Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04.2014 20:15 - дейл карнеги "как да преодолеем безпокойството и да се радваме на живота"
Автор: rumyn Категория: Тя и той   
Прочетен: 1977 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 09.08.2014 05:23

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 Приемете неизбежното

Често се сещам за един надпис на руините на една катедрала от петнадесети век в Амстердам. Тя е на фламандски и гласи: „Така е. Не може да бъде другояче.
Ако хвърлим поглед десетилетия назад, ще открием много неприятни ситуации, които няма как да бъдат поправени. Няма как да бъде другояче. Имаме избор. Можем или да ги приемем като нещо неизбежно и да се приспособим към тях, или да провалим живота си, бунтувайки се против тях и стигайки до нервен срив.

Ето един мъдър съвет от един от любимите ми философи, Уилям Джеймс: „Бъдете готови да приемете нещата, каквито са. Приемането на онова, което се е случило, е първата стъпка към преодоляването на последиците от всяко нещастие. “

Елизабет Конли от Портланд, Орегон, стига след много изпитания до същото заключение. Ето писмото, което ми написа: „В деня, когато Америка празнуваше победата на войските ни в Северна Африка, получих телеграма от военното министерство. Моят племенник, най-любимото ми същество, беше изчезнал безследно. Малко по-късно дойде телеграма, че е загинал.
Бях смазана от скръб. Дотогава ми се струваше, че животът е добър към мен. Имах работа, която обичах. Тя ми помогна да отгледам племенника си. Той беше за мен всичко най-хубаво, което може да бъде един млад мъж. Сякаш всичко, което давах от себе си, ми се връщаше стократно!... После дойде тази телеграма.
Целият ми свят се срути. Имах чувството, че вече нямам за какво да живея. Зарязах работата си, зарязах приятелите си. Захвърлих всичко. Бях озлобена и сърдита. Защо трябваше да загубя любимия си племенник? Защо това добро момче трябваше да бъде убито  целият живот беше пред него! Не можех да го преглътна. Скръбта ми беше толкова непоносима, че реших да напусна работа, да избягам и да се скрия някъде да плача и страдам.
Разчиствах си бюрото, готова да напусна, когато ми попадна едно забравено писмо  от същия този племенник, който бе убит. Беше ми го написал преди няколко години, когато почина майка ми. В писмото пишеше: „Разбира се, тя ще ни липсва на всички, особено на теб. Но аз знам, че ти ще се държиш, собствените ти убеждения ще те накарат да се държиш. Никога няма да забравя чудесните истини, на които ти ме научи. Където и да съм, колкото и далеч да съм от теб, винаги ще си спомням, че ти ме научи да се усмихвам и да посрещам всичко като мъж.
Четях и препрочитах това писмо. Сякаш той беше там, до мен, и ми говореше. Сякаш ми казваше: „Защо не направиш така, както ме учеше? Дръж се, каквото и да се случи. Скрий зад усмивка нещастието си и продължавай напред.
Останах на работа. Вече не бях изпълнена с ожесточение и бунт. Повтарях си: „Свършено е. Вече не мога да го променя. Но мога да се държа, както той би искал от мен.“ Хвърлих цялата си енергия и внимание в работата. Пишех писма до войници  до нечии чужди деца. Тръгнах на вечерни курсове, търсех нови занимания и приятели. Не можех да повярвам на промяната, която се случи с мен. Вече не скърбя за миналото, което е приключено завинаги. Изживявам с радост всеки ден  както би искал от мен племенникът ми. Помирих се с живота.Приех съдбата си. Сега живея по-пълноценен живот от когато и да било преди.“
Елизабет Конли научава това, което всички рано или късно ще се наложи да научим , че трябва да приемем неизбежното, да се примирим с него. „Така е. Не може да бъде другояче.“ Този урок не се усвоява лесно. Дори кралете трябва да си го припомнят постоянно. Покойният Джордж V държал в рамка в библиотеката си в Бъкингамския дворец следните думи:Научи ме да не искам непостижимото и да не плача за непоправимото.
Шопенхауер формулира същото по свой начин: „Една стабилна доза примирение е от първостепенно значение в житейския път.“

Очевидно, обстоятелствата сами по себе си не ни правят щастливи или нещастни. Чувствата ни се определят от начина, по който реагираме. Иисус казва, че царството небесно е в нас самите. Адът също е там.
Всички сме в състояние да понесем нещастия и трагедии и да ги преодолеем , ако се наложи. Може да си мислим, че не бихме могли, но притежаваме изненадващо големи скрити ресурси, които ще ни помогнат да се справим, ако се възползваме от тях. По- силни сме, отколкото си мислим.
Покойният Бут Таркингтън винаги е казвал: „Мога да преглътна всичко, което ми поднесе животът, освен едно - да ослепея. Това никога не бих понесъл.“
После, на шестдесет и няколко годишна възраст, един ден хвърля поглед към килима и установява, че вижда цветовете размазани. Не различава шарката. Отива на лекар и научава трагичната истина , че Ще загуби зрението си. Едното му око е почти сляпо, другото също скоро ще ослепее. Случва му се това, от което се е страхувал най-много.
Как реагира Таркингтън на това „най-страшно от Всички нещастия“? Чувства ли. че това е краят на всичко, краят на живота му? Не, за свое голямо удивление, се чувства доста весел. Дори се отнася към нещастието с чувство за хумор. Плаващите „петна“ го дразнят  те преминават през очите му и му пречат да вижда. Но когато най-голямото пресича погледа му, той казва: „Охо, ето го пак Стареца. Чудно, къде ли е тръгнал в тази чудесна сутрин?“
Как може съдбата да победи такъв дух? Отговорът е: не може. Когато настъпва пълната тъмнина, Таркингтън казва: „Открих, че мога да понеса загубата на зрението си точно както човек може да понесе всичко останало. Ако изгубя всичките си пет сетива, знам, че ще мога да живея чрез ума си. Защото с ума си виждаме, с ума си живеем, независимо дали го осъзнаваме, или не.“
С надежда да възстанови зрението си, Таркингтън се подлага на повече от дванадесет операции в рамките на една година. Сместна упойка! Възроптава ли? Той знае, че не може да го избегне, така че единственият начин да намали страданието си е да го понесе гордо. Отказва самостоятелна стая в болницата и го настаняват в отделението при другите болни. Той се опитва да ги ободри. И когато трябва да се подложи на ред операции, съзнавайки напълно какво правят с очите му, си повтаря какъв е късметлия. „Не е ли чудесно! — казва той. — Не е ли чудесно, че науката сега знае как се оперира нещо толкова деликатно като човешкото око!“
Обикновеният човек би се превърнал в развалина, ако трябва да понесе повече от дванадесет операции и въпреки това да остане сляп. А Таркингтън казва: „Не бих заменил това преживяване за по-щастливо.“ То го научава да приема нещата. Научава го, че няма нищо, което животът би му поднесъл и което да не му е по силите да издържи. Научава го на съащто, което открива и Джон МилтънчеНе е страшно да си сляп, страшно е да си неспособен да понесеш слепотата.“
Маргарет Фулър, прочутата феминистка от Нова Англия, веднъж изразява така веруюто си: „Аз приемам порядъка във Вселената!“
Когато киселият стар Томас Карлайл чува за това в Англия, изсумтява: „Дявол да го вземе, добре прави. Дявол да го вземе, ние с вас също ще трябва да приемем неизбежното!"
Ако се бунтуваме и ритаме срещу него и се изпълваме с озлобление, няма да променим неизбежното, но това ще рефлектира в нас. Знам го. Опитвал съм.
Веднъж отказах да приема неизбежното в ситуацията, пред която бях изправен. Държах се като глупак, роптаех и се бунтувах. Превърнах нощите си в ад от безсъние. Навлякох си всички беди, които не исках да ми се случват. Накрая, след като се самоизмъчвах цяла година, наложи се да приема това, за което от самото начало знаех, че едва ли ще мога да променя.
Още преди години трябваше да извикам заедно със стария Уолт Уитман:
 да посрещнел смело нощта, бурите, глада, присмеха, нещастието, провалите, както дърветата и животните го правят.
Прекарах дванадесет години от живота си, гледайки добитък, но нито веднъж не съм виждал крава да вдигне температура, защото пасбището съхне от липсата на дъжд, заради лапавица или студ, или защото приятелят й обръща прекалено много внимание на някоя друга телица. Животните посрещат спокойно нощта, бурите и глада. Те никога не изпадат в нервни кризи и не се разболяват от язва. И никога не полудяват.
Да не мислите, че Ви карам да прекланяте глава пред всичко, което се изпречи на пътя ви? Нищо подобно! Това е просто фатализъм. Докато има някакъв шанс да спасим нещата, трябва да се борим! Но когато разумът ни казва, че сме изправени пред нещо, което е такова и не може да бъде друго  тогава, за да запазим разума си, да не „търсим преди и след, и да не въздишаме по онова, което го няма“.
Покойният декан на Колумбийския университет Хокс ми каза, че е взел за свое мото едно детско стихче: „За всяка болка на този свят лек едва ли е познат. Ако познат е, намери го; ако ли не е  забрави го. “
Докато пишех тази книга, разговарях с много от водещите фигури в американския бизнес и ми направи впечатление, че те се примиряват с неизбежното и животът им в голяма степен е освободен от безпокойство. В противен случай напрежението би ги прекършило. Ето няколко примера:
Дж. С. Пени, създателят на веригата магазини „Пени“ в цялата страна, ми каза: „Не бих се безпокоил, дори ако загубя всичко до последния долар, защото не виждам какво може да спечели човек от безпокойството. Правя най-доброто, на което съм способен, и оставям резултата в Божите ръце.“
Хенри Форд ми каза общо взето същото: „Когато не мога да се оправя със събитията, оставям ги да се оправят сами.“
Когато попитах К. Т. Келър, президента на корпорацията „Крайслер“, как се предпазва от безпокойството, той ми отвърна: „Когато съм в трудна ситуация и има нещо, което мога да направя, го правя. Ако нищо не мога да направя, забравям за това. Никога не се безпокоя за бъдещето, защото знам, че човек не може да предвиди какво ще се случи. Бъдещето зависи от толкова много фактори. Никой не може да каже какво ги движи, нито да ги проумее докрай. Тогава защо да се безпокоя за тях?“ К.Т. Келър би се почувствал неудобно, ако му кажат, че е философ. Той просто е добър бизнесмен, само че е налучкал същата философия, която Епиктет проповядва в Рим преди деветнадесет века. „Към щастието има само един път, учи Епиктет римляните, да престанем да се безпокоим за нещата, над които нямаме власт.“
Сара Бернар, „божествената Сара“, е ярък пример за жена, която знае как да приема неизбежното. Половин век тя е кралицата на театъра на четири континента  най-обичаната актриса на земята. На седемдесет и една години е разорена, загубила е всичките си пари и лекарят й, професор Поци от Париж, й казва, че ще трябва да й ампутират единия крайник. Докато прекосява Атлантика, тя пада на палубата по време на буря и лошо си наранява крака. Развива флебит. Кракът й се обездвижва. Болката става толкова силна, че лекарят решава, че трябва да го ампутира. Той се страхува да каже на избухливата и буйна „божествена Сара“ какво трябва да се направи. Очаква, че ужасната новина ще предизвика взрив на истерия. Но греши. Сара го поглежда за миг и казва тихо: „Щом така трябва, така да бъде.“ Това е съдба.
Докато я карат към операционната, синът й плаче. Тя му помахва весело и казва: „Не мърдай оттук. Ей сега се връщам.“
По пътя към операционната рецитира сцена от пиеса. Питат я дали защото иска да си влее малко кураж. Тя отвръща: „Не на себе си, на лекарите и сестрите. За тях ще бъде голямо напрежение.“
След като се възстановява от операцията, Сара Бернар продължава да обикаля света и да пленява публиката в продължение на още седем години.
„Когато спрем да се борим е неизбежното, пише Елси Маккормик в „Рийдърс Дайджест“, освобождава се енергия, която ни позволява да направим живота си по-пълноценен.“
Човек не притежава достатъчно емоционални сили и енергия, за да се бори е неизбежното и да му останат достатъчно, за да си изгради нов живот. Изберете едното от двете. Можете или да преклоните глава пред неизбежните житейски бури, или да се изправите срещу тях и те да ви пометат!
Видях това е очите си в собствената ми ферма в Мисури. Посадих там доста дървета. Отначало те растяха е изумителна скорост. После буря от суграшица покри клоните им е дебел слой лед. Вместо да се сведат под тежестта, дърветата стояха гордо изправени , но се прекършиха и трябваше да ги изкореним. Те не бяха усвоили мъдростта на северните гори. Пропътувал съм стотици километри през вечнозелените канадски гори. Но никога не съм виждал смърч или бор, прекършен от лед. Вечнозелените гори знаят как да свеждат клони, как да приемат неизбежното.
Майсторите на жиу-жицу учат учениците си „да се превиват като върбата, не да се съпротивляват като дъба“.
Защо, мислите, гумите на автомобилите издържат на пътя и на толкова голямо натоварване? Отначало производителите се опитват да направят гума. която да издържи на друсането по пътищата. Но тя скоро се нацепва на лентички. Тогава правят гума, която да поглъща неравностите по пътя. И тя издържа. И ние с вас ще издържим по-дълго и движението ни щс е по-безпроблемно, ако се научим да поглъщаме друсането и неравностите по каменистия житейски път.
Какво ще ни се случи, ако се противопоставяме на ударите на живота, вместо да ги неутрализираме? Какво и да стане, ако не искаме да се „превиваме като Върбата“ и държим „да се съпротивляваме като дъба“? Отговорът е лесен. Чака ни поредица вътрешни конфликти. Ще бъдем тревожни, напрегнати и невротизирани.
Ако отидем още по-далеч и отхвърлим жестокия свят на действителността и се оттеглим в свой въображаем свят  чака ни лудост.

Докато бях малко момче, си играех с приятели на тавана на една стара, изоставена дървена къща в северозападната част на щата Мисури. Веднъж, докато се смъквах от тавана, стъпих за миг на перваза на един прозорец и после скочих. На левия ми показалец имаше пръстен, който се закачи на един пирон и ми откъсна пръста.
Аз изпищях. Изпаднах в ужас. Мислех, че ще умра. Но след като ръката ми заздравя, повече нито за миг не се безпокоих за това. Каква полза?... Бях приел неизбежното.

Сега често минава по цял месец, без да се сетя, че на лявата си ръка имам само четири пръста.
Преди няколко години срещнах един човек, който караше товарен асансьор в една от административните сгради в центъра на Ню Йорк. Забелязах, че лявата му ръка е отрязана до китката. Попитах го далисе безпокои, че е загубил ръката си. Той ми отвърна: О, не, рядко изобщо мисля за това. Аз не съм женен и се сещам за това само когато трябва да вдяна конец в иглата.“

Удивително е колко бързо сме способни да приемем почти всяко положение на нещата, ако това се налага, да се приспособим към него и да го забравим.
През войната на милиони стресирани войници се налага или да приемат неизбежното, или да се прекършат от напрежението. Нека вземем за пример случая с Уилям X. Каселиъс от Глендейл, щата Ню Йорк. Ето великолепния му разказ пред един от курсовете ми в Ню Йорк.
„Скоро след като постъпих в Бреговата охрана, ме изпратиха в една от най-горещите точки от тази страна на Атлантическия океан. Възложиха ми да контролирам експлозивите. Представете си само. На мен! Продавачът на бисквити - отговорник по експлозивите! Самата мисъл, че е застанал върху хиляди тонове тротил, е достатъчна, за да смрази кръвта във вените на един продавач на бисквити. Обучаваха ме всичко на всичко два дни и това, което научих, ме изпълни с още по-голям ужас. Никога няма да забравя първата си задача. Получих нареждания в един мрачен, студен и мъглив ден.
Зачислиха ме към Пети трюм на кораба. Трябваше да работя там с петима докери. Те бяха яки момчета, но не знаеха нищичко за експлозивите. А товареха авиационни бомби, всяка от които съдържаше един тон тротил  достатъчно, за да прати Целия кораб на онзи свят. Спускаха бомбите с две Въжени примки. Аз стоях и си повтарях: „Ами ако едно от въжетата се изплъзне? Или ако се скъса?“
Божичко! Бях толкова уплашен! Целият треперех. Устата ми беше пресъхнала. Коленете ми бяха омекнали. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Но не можех да избягам. Това беше равносилно на дезертьорство. Позор за мен, позор за родителите ми , а може би щяха да ме разстрелят за дезертьорство. Не можех да избягам. Трябваше да стоя там. Гледах безгрижието, с което онези докери боравеха с бомбите. Корабът можеше да се взриви всеки момент. След час или повече в този смразяващ ужас аз започнах малко по малко да мисля разумно. Заех се да се самоубеждавам. Казах си: „Слушай сега. Да предположим, че се взривиш. И какво от това? Нищо няма да усетиш. Това е лесен начин да умреш. Много по- добър, отколкото да умреш от рак. Не бъди такъв глупак. Не можеш да живееш вечно! Трябва да си вършиш работата , или ще те разстрелят. Но можеш поне да си я харесваш.“
Така се убеждавах с часове и започнах да се чувствам по-спокоен. Накрая преодолях безпокойството и страха си, като си наложих да приема нещата такива, каквито са.
Никога няма да забравя този урок. Сега винаги, когато се изкушавам да се поддам на безпокойство за нещо, което няма начин да променя, свивам рамене и си казвам: „Забрави за това.“ И открих, че помага  дори при продавачи на бисквити.“
Три пъти ура и още веднъж ура за продавача на бисквити от „Пинафор“.
След разпъването на Христос, втората, най-извсстна смъртна сцена в историята е смъртта на Сократ. И след десет хиляди века хората ще четат и ще се възхищават от безсмъртното описание на тази сцена от Платон  една от най-вълнуващите и красиви сцени в световната литература. Някои си атиняни, които завиждат на стария босоног Сократ, изфабрикуват обвинения срещу него и устройват процес и смъртна присъда. Когато дружелюбно настроеният тъмничар подава на Сократ чашата с отрова, му казва:Опитай се да понесеш спокойно това, което трябва да стане. “ Сократ прави точно това. Той посреща смъртта с почти божествено спокойствие и смирение.
„ Опитай се да понесеш спокойно това, което трябва да стане.“ Тези думи са изречени 399 години преди раждането на Христос, но нашият пълен с безпокойства свят има нужда от тях днес повече от всякога преди: „Опитай се да понесеш спокойно това, което трябва да стане. “
Прочел съм всички книги и статии, които имат и най-малко отношение към проблема за преодоляване на безпокойството... Искате ли да научите най-добрия съвет, който съм открил след толкова четене? Ето го, събран в двадесет и три думи , думи, които трябва да закачите на огледалото в банята, така че всеки път, когато си миете лицето, да отмивате и всичкото безпокойство от ума си. Тази безценна молитва е написана от доктор Рейнолд Нийбър.

Господи, дай ми смирение да приема онова, което не мога да променя, смелост  да променя онова, което мога, и мъдрост  да ги разпознавам

За да изкорените навика да се безпокоите, преди той да ви е съсипал, ето Правило номер четири:

Приемете неизбежното.

 






Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. rumyn - iliqnhadjiev
16.04.2014 20:51

съжалявам че почти не съм го преработвала тъка че да е лесно за четене, но твоите мисли не ми дават време да го сторя. моля те чети и мисли дали твоя избор е най правилния...
цитирай
2. rumyn - е
28.04.2014 09:19
редактирах го вече да е по лесно за четене :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: rumyn
Категория: Тя и той
Прочетен: 659131
Постинги: 442
Коментари: 950
Гласове: 2021
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031