме, крием и защитаваме.

Както видяхме по-горе, повечето от нас са имали много малко примери за това как да се справят със страха, тъй като възрастните обикновено са крили страховете си или понякога дори са си ги изкарвали върху нас под формата на гняв. Ако малкото момче вярва, че само страхливците изпитват страх, то няма откъде да почерпи подкрепа, за да признае или покаже чувствата си. При положение, че изявата на чувството и неговото признаване е първата крачка към възстановяването, какъв е шансът това дете да порасне честно към чувствата си?

Освен това всички се сблъскваме с табутата на едно общество, което ни контролира чрез страх. Ако не се страхувам, Ще съм способен да изследвам далечните краища на своята Идентичност и да откривам нови психологически територии, в които да живея и управлявам. Ако някога забележа други способности освен тези, които са ми казали, че имам, ще открия сам себе си. Ако реша да се съобразявам с табута, те ще ограничават идентичността ми. Личността ми може да се развива само дотолкова, доколкото изследвам некартографираните й пространства. Истинската идентичност е в празнините, които се намират в пространство между общоприетите предписания.

Нашата съдба е постоянно да разширяваме пространството и съзнанието. Става въпрос за пространството, което създаваме някъде извън камарата от послания и заповеди, натрупана върху нас от началото на живота ни до днес. То ни открива един нов начин на живот, нов поглед към света, изцяло нов подход за композиране на музика или писане на поезия. Бетовен е видял, че Моцарт е постигнал върха в дотогава познатите форми на музикално изразяване. Няма повече накъде да се отиде оттам. Единственият му избор бил да отвори съвсем ново пространство и той направил именно това. Къде било новосъздаденото му изкуство? В пространството между правилата и формите, с които всички се съобразявали. Избирайки да присъства именно там, той освободил себе си и своята музика.

Когато целенасочено разширяваме пространството, се разкрива способността ни да растем. Тогава откриваме собствената си безкрайност, която е своеобразен микрокосмос, огледало на Вселената. (На практика Вселената постоянно ни предоставя огледалното отразяване, което може би сме пропуснали в детството!) Изида казва на фараона: „Ще ти дам да живееш колкото небето.“ Ще ти дам идентичност, чийто обхват е равен с този на Вселената - не идентичност, ограничена до семейните традиции или проклятия, или позволенията и забраните на обществото. Колко от нас биха приели този предизвикателен дар? Често бягаме от него, спасявайки се в територията на правилното и грешното. Когато пред нас се простре всичко, обикновено се свиваме и отдръпваме. Това е една от печалните загадки на човешкото поведение.

Соколът, който се рее нависоко, е пленителна гледка. Той живее, осъществявайки пълния си потенциал. Той прави максималното, на което е способен, разтваряйки широко криле и носейки се във висините, като същевременно сканира земята далеч в ниското. Той няма друг избор. Ала ние имаме свободна воля. Ние можем да изберем да не даваме израз на пълния си потенциал, никога да не летим толкова високо, никога да не пеем толкова силно, никога да не дадем плода си, никога да не се освободим от всичките „трябва“ и не трябва“. Вместо това така се обременяваме с всички тези изисквания, че не остава място за това пространство нито в нас, нито под нас, нито над нас. Когато се изправим пред предизвикателството на страха, той ни изглежда като огромна, твърда, непробиваема стена. Това може да се дължи на факта, че не сме свикнали да виждаме пространството в себе си. Свикнали сме да се възприемаме като масивни единици и на всичко, което се случва около нас, също придаваме характеристиките на твърда маса. Можем ли да олекнем, да се разтворим и да пуснем светлината и въздуха да преминат през нас?

Пространствата никога няма да се разгърнат пред тези, които са избрали да живеят изцяло в рамките на табутата. Няма да има място и за тези, които налагат въпросните ограничения върху другите, като постоянно ги контролират. Докато се възприемаме като маса с твърд пълнеж, духовното ни аз, което по дефиниция е пространство в чиста форма, не може да премине през нас. То е също като пространството в кухия бамбук, благодарение на което Кришна може да свири своята песен.

Егото ни се страхува от разтварянето на тази огромна бездна, в която „аз ще бъда никой“. Именно в това е голямата ирония. Страхувате се да сте никой, когато,именно в това се крие вашата идентичност: в пространството, в таймаута. Преди да се опитам да избегна страха, като контролирам някого, е добре да направя пауза и след това да не предприемам контролиращите действия. Това отваря пространството. Не мисля как Ще контролирам нещата, нито пък търся оправдания и обяснения; мисля, че просто ще се отдръпна и ще почакам. Тогава в мен се отваря просторът, т.е. аз.

Да си просветен означава да си отворил пространство за светлината. Това става, като се събудите при вика на вестоносеца - т.е. вашите чувства. Така създавате пространство За съдбата, която е пресякла пътя ви. Тъй като сме безкрайНо пространство, през нас може да премине всичко - това е пространството на Изида, което е небето. Соколът прелита през него без следа и го оставя девствено. Това е пространството вътре в нас. Нашата идентичност е вътрешното ни небе - „както на небето, така и на земята“. Човешката личност е като катедрала, която не ограничава пространството, а го създава.