ПОМНЕТЕ - НИКОЙ НЕ РИТА УМРЯЛО КУЧЕ

 

През 1929 г. се случи едно събитие, което развълнува образователните среди в цялата страна. Учени мъже от цяла Америка се втурнаха към Чикаго, за да го видят с очите си. Няколко години преди това един млад мъж, на име Робърт Хъчинс, завършва „Иейл“ и работи като келнер, дървар, учител и продавач на въжета за простиране. Само след осем години става президент на четвъртия по богатство университет в Америка - Чикагския. На колко години е? На тридесет. Невероятно! По-възрастните преподаватели клатят глави. Яростни критики се стоварват върху това „дете чудо“. В какво ли не го винят - прекалено е млад и неопитен, идеите му за образованието са налудничави. Дори вестниците надигат глас срещу него.

В деня, когато поема поста, един приятел казва на бащата на Робърт Мейнард Хъчинс: „Тази сутрин с удивление прочетох, че в заглавната статия на вестника хулят сина ти. - Да, - отвръща старият Хъчинс - злобна беше, но не забравяй, че никой не рита умряло куче.“

Така е, и колкото е по-важно кучето, толкова по- голямо удоволствие доставя на хората да го ритат. Принцът на Уелс, който по-късно става крал Едуард VIII, разбира това от собствен неприятен опит. Той учи в Дартмътския колеж в Девъншър, който по онова време отговаря на нашата Военноморска академия в Анаполис. Принцът е на четиринадесетина години. Един ден някакъв офицер го намира разплакан и пита какво се е случило. Отначало принцът не казва нищо, но после признава истината - кадетите го ритали. Началникът на колежа събрал момчетата и им обяснил, че принцът не се е оплакал, но той иска да разбере защо са го избрали за жертва на подобно отношение.

След много мьнкане и пристъпяне от крак на крак кадетите признават, че когато те самите станат командири и капитани в Кралския флот, искат да могат да кажат, че са ритали краля!

И така, когато ви ритат и критикуват, помнете, че това често е така, защото ритащият се смята за важен. Често означава, че сте постигнали нещо и заслужавате внимание. На много хора им доставя удоволствие да хулят по-образованите и по- успелите от тях. Например, докато пишех тази глава, получих писмо от една жена, обругаващо генерал Уилям Бут, основателя на Армията на спасението. Бях говорил похвалио за него по радиото и тази жена ми пишеше, че генерал Бут откраднал осем милиона долара от парите, събрани за бедните. Обвинението, разбира се, беше абсурдно. Но тази жена не търсеше истината. Тя търсеше подлото удовлетворение да очерни някой, който е много над нея. Хвърлих злобното й писмо в кошчето и благодарих на Всемогъщия Бог, че не съм женен за тази жена. От писмото й не научих нищо за генерал Бут, но научих много за нея самата. Шопенхауер го е казал преди години: „На простите хора доставят огромно удоволствие недостатъците и грешките на великите.“

Човек не би си представил президент на „Йейл“ като простак, но явно на бившия президент на „Йейл“ Тимоти Дуайт му доставя огромно удоволствие да очерни човека, кандидатиращ се за президент на Съединените щати. Предупреждава, че ако този човек бъде избран за президент, „може би ще видим съпругите и дъщерите си жертва на узаконена проституция, обезчестени, омърсени... лишени от изящество и добродетел, омразни на Бога и хората.“

Звучи, сякаш е писано за Хитлер, нали? Но не е. Отнася се за Томас Джеферсън. Кой Томас Джеферсън? Нали не за безсмъртния Томас Джеферсън, създателя на Декларацията за независимост, светеца- закрилник на демокрацията? Да, точно така, именно за него.

Кой американец, мислите, е бил руган като „лицемер“, „измамник“, „едва ли по-добър от убиец“? Една вестникарска карикатура го изобразява на гилотината, с нож, готов да отсече главата му. Тълпата го освирква, докато минава по улиците. Кой е този човек? Джордж Вашингтон.

Но това е било преди много години. Може би оттогава човешката природа се е променила? Да видим. Да вземем случая с адмирал Пири - изследователя, който стряска и развълнува света, като достига Северния полюс с кучешки впрягове на 6 април 1909 г. - цел, за която храбреците от векове биха продали душата си. Самият Пири едва не умира от студ и глад. Осем от пръстите на краката му измръзват и се налага да бъдат ампутирани. Толкова нещастия му се стоварват върху главата, че се страхува да не полудее. Началниците му във Вашингтон беснеят, защо- то Пири получава толкова широка известност и слава. Затова го обвиняват, че е събирал пари за научна експедиция и после е „лъгал и е мързелувал из Арктика“. И вероятно си вярват, защото почти невъзможно е да не повярваш в нещо, в което искаш да вярваш. Решимостта им да унизят и спрат Пири е толкова яростна, че само пряката заповед на президента Маккинли му позволява да продължи работата си в Арктика.

Биха ли хулили Пири, ако беше обикновен чиновник в Министерството на флота във Вашингтон? Не. Нямаше да бъде достатъчно важен, за да предизвика завист.

Генерал Грант преживява нещо още по-страшно от адмирал Пири. През 1862 г. той спечелва първата голяма, решителна битка за Севера - победа, постигната за един следобед, която изведнъж го прави национален герой и има огромен отзвук дори в далечна Европа, победа, заради която забиват църковните камбани и фойерверки се издигат от Мейн до бреговете на Мисисипи. Но само шест седмици след тази голяма победа генерал Грант, героят на Севера, е арестуван и армията му е отнета. Той плаче от унижение и отчаяние.

Защо е арестуван генерал Грант на върха на славата си? Защото е предизвикал ревността и завистта на високомерните си началници.

Ако се изкушавате да се безпокоите заради несправедливи хули, ето Правило номер едно:

Помнете, че несправедливите хули често са прикрит комплимент.

Помнете - никой не рита умряло куче.

понеже е стар мой пост
ви дадох линк който се интересува от коментарите да ги чете :)
а го сложих отново защото е моя отговор
който чел знае :)

blondie007

и да добавя, ако все пак сте забравили коя е или пък някак не знаете :)
превърна всички ни в гоговци, само защото един не и застана както тя очакваше :)