СТРАХЪТ ДА ХВЪРЛИМ ПАТЕРИЦИТЕ

Движението изисква внимание, кара ни да практикуваме посвещение към себе си - не като егоцентризъм, а като израз на лоялност. Вместо да изоставяме себе си, можем да се научим да населяваме себе си. Тялото страда от изключителна носталгия по нас - неговия дом - и чака търпеливо да се върнем и да го заселим наново. Въпреки че сме игнорирали поканите му в продължение на години, когато най-после кажем „да“, то се впуска напред в изблик на енергия, изразителност и знание. Разбираме, че няма нужда да бъдем обучавани как да сме истински живи; че ни е липсвала единствено решимостта да почувстваме живота с пълна сила. И ето го сега кипящ в нас.

Джон Уелуд, „Обикновеното вълшебство“

Повечето хора изпитват страх от кризите; страх ги е да изживеят трудните моменти (дори понякога и един-единствен ден) като напълно трезви възрастни. Не можем да си представим как ще се изправим с лице пред скуката, стреса или проблемите без помощта на кофеина, алкохола, никотина, захарта, преяждането или лекарствата. Дори да не сме пристрастени към тези вещества или дейности, може да ги използваме като вид патерици.

Тялото има способности като ходене, движение, танцуване и т.н. Умът има способността да се ангажира с логическо мислене, диалогични разсъждения, въображение. Като деца започваме да трансформираме този потенциал в умения. Ако към двегодишна възраст, вместо да се учим да ходим, ни учеха как да използваме инвалиден стол и ни казваха, че не можем да ходим, способността ни да ходим постепенно би атрофирала, въпреки че сме я притежавали. Ако през целия ви живот вместо вас мисли някой друг, никога няма да се научите как да мислите самостоятелно и тази способност също ще атрофира.

Ако всеки път, когато тялото/умът ви са готови да използват някоя своя способност, вие прибягвате до вещество, което да се справи вместо тях, рискувате атрофия на техните способности. Става дума за способността да се успокояваш, да превключваш на високи обороти или да се разбудиш, да се концентрираш, да продължаваш да работиш по дадена задача, без да се разсейваш, да се заинтересуваш от нещо и след това да се ангажираш с него, да изживяваш чувствата си пълноценно - от начало до край: зараждането им, пика им, след което да ги изразиш и оставиш зад себе си, да страдаш при загуба, да се изправяш пред страховете.

Имаме дори способността да преодоляваме депресивни настроения. (Просто си спомняме нещо любимо и после не се чустваме зле!) Имаме способност да се нормализираме, излизайки от маниакални състояния. Имаме способност да се отпускаме, да си взимаме пауза, да се впуснем в нещо, да го изоставим. Това са автоматични умения на тялото и ума, дарби на жизнената ни енергия. С течение на годините постепенно научаваме как да имаме достъп до тях и да ги използваме с лекота. Ето един пример: за да заспим, не е нужно да си смучем биберона или бутилката с топло мляко. Спомнете си обаче, че в началото това ви е приспивало. След това е настъпил ден, в който бутилката ви е била отнета. Вие сте ревали да ви я върнат, докато сте заспали от умора. Следващата нощ сте направили същото, но сте осъзнали, че драмите не вършат работа. Преживели сте периода на абстиненция и след това сте започнали да заспивате естествено. Никой не ви е обяснил как да го направите; просто сте се свързали със силата вътре в себе си, която знае автоматично как да ви приспи - сила, която имате и сега.

Този инстинкт обаче вече не се включва, ако постоянно, вместо да се обръщате към вътрешната си сила, посягате към чашката или хапчето. Силата да се отпуснете или да заспите постепенно е била заместена от склонността да взимате хапче или да си пийвате.

Във викторианската епоха жените често са припадали. Виктория не може да понесе това, което става, затова припада. Докато проблемното за нея събитие не приключи, тя е в безсъзнание. Когато хоризонтът се прочисти, тя идва на себе си и не се налага да се справя с нищо. Мъжете са правили същото чрез дуелиране (и продължават да го правят чрез война). Винаги е имало начини да се избегне ангажирането с проблемите и тяхното разрешаване.

Какво постигат тези заместители? На първо място, прикриват чувствата, които може да изпитваме във връзка с предстоящо събитие в живота. Например чувствам се притеснен по някаква причина; не искам да изпитам чувството докрай, тъй че ще си пийна. Алкохолът някак променя случващото се. Второ, сурогатите като кофеина, алкохола, марихуаната и т.н. заместват, блокират и в края на краищата угасват жизнената енергия. Връзката ви с всичките ви чудесни способности и вътрешна сила се прекъсва - а това са силата и способностите които съставят вашата виталност.

Ако сутрин не можете да се събудите без чаша кафе, а след това през деня то ви е необходимо, за да ви преведе през отегчителното ежедневие, може би е време да се запитате: „Дали не убивам естествената си виталност и вътрешна сила?“ Ако всеки път, когато се изправите пред проблем, посягате към някакво вещество, как изобщо ще се научите да се справяте с каквото и да е? Способността ви като възрастен да реагирате адекватно не се активира, тъй като вместо нея в съзнанието ви изниква образа на цигарата, кафето или шоколада.

Ние сме изневерили на волята и жизнената си енергия и сме ги заменили с тези вещества, разчитайки те да се погрижат за нас. (Ако всеки път, когато усетите, че ви е нужна една чашка, се обадите на някого да поговорите, накрая нуждата да пиете/ядете  ще се видоизмени в нужда да разговаряте.)

Очевидно това важи и за прекаленото гледане на телевизия или ползване на интернет, пазаруването, секса, хазарта, наркотиците и т.н. Съзряването ни като възрастни се изразява в това да освободим удивителните си вътрешни сили, които чакат да ги открием и активираме. Ето ви една метафора: новият видеоплеър идва с упътване, което показва как да се възползваме от всичките му възможности. Ако го ползваме само за да пускаме видеокасети, защото ни е страх, че другите операции са много трудни, никога няма да се възползваме от всичките му възможности. Когато се втурнем към кафето, алкохола и т.н., ние казваме същото: „Прекалено трудно е да използвам цялата сила и всички способности, заложени в мен.“

В повечето случаи вече не действаме по собствен избор,  а действаме автоматично. Пийваме си кафе по няколко пъти през деня, пушим или се почерпваме с по чашка в края на деня, без да се запитаме: „Какво замествам с това?“ Продължителната употреба на вещества, превърнала се в навик, може да изглежда невинна и нормална, но изключва способностите ни на възрастни хора. Какви способности? Способността да чувстваш; да се отпускаш; да преживяваш и преодоляваш нещата;  да се изправяш пред проблемите. Дали алкохолът и сексът не са начинът, по който съм се отнасял с чувствата си?

Змията на егото ни предлага ябълка - любимото ни вещество - въпреки че на практика имаме достъп до цяла градина с много по-вкусни плодове. Дали наистина вярваме, че ябълката е по-вкусна от черешите, прасковите или нара? Веществата, към които се пристрастяваме, бледнеят пред изобилието от цветовете на вътрешните ни сили. Въпреки това поради навик или липса на въображение, без да се замисляме, посягаме към ябълката вместо към сладката и сочна праскова.

В детството или като възрастни може да е имало значими за нас хора, които са ни въвели в употребата на тези вещества. Може би майката, която не е можела да демонстрира любов по топъл, изразителен начин, ви е подавала бисквитка или изпичала специален десерт, превръщайки го в сурогатен заместител на автентичното чувство. В брака съпругата купува скоч на мъжа си: „Не е необходимо нито той, нито аз да изпитваме проблема с пълната му сила.“ Приятелската ви компания може да настоява всички да се включат в „забавата“, напивайки се. Всичко това са начини да превърнем веществата, които притъпяват или изличават чувствата ни, в нормална част от живота ни. Всъщност те унищожават естествените ни способности да се забавляваме, да се изразяваме без прекалени задръжки и

Т.Н.

Невротичното его оцелява благодарение на контрола и претенцията си, че притежава изключителни права. То вярва, че специално на него всичко трябва да му се случва по лесния начин и същевременно иска да бъде в контрол. Около него се въртят и от него произтичат всички страхове и желания. Невротичното его се страхува да позволи на живота да следва своя ход, тъй като това би донесло изненади и се налага човек да е отворен за всякакви възможности. Ще трябва реакциите ни да са спонтанни, а не контролирани. Веществата, към коисме пристрастени, гарантират (контролират) начина, по който се чувстваме. Те са приятели на невротичното его. Без тях  Ще трябва сами да изобретяваме реакциите си, да черпим от заПасите си със смелост. Има вероятност да се чувстваме зле цял ден; може да не се разбудим съвсем; може да не успеем нито да се отпуснем, нито пък да заспим.

Както видяхме по-горе, невротичното ни его се страхува от реалностите на живота; може да се наложи да живея незащитен и да поемам рискове като всички останали! Затова предпочитам нещо да ме разсейва и утешава. Ала здравословното его на възрастния човек се е примирило с факта, че няма кой да го хване, преди да падне; нещо повече, няма и нужда някой да го прави. Може дори да се приземи на задните си части - нищо трагично няма да се случи. Ще каже „ох“ и ще стане. Няма кой да го спаси от тази болка, не му е нужен кръстник, който да го покровителства, за да „избута“ дните си на тази земя. Той може да черпи ресурс за решенията си от вътрешния си мир. Зрелият възрастен няма нужда да е мамино синче.

Здравословното его е решено да се справя с това, което му предложи животът: да поема рискове, без да търси укрития, успокоителни, заобиколни пътища и патерици. Употребата на вещества може да ме прави единствено безпомощен, зависим и уплашен. В този смисъл работата ни е героична: трябва да преживеем болката без обезболяващи. Нашият героизъм най- вероятно няма да е като този на Жана д’Арк. Той ще е съвсем простичък: просто да изживеем деня си, да чувстваме това, което чувстваме, да поемем риска да не сме напълно спокойни, разбудени и т.н. Героизмът ще ни върне обратно волята и живота, отнемайки ги от различните вещества, предлагащи развличане и утеха.

Задачата ни като възрастни е да не преставаме да обръщаме внимание на триковете на егото, и да си служим със собствените си умения, вместо да прибягваме към заобиколни, лесни начини. Това е „студената пуйка“, символизираща изправянето срещу предизвикателствата на живота. Прекрасното е, че когато егото ми стане по-зряло, т.е. откаже да е постоянно в контрол, да търси някакви свои изключителни права и ми позволи да чувствам нещата такива, каквито са, аз се научавам да се изправям пред обстоятелствата, без да губя пълния си достъп до вродените ми сили. Как се присъединява тялото? Дишането ви става по-дълбоко; усещате, че тялото ви се разширява и удължава, за да откликне на бремето, започвате да се движите с повече грация и увереност.

 Друг начин за разсейване и утеха е множественото число „ ние“. Може би смятате, че трябва да тичате при партньора си при всяка трудност, за да може той/тя да се справи. Това е покровителстване!

(това е желание да те приобщя към думата. Приятно е да усетиш че си полежен някуми. Приятно е да знаеш че някой иска ти да си неговата употра. Приятно е да знаеш че има на кого да се опреш, за да си поемеш дъх преди да продължиш.)

Понякога използвате това „ние“ като начин да избягате от грижите за себе си. Прилепването към партньора, зависимостта ви от него и дългите, обстоятелствени телефонни разговори за вашите драми с някой търпелив приятел са примери за такива отношения. Хората със здравословна психика споделят чувствата си директно с тези, които са ги провокирали; те разказват историята си на приятелите си, за да я преживеят и оставят зад себе си. Те не използват другите като отдушник за собствените си притеснения, тъй че да си осигурят облекчение и да не им се налага да търсят окончателно разрешение. Не само веществата, но и хората и дейностите могат да играят ролята на отдушници. Една от най-първичните ни нужди е нуждата да бъдем прегръщани от родителите си. Ако тя не е била задоволена, може като възрастни да я търсим чрез френетичен секс. Ала защо вместо това не позволим да ни прегърне майката природа? Коя природа? Природата на реалността.

Какво ако методите, които използвате, са позитивни и жизнеутвърждаващи - напр. физически упражнения, билки и т.н.? Ако ги използвате с цел да не изпитвате чувствата си с пълна сила, то няма разлика между позитивните и негативните методи. Въпросът тук е за какво ги използваме и дали те са придобили натрапчив характер, или са се превърнали в навик.

Човек изоставя себе си, когато, вместо да се довери на собствените си сили, използва някакво вещество или друг човек като техен заместител. Когато не бягате от реалността, забелязвате как тялото ви започва да ви сътрудничи. Започвате да пускате нещата с по-голяма лекота. Изпълвате се повече мъдрост и забелязвате, че старите ви ограничения отслабват хватката си: тези ограничения са били поддържани от старите ви начини за отбягване на действителността. Щом захвърлите старите методи за бягство, с тях си отиват и ограниченията. Това е парадоксално, но окуражаващо.

Тук е подходящ следният възхитителен цитат от Упанишадите: „Връщайки се многократно към себе си, аз продължавам да творя.“

Дойдох на себе си и открих начин да създавам; да стана нов; да се обновявам постоянно. Как стана това? Чрез връщането към себе си. Това не е възможно, ако посягам към чашката или цигарата.

Флорентинският ренесансов философ Марсилио Фичино казва: „Нещата, които ни омайват, са вещерски примамки. Само любовта дава на смъртните достъп до вечността.“ Веществата и навиците са магъоснически примамки, които не ви носят нищо, а само увеличават желанието за тях. Ако нещо постоянно ви кара да се връщате за още и още, то никога няма да може да ви задоволи - каквото и да е количеството, то не би било достатъчно. За сметка на това в нас има нещо, което работи чудесно, и въпреки това не му се доверяваме, тъй като дълги години сме се отричали от него и сме го пренебрегвали. За какво става въпрос? За жизнената ни енергия - силата, която протича през нас и ни движи. Точно както паяка в поемата на Уолт Уитман, вие разполагате с безкрайно количество материал, за да изтъчете нишката, която да ви прехвърли през всяка следваща пропаст.

Ако битието туй е –

единствено и неизбежно,

и обръчът на враговете все се свива

 дали подмолно или чрез насилие,

а ние от защита сме лишени

и да отвърнем можем само като тях,

как бихме ний били щастливи,

живеейки със този страх?

Изгубеният рай, книга IX