ЕЗИКЪТ НА СЪЗНАНИЕТО

Осъзнаване. Обръщане на внимание. Бдителност. Будност. Интелигентност." Себеразмишление. Мисловни представи. Себепризнаване. Символично асоцииране. Активно мислене. Заучено поведение. Лингвистично разбиране Познание. Опит. Въображение. Вътрешно свидетелстване. Разбиране. Интроспекция. Самоличност. Помнене. Предсказване. Имитация. Ум. Свободна воля. Морална съвест. Вътрешна реч. Подробни спомени. Бременност. Субективно въображение. Формиране на аналогии. Преднамереност. Ендогенна обратна връзка. Рационален контрол. Самовъзбуда. Умствено пътуване във времето. Неочаквана креативност. Куалия. Универсално съществуване. Бог.

Това е частично, сбито обобщение на 2600 години философски, теологически, психологически и научни разсъждения върху природата на човешкото съзнание. Всички са съгласни, че то съществува, но засега никой не знае какво представлява, къде е и как действа.

Дори не съществува обща дефиниция, което е накарало уилям Джеймс - бащата на американската психология - да заключи през 1904 г., че съзнанието не е нищо повече от „...едно ехо леката мълва, която изчезващата „душа“ е оставила да се разнася из въздуха на философията“.

Сто години по-късно Нобеловият лауреатът Франсис Крик и неврологът Кристоф Кох изказват подобно мнение и призовават учените да престанат да използват този термин, „освен в съвсем общ смисъл“. И все пак те, както и много други, продължават да пишат десетки статии, глави и цели книги, опитвайки се да обрисуват естеството на това загадъчно животно. В наши дни тенденцията продължава и съзнанието все още е една от най-горещите теми в науката, психологията и теологията. Дори и Ватиканът напевно ни внушава, че съзнанието ни се дарява свише в момента на зачатието. В тази нова област, която някои наричат невротеология, съзнанието представлява същността на душата.

В зависимост от дефиницията съзнанието може и да не е нещо, което само човешките същества притежават, а да се открие дори и у най-примитивните едноклетъчни организми. Например можете да научите пчели да разпознават цветни символи, които ги насочват да завиват наляво или надясно по време на полет. Пчелите, както и много други насекоми, притежават краткотрайна и дълготрайна памет - фрази, които често се използват, за да обрисуват човешкото съзнание. Пчелите разбират абстрактните взаимоотношения, вземат групови решения и притежават умения за общуване, които съперничат на човешките, а невроните им могат да побират повече информация, отколкото нашите.

Не можем категорично да твърдим, както сме го правили миналото, че човешкото съзнание превъзхожда това на останлите. Делфините и китовете например демонстрират езикови социални умения, които надвишават човешките по много пара метри, а някои примати, изглежда, притежават по-сложни версии на съзнание.

Съзнателна слуз?

Съществува един вид слузеста плесен от типа на гъбичките, който не е нито растение, нито животно. И все пак това едноклетъчно същество притежава достатъчно интелигентност, за да маневрира през лабораторен лабиринт, като изчислява математически най-краткия маршрут. Това не трябва ли да се счита за примитивна форма на съзнание?

Съзнанието е неврологично взаимосвързано с работата на почти всяка част от човешкия мозък и ни позволява да сме социално осъзнати и да общуваме с околните. Но тук винаги е стоял въпросът за кокошката и яйцето. Съзнанието продукт на дейността на мозъка ли е, или то оформя мозъка? Сега знаем, че и двете твърдения са верни. Една-единствена съзнателна мисъл може да породи активност в целия мозък и както показват нашите изследвания с технология за невроизобразяване, дори и самото размишление върху природата на съзнанието - нещо, което група медитиращи будисти осъществиха в нашата лаборатория - е достатъчно, за да промени както структурата, така и функционирането на мозъка.

Всяка година се появяват десетки нови изследвания, които разширяват разбирането ни за човешкото съзнание. И все пак неговата природа и произход си остават загадка. Тази постоянна неуловимост кара учени като Роджър Пенроуз и Стюарт ХаеРоФ Да предположат, че най-добрият начин да обясним съзнанието вероятно е чрез квантовите принципи, но засега не са открити  Категорични доказателства в подкрепа на тази интригуваща  Идея. Предположението изглежда привлекателно и не бихме се Учудили, ако един ден се открие подобна връзка.

Съществуват  обаче солидни доказателства, че човешкото съзнание Или нещо, което е свързано с преднамерената мисъл -може да надхвърля физическите ограничения както на тялото така и на ума. Може би това изследване не е достатъчно, за да доведе до практически ползи, но когато Дийн Рейдин - учен в Института по ноетични науки - провежда двойно сляпо проучване на ефекта от човешкото намерение върху автономната нервна система на друг човек, екипът му установява следното- мислите на съчувствие на изпращача предизвикват леки промени в електропроводимостта на кожата на получателя, който е на разстояние от него, въпреки че човекът, към когото са били насочени мислите, не е знаел за експеримента.

Екипът на Рейдин установява също, че мислите могат да влияят върху инертни субстанции от разстояние - например водни кристали, които се намират буквално на другия край на планетата. Прекалено рано е за пълна оценка на валидността и последователността на подобни проучвания, но може да се направи сериозно предположение, че способността на мозъка да комуникира нещо се простира далеч извън границите на нормалното човешко общуване, което е в разрез с всички познати научнодоказани принципи.

Съзнанието и мозъкът

Ако искаме да разберем силата на езика и човешката комуникация, трябва да включим и онова, което понастоящем знаем за естеството на съзнателната мисъл. Според най-новите изследвания съзнанието започва в момента, в който излезем от утробата. Преди раждането зародишът спи почти постоянно, като в областите, които отговарят за езика, не се осъществява почти никаква невронна дейност.

Новородените обаче моментално осъзнават, че са нещо отделно от останалите хора и предмети в света. С други думи, имат усещане за себе си и за другите. Също така имат първичен усет, че трябва да комуникират с околните, за да оцелеят на този свят, и изразяват това чрез гласните си струни и езика на ялото Те пищят, усмихват се и махат с ръчички, за да предадат основните си нужди. Проявяват емоционално реагиране и признаци на споделени чувства, а могат и да обработват запаметени мисловни представи. Запомнят звуци и гласни, които са чули в утробата, и показват спонтанна невронна активност, която отговаря на това, което Уилям Джеймс нарича „поток на съзнанието“.

Много от структурите, управляващи съзнателната реч, са разположени в най-външните слоеве на мозъка, но тези области са недостатъчно развити при раждането. Веднага след това започва бърз растеж на неврони, като се създават гъсти невронни връзки между неокортекса, таламуса и други дълбоки структури на мозъка. Тези промени предсказват степента на съзнателност, която притежават бебетата и децата, а съзнанието продължава да се развива и променя през целия живот. Ако нарушите която и да е част на тези деликатни вериги, съзнателните възприятия могат да бъдат трайно увредени.

 Как мислите се превръщат в реалност

 В центъра на мозъка ни е разположена ореховидна  структура, наречена„таламус". Той препредава сетивна информация за външния свят към други части на мозъка. Когато си представяме нещо, тази информация също се предава към таламуса. Нашите изследвания показват, че той се отнася към тези мисли и фантазии по същия начин, по който обработва звуци, миризми, вкусове, образи и усещания за допир. Не прави разлика между вътрешната и външната реалност. Така че, ако мислите, че сте в безопасност, останалата част от мозъка ви приема за даденост, че сте в безопасност. Но ако размишлявате върху въображаеми страхове или се съмнявате в себе си, вашият мозък приема, че във външния свят може да съществува реална заплаха. Основаните на езика мисли оформят съзнанието ни, а то, от своя страна, оформя реалността, която възприемаме. ТАКА ЧЕ ПОДБИРАЙТЕ МЪДРО ДУМИТЕ СИ, ЗАЩОТО ТЕ СТАВАТ ТОЛКОВА РЕАЛНИ, КОЛКОТО ЗЕМЯТА, ВЪРХУ КОЯТО СТОИТЕ.

Съзнанието е свят само по себе си - абстрактна мисловна представа за външната реалност, която никога няма да можем да обхванем напълно. Нека вземем за пример цветовете. Те не съществуват наистина в света. Съществуват светлинни вълни, но не това „виждаме“ вътре в мозъците си. Вместо това визуалните центрове на мозъка интерпретират информацията, като създават вътрешна палитра от цветове, които зависят от това как използваме езика. Всички ние виждаме синьо небе в слънчев ден, въпреки че то всъщност не е синьо. И всички сме съгласни, че небето е синьо, защото сме назовали този нюанс с такова наименование, но ако не дадем конкретно име на определени визуални възприятия, мозъкът може и да не е в състояние да ги „види“.

Цветовете не само се основават на езика, но се влияят и от културата, в която сме израснали. Така, ако сте отгледани в различна държава - независимо дали е Русия, Англия или някъде в Африка - думите, с които обозначавате цветовете, ще променят онова, което всъщност виждате. Например хората от племето беринмо в Папуа Нова Гвинея не могат да различават синьото от зеленото. Те обаче могат да се научат да го правят, което показва че възприемането на цветовете е обвързана с езика категория, контролирана от когнитивни процеси, които са уникални за човешкия мозък.

Същото се отнася и за думите. Променете звука или интонацията и цялото значение може да стане различно. Трябва да помним това, когато разговаряме с околните, защото хората могат да реагират различно на една и съща дума или фраза в зависимост от своята култура или преживявания в детството. Например израз като „Вие сте красив/а“ може да се сметне за комплимент от някои хора, но за други е нарушение на личното пространство, особено ако въпросният човек е преживял сексуално насилие. В Китай да кажете на някого, че е красив, се счита за неучтиво.

Обикновено, когато говорим, ние правим погрешното предположение, че околните се отнасят към думите ни по същия начин, то който и ние. Това не е така. Следователно трябва да разширим съзнанието си по отношение на езика и да вземем предвид факта, че всеки чува нещо различно, дори и когато използваме едни и същи думи. Думите са необходими, за да създадем собствената си вътрешна реалност и карта на света, но всеки си чертае различна карта. Нека го кажем по друг начин: съзнанието - както и езикът, който използваме, за да предаваме своите чувства, мисли и убеждения - е едно много лично и уникално преживяване. Когато отчетем този неврологичен факт, ще подобрим общуването си, тъй като няма да приемаме за даденост, че околните разбират точно онова какво ние им казваме.

Ограниченията на всекидневното съзнание

Учените са идентифицирали множество различни нива, или състояния, на съзнанието, като всяко от тях се управлява от конкретни невронни мрежи, разпръснати из целия мозък. Ала онова, което ни засяга най-много, е всекидневното съзнание. То се различава от всички други форми на саморефлективна осъзнатост. Всекидневното съзнание се състои от всички обичайни мисли, чувства и усещания, които осъзнаваме във всеки един момент, и представлява доста ограничена картина на реалността. То е като снимка - мъничка снимка на огромна панорамна гледка, - а информацията, която тя съдържа, се променя във всеки момент, като видоизменя възприятието ни за света.

Всекидневното съзнание разчита силно на краткотрайната работна памет и именно него използваме, за да съставяме смислени изречения и да ги предаваме на хората, с които разговаряме. Но, както споменахме в първа глава, средностатистическият слушател може да обръща внимание само на малко количество информация за кратък период от време. Когато съзнателно искаме да комуникираме нещо към някого, нашата работна памет всеки път подбира по три или четири „къса“ данни, изтегляйки ги от огромните резервоари съхранявана информация.

Какво представлява един къс? Това е малък пакет свързана информация, която мозъкът е подбрал, представляваща конкретно усещане, идея или мисъл. Мозъкът може да задържи тези късове данни средно за около 20 до 30 секунди. След това те се изхвърлят от работната памет, където се вкарват нови късове информация. Това е като да гледаш огромен пейзаж с дървета, скали, растения, чуруликащи птички и слънчева светлина, процеждаща се през листата. Не можем съзнателно да обръщаме внимание на всички детайли и затова мозъкът окрупнява информацията и я нарича „гора“. Той избира една дума, за да представи сложно преживяване, използва я, за да се справи с непосредствената ситуация, и след това „забравя“ за нея, като зарежда следващите четири къса информация в работната памет.

Именно това се случва и когато слушаме друг човек да говори. Мозъкът поема всички думи и подразбиращи се значения и ги обобщава в една моментна мисъл. Ако говорещият използва прекалено много информация, несъзнателните ни процеси произволно подбират кои думи изглеждат релевантни в този момент.

Можете да отгатнете какъв е проблемът. Когато говорят, повечето от нас вярват, че трябва да дадат детайлно описание на отсрещния човек, като въобще не съзнават, че той може да се фокусира само върху четири малки къса информация за много кратък период от време.

Нека използваме за пример предходния параграф. Можете да го кажете за около десет секунди, а да го прочетете – дори по-бързо. Но се обзалагам, че не бихте могли да го повторите, дори и ако го препрочетете дузина пъти. Защо? Защото съдържа между десет и петнайсет къса информация, а това значи много повече данни, отколкото онова, с което ежедневното ни съзнание може да се справи. Когато изследователи от университета в Мисури тестват млади и възрастни хора, те установяват, че дори и едно-единствено изречение, състоящо се от десет думи, е трудно за запаметяване.

Когато разберем ограниченията на всекидневното съзнание, ние можем да използваме тази информация, за да общуваме по-добре, като говорим кратко и след това питаме другия дали е разбрал казаното. Ако идеята, която искате да предадете, е нещо ново или сложно, то повтарянето на посланието ви по различни начини ще помогне на мозъка на другия човек да си изгради вътрешно разбиране за съществените елементи.

Можем да подобрим комуникационните си умения и като включим друг факт от невронауката: колкото по-бавно говорим, толкова повече нараства нивото на разбиране у слушателя. Бавното говорене също така отпуска тялото както на говорещия, така и на слушащия. Резултатът? По-малко стрес и повече разбиране с най-нисък разход на думи. Това е ситуация, в която всички печелят - тялото ви, умът ви и този, с когото говорите - а формулата е лесна за запомняне:

ИЗПОЛЗВАЙТЕ КРАТКИ ИЗРЕЧЕНИЯ И ГОВОРЕТЕ БАВНО, НЕ ПОВЕЧЕ ОТ 30 СЕКУНДИ

Краткостта охлажда конфликта

Понякога дори и 30-секундното изказване е прекалено дълго, особено в ситуации, в които страстите са разгорещени. Когато Марк представи съпричастната комуникация пред членове на Коалицията за безконфликтен развод на Южна Калифорния - организация на адвокати, терапевти и финансови консултанти, които посредничат и помагат на двойки да постигнат развод, без да изпадат в конфликти - той разработи сценарий за ролеви игри. Двама души играеха сцена на враждебна конфронтация, при която нито едната страна не беше склонна да направи компромис по въпрос за подялба на имуществото. Различни адвокати опитваха какви ли не стратегии, но без успех, тъй като и двете страни продължаваха да спорят и да защитават своите позиции. И въпреки че играеха роли, в залата можеше да се усети нарастването на истинско напрежение.

Дори и ограничаването на диалога до трийсет секунди не успя да помогне, така че променихме правилото. Всеки, включително и адвокатът, трябваше да се вмести в едно изречение, траещо не по-дълго от десет секунди. В рамките на пет минути адвокатът успя да изведе страните от патовата ситуация до точката на взаимно споразумение. Способността за изразяване на гняв беше премахната чрез строгото ограничаване на комуникацията. Това е странното при гнева. Не  само че дава на човека фалшиво усещане за собствената му непогрешимост, но и неврологично генерира още повече гняв.

Понякога най-творческите и полезни идеи се раждат, когато работим в условията на много ограничено време. Щом прекратим мисленото бърборене на всекидневното съзнание, на преден план излизат други форми на когнитивните процеси. Те са по-дълбоки и интуитивни, включват различни невронни процеси и преценяват ситуацията по-бързо, отколкото механизмите, които използват късовете от работната памет.

Придържайте се към темата и избягвайте разсейващи звуци

Когато съзнателно ограничаваме говоренето си до максимум трийсет секунди, ние се научаваме да подбираме думите си по-внимателно. Този подход има конкретни неврологични предимства, тъй като несвързаното с темата говорене разстройва схемите на невронна кохерентност в мозъка, което затруднява слушателя да разбере какво всъщност се казва.

Говоренето извън темата също така пречи на преценката и ученето. Изследователската академия на военновъздушните сили установява, че ако двама души говорят едновременно, това намалява способността на човека да прихваща важни вербални знаци. Всъщност всеки разговор, който се провежда на заден план (както, когато седите в ресторант или в отделението си в претъпкан офис), пречи на способността на мозъка ви да изпълнява какъвто и да е вид умствена дейност. Дори и звукът от уличния трафик като фон е достатъчен да влоши способността на човека да учи. Нашият съвет е: ако разговорът е важен, намерете възможно най-тихото място, така че да можете да се концентрирате напълно върху абсолютно всяка дума, която чувате.

Как да осъзнаваме всекидневното съзнание

Съпричастната комуникация ни учи как ясно да осъзнаваме начина, по който обичайно мислим, и в момента, в който насочим вниманието си към вътрешните процеси в мозъка, молекулярното, клетъчното и химическото му функциониране започват да се променят. Така всъщност създаваме нова форма на съзнание, която се основава на себеразмишление и наблюдение.

Когато съзнателно се вгледаме навътре в себе си, често правим удивително откритие: почти невъзможно е да спрем мозъка си да мисли. Всекидневното съзнание като че ли разполага с непрекъснат поток на вътрешен диалог и ние можем да се настроим да го слушаме така, както правим с речта на околните. Съществува дори термин за този постоянен неврологичен процес - вътрешен глас - и той може да представлява истински проблем, когато възпрепятства способността ни да обръщаме внимание на онова, което казват другите хора.

Вътрешният глас на съзнанието

Вътрешната реч е завзела по-голямата част от живота ни. Тя ни предоставя вътрешно усещане за взаимоотношение. Изследователи от университета в Торонто установяват, че „вътрешният глас ни помага да упражняваме самоконтрол, тъй като подобрява способността ни да обуздаваме импулсите си“. На практика по-високата честота на вътрешна реч се свързва с по-ниско ниво на психологически проблеми.

През 1926 г. известният швейцарски психолог и преподавател Жан Пиаже забелязва, че много деца на възраст между три и пет години започват да си говорят сами. Например, когато момиченце строи къщичка от блокчета, то често описва на глас действията си: „Сега ще сложа червеното блокче върху синьото“. Щом приключи, може да каже: „Сега всичко ще падне“ и да бутне блокчетата.

Пиаже нарича това „егоцентрична реч“ и тя ни показва как езикът започва да доминира в всекидневието ни. Ние използваме вътрешната си реч, за да вземаме съзнателни решения и да оформяме мислите си така, че да можем да общуваме с околните, а като възрастни хора - за да репетираме онова, което възнамеряваме да кажем.

Вътрешната реч започва да се развива през ранните ни години и продължава през целия ни живот. Смята се, че се заражда в лявото полукълбо - страната, където се обработва абстрактния език - и играе специфична роля, за да се ориентираме спрямо околните. Вътрешният диалог ни помага още да регулираме самосъзнанието си.                              

"Когато обърнете внимание на вътрешната си реч, ще установите, че всяко емоционално състояние - гняв, страх, депресия, радост, задоволство и т.н. - има свой собствен „глас“ и стил на общуване. Ако ви звучи като раздвоение на личността, няма да сте далече от истината, тъй като всеки от нас има десетки подличности, а всяка от тях притежава свой собствен темперамент. При нормални обстоятелства тези вътрешни гласове се смесват и са трудни за различаване, но тежки травми могат да „отлепят“ личностите една от друга и да ги освободят да действат автономно.

Въпреки че може би невинаги го осъзнаваме, в нас постоянно звучат различни гласове, които коментират поведението ни през целия ден. Самокритиката е идеалният пример за подобен глас: част от нас върши някаква работа, а друга нашепва: „Това не е достатъчно добро, шефът наистина ще се оплаква“. Не е необичайно и да усетим, че спорим с тези различни личности. Виждаме някаква дреха в магазина и се влюбваме в нея, но тогава започват гласовете. „Не можеш да си я позволиш!“, „Но аз я заслужавам!“ и така нататък.

Всеки от тези вътрешни гласове оказва различно влияние върху мозъка ви. Гласът на самокритиката стимулира веригите, отговарящи за откриване на грешки, докато този на самоуспокояването - невронните вериги, занимаващи се със съчувствието и съпричастността. И така, трябва да е очевидно: ако искаме хората да ни вярват и уважават, трябва последователно да развиваме положителна вътрешна реч.

Негативните вътрешни диалози могат да бъдат особено разрушителни. Например болните от анорексия често страдат под влиянието на груб и мощен вътрешен глас. Това им помага да потискат импулса си за хранене, но негативната вътрешна реч разяжда самоувереността им и в крайна сметка те гладуват до степен, която застрашава живота им. Когато се научат да престанат да слушат тези разрушителни гласове, поведението им спрямо храненето се подобрява.

Работохолиците имат подобна съдба. Независимо колко постигат, вътрешната личност на перфекциониста не им дава покой: „Трябва да работиш повече! Това не е достатъчно! Какво ще стане, ако се провалиш?“ За да прекрати това поведение от Тип А, което е вредно както за сърцето, така и за мозъка, обсесивно-компулсивният служител трябва да развие нов вътрешен език, който придава висока стойност на нематериални цели като приятелството и търсенето на удоволствия.

Отлагането е друга форма на разрушителна вътрешна реч. „Ами, ако се проваля? Не знам достатъчно, за да успея. О, по дяволите, мога да се занимавам с тези проблеми утре“. Как се спира този вид вътрешен диалог? Чрез нарочно прекъсване и заместването му с повтарящи се изрази, които повишават увереността и самочувствието. Ако промените вътрешната си реч, променяте поведението си и всъщност подобрявате функционирането на мозъка си.  “

Наблюдаване на вътрешната реч

Всеки от нас има силата да промени вътрешната си реч по начин, който да подобри живота му. Но първо трябва да се научите как да слушате с „вътрешното си ухо“, а за тази цел се активира система в мозъка, различна от онази, която контролира вътрешната реч.

Ето едно малко упражнение, което можете да направите още сега. То ще ви помогне да идентифицирате вътрешните гласове и да различите полезните от разрушителните. Първо вземете лист хартия и молив и намерете тихо място, където да седнете. Поемете дълбоко въздух няколко пъти, след това направете прозявка и се протегнете за около 20-30 секунди. Колкото по-отпуснати и спокойни сте, толкова по-лесно ще ви бъде да чуете вътрешната си реч.

Сега просто се отпуснете в стола, без да говорите. Опитайте се да не мислите за нищо. Скоро ще установите, че това е като старата игра, в която някой ви казва да не мислите за слонове. В ума ви веднага изниква образът на слон. Сега се освободете от слона и отново поемете дълбоко въздух. Затворете очите си и стойте тихо колкото се може по-дълго.

Повечето хора бързо установяват как откъслешни мисли се реят из съзнанието им. Когато ги забележите, ги запишете върху листа хартия, заедно с всяко чувство или усещане, което осъзнаете. После оставете мисълта да отлети като облак в небето. Това ви помага да останете неутрални, докато наблюдавате постоянните промени в ума си.

След като запишете мисълта, отново поемете дълбоко въздух и се отпуснете, като обръщате внимание на това какво следва. Продължете да наблюдавате, записвате и пускате мислите си да отлетят. Колкото по-дълго правите това, толкова по-интензивно става преживяването. Понякога периодите на мълчание се удължават до такава степен, че може да се почувствате като че ли полудявате. Както казахме по-рано, мозъкът не обича да се променя, а вътрешните гласове със сигурност не обичат да бъдат пренебрегвани!

Ако обаче седите и наблюдавате гласовете, без да им давате оценка - което е най-важната част от уравнението - ще разработите мощен психологически инструмент. Както са доказали осем изследвания, това упражнение е една от най-бързите техники за намаляване на стреса, безпокойството, раздразнителността и депресията.           

Щом се научите как да овладеете дълбокото осъзнаване на себе си и околните, ще е по-малко вероятно да изпадате в разрушителни емоционални състояния, които саботират способността ви да общувате ефективно и съпричастно с околните.     

Трансформиране на  негативната вътрешна реч

Вътрешната реч не е непременно лоша. Тя ни помага да се справяме със силни емоционални реакции и ни дава силата да видоизменяме неуместното поведение. Ако се чувствате неспокойни, разтревожени или много стресирани, положителната  вътрешна реч може да ви помогне да се успокоите. А при активно спортуващите хора положителните разговори със себе си  помагат за подобряване на постиженията. Това е като да имате  вътрешен треньор, но трябва да го развиете и да изкорените негативните съвети.

Нека си представим, че сте батер на спонсорирания от фирмата бейзболен мач. Вътрешната реч може да е съвсем простичка: „Мога да се справя!“, или пък много сложна - да разработвате  стратегия как да излъжете питчера. Но да речем, че отпаднете  след три страйка. Има вероятност вътрешният глас да обвини вас или някой друг за това, че сте загубили. Именно тази реч  трябва да прекъснете, като я замените с преценка как да се справите по-добре следващия път, когато трябва да удряте.

Щом  вътрешната реч стане негативна - а това може да се случи и на най-преуспелите хора в света- с течение на времето тя би могла да създаде множество проблеми, сред които хранителни разстройства, пасивност, безсъние, агорафобия, компулсивно играене на хазарт, сексуална дисфункция, понижено самочувствие и депресия. Може да ви накара да напуснете  работата си или да се отнасяте презрително към семейството си. От друга страна, позитивните разговори със себе си подобряват вниманието, независимостта, увереността и постиженията в работата. Като че ли няма значение какви са думите, стига да са положителни, реалистични и да се повтарят. Освен това трябва да използвате думите си, за да си съставите план. Например желанието да спечелите един милион долара няма да заработи дори и цент, но ако използвате положителната си вътрешна реч, за да начертаете солиден финансов план, ще увеличите съществено шансовете си за успех. В момента обаче, в който у вас се промъкнат съмнения, те ще саботират устрема ви към постигането на целите и мечтите ви.

Сара Уайт, професор в Калифорнийския университет в Сан Франциско и уважаван лектор по лидерство и комуникация в медицинската общност, препоръчва следните стъпки, чрез които да превърнете негативната вътрешна реч в положителен разговор със себе си. Той ще подобри представянето, удовлетворението и успеха в професията ви:

/ Наблюдавайте вътрешната си реч и поддържайте „протокол на мислите си“.

/ Изправете се срещу вътрешния си критик и пренапишете сценариите, с които се самоограничавате.

/ Заменете негативните мисли с положителен вътрешен диалог.

/ Търсете дар и възможност във всяка пречка, пред която се изправите.

/ Съсредоточете се върху постиженията си, а не върху спънките.

/ Преглеждайте, затвърждавайте и упражнявайте своя нов разговор със себе си.

Очевидно разговорът със себе си може да служи за много цели, но има и един недостатък. Той може да отвлече вниманието ви от онова, което казва другият човек. Вместо да слушаме, ние често несъзнателно репетираме какво искаме да кажем след това и винаги, когато вниманието ни е раздвоено, това пречи на процесите, които управлява паметта, познанието и социалната осъзнатост.

Вътрешната реч ни извая да от настоящия момент. Тя може да е от съществено значение за разрешаването на трудни проблеми, но би могла да ви разсее от истинското вслушване в другия човек.

Гласът на интуицията

С достатъчно практика дълбокото осъзнаване на вътрешната ни реч може да доведе до удивително откритие. От време на време започва да се появява  глас: гласът на интуицията. Често това се предхожда от дълъг период на вътрешно мълчание. След това в съзнанието ни изведнъж може да избухне прозрение. В този момент не е изключено да зърнете голямата картина.

Често е трудно да предадем с думи тези интуитивни прозрения, но усещането е, че са истина. Това е изживяването, когато извикате „Еврика“ - дума, която от векове се свързва с изблика на творческо прозрение. Това е уникално преживяване, основаващо се на езика, което се управлява от дясното полукълбо на мозъка. Стимулират се инсулата и предната гънка, които също така отговарят и за изпитването на съчувствие. В тези моменти на дълбоко осъзнаване се повишават силно трептенията на гама мозъчните вълни, а всекидневното съзнание изчезва. Извършва се когнитивно преструктуриране и изведнъж светът изглежда различен.

Това усещане може да трае една секунда или да ви съпътства до края на живота ви, но всички истории, които се разказват, са едни и същи: появява се ново съзнание, което ни позволява да функционираме по-пълно, по-ефективно и с по-дълбоко усещане за лично удовлетворение и вътрешен мир.

Езикът на мълчанието: наистина ли е злато?

Дотук обърнахме много внимание на вътрешната реч и мисли и ефекта им върху съзнанието и мозъка. Но какво да кажем за мълчанието? Има ли то неврологична стойност само по себе си? Да. Всъщност, ако не правите пауза от няколко секунди между кратките фрази, които изговаряте, слушателят ще разбира доста по-малко. Това е валидно и когато използвате непознати думи или технически термини - мозъкът на слушателя има нужда от повече време, за да ги обработи. Така че трябва да говорите кратко и да правите паузи за по няколко секунди в края на всяка фраза или изречение.

Великите учители, терапевти, актьори и оратори познават силата на паузата и съзнателно я използват в работата си. Търговците и изпълнителните директори правят същото, защото знаят, че това създава дълбока връзка между хората. Те също така знаят колко е важно да оставиш другия да говори, тъй като това е единственият начин наистина да прозреш неговите желания и нужди. Задълбоченото слушане изисква тишина, което означава, че трябва да тренираме мозъка си да се дистанцира от вътрешната реч, която се създава в нас.

Това поставя интересен въпрос: възможно ли е всъщност да се постигне състояние на истинско вътрешно мълчание? Да, но само за кратки периоди от време. Дори и да се намирате в звукоизолирано пространство, слуховата част на мозъка ви веднага ще се активира и автоматично ще чувате вербални „послания“. С други думи, мозъкът не е привикнал към тишината, тъй като от гледна точка на еволюцията прекалената тишина може да е знак за опасност. Когато нормалните звуци на птиците и животните в гората замрат, това обикновено означава, че наоколо броди хищник.

Вслушване в тишината между думите

Бихме искали да направите следния малък експеримент. Отначало ще ви се стори много странен, но той ще ви помогне да чуете колко ангажиран може да бъде мозъкът ви, докато измисля думите, които искате да кажете. Има вариант да направите упражнението сами, но е много по-интересно е да намерите партньор, с когото да експериментирате.

Всичко, което трябва да направите, е да кажете едно изречение на глас. Но искаме да правите пауза от една секунда след всяка дума. След това искаме да кажете още едно изречение, но този път оставете по две секунди след всяка дума. При всяко следващо изречение увеличавайте паузите с по една допълнителна секунда и обърнете внимание как започва да реагира вътрешната ви реч. Уверяваме ви, че ще стане доста шумна и развълнувана.

Интересно е да споменем, че когато провеждаме този експеримент на семинари, говорещият обикновено започва да се чувства все по-нервен, а слушателят става по-спокоен. За да добиете набързо представа за усещането още сега, прочетете следното изречение на глас, като правите пауза от четири или пет секунди след всяка дума:

ДОКАТО ИЗГОВАРЯТЕ ТОВА БАВНО, ЗАБЕЛЕЖЕТЕ КАКВО УСЕЩАТЕ МЕЖДУ ВСЯКА ОТ ТЕЗИ ДУМИ.

Отново прочетете изречението на глас с дори по-дълги паузи, а когато стигнете до думи с много срички, ги кажете дори по-бавно отпреди. Разтеглеееете всяяяяяка дууууума и обърнете внимание на звуците на съгласните и гласните. Вместо да се тревожите за изразяването на посланието, просто отделете време да обърнете внимание на усещането при бавното говорене.

Когато правят това упражнение, повечето хора чуват всякакви вътрешни коментари между изговарянето на всяка дума: „Това е тъпо“; „Това е странно“; „Нелепо е да се говори така“. Понякога вътрешната реч се забавя, но по-често се ускорява. Като че ли мозъкът усеща, че трябва да говори бързо, за да може да каже всичко, което смята за важно. Хората често говорят бързо за дълги периоди от време, тъй като се опасяват, че ако не опишат всичко в пълни подробности, другият няма да може да ги разбере. Но ако си припомните златното правило за работната памет на съзнанието, вие ще знаете, че другият човек ще запомни само малка част от онова, което казвате.

Когато говорите прекалено бавно, ще започнете да използвате паузите, за да подбирате внимателно всяка дума. Можете наистина да мислите за това, което искате да кажете, докато го казвате. Вероятно само след няколко минути ще започнете да установявате, че успявате да предадете голямо количество информация с половината от думите, които използвате обичайно.

Когато провеждате този експеримент с партньор, кажете само едно изречение, след което оставете другия да говори бавно и продължете да се сменяте поне за десет минути. Ще установите, че е много приятно да слушате човек да говори и скоро ще имате усещането, че започвате да го разбирате по-точно и задълбочено. Това е невероятно преживяване, така че горещо ви препоръчваме да пробвате упражнението с няколко приятели и роднини, а след това и с колеги в работата.

Емоциите играят важна роля в процеса на общуване, но когато се представят с прекалено много „драматизъм“, могат да предизвикат отбранителни реакции у много слушатели. Често ние не осъзнаваме емоционалното въздействие на думите си върху околните и горният пример може да ни напомня, че винаги трябва да получаваме обратна връзка от тях. Питайте ги какво можете да направите, за да общувате по-добре, и помнете, че всеки човек вероятно ще препоръча различен стил на взаимодействие. Ако искаме да станем изключително добри в разговорите си с околните, трябва да разберем, че всеки диалог е уникално изживяване и дори и да е с един и същи човек, може да се наложи да коригираме тона на гласа си и времето, което отделяме за говорене и за слушане.

Освен това, когато говорим с хора, които са дълбоко наранени вътрешно от предишни контакти, може да ни се наложи да отделим дори повече време и внимание, за да се уверим, че думите ни няма да натиснат скрити копчета, които дори слушателят не осъзнава.

Упражняването с бавното говорене е отличен начин да сме сигурни, че подбираме най-добрите думи, за да предадем онова, което искаме да кажем един на друг. А когато се натисне някое емоционално копче, ако съзнателно забавим речта си и използваме възможно най-топлия тон, думите и езикът на тялото ни ще помогнат на другия човек да се отпусне. Доверието и съпричастността могат да бъдат подкопани с един-единствен негативен израз, но могат да се възстановят, ако съзнателно изградим съчувствие един към друг.

Вътрешна тишина

Когато се научите как съзнателно да бъдете мълчалив наблюдател на своите собствени мисли и чувства, възниква нов вид тишина. В нея хората често достигат до едно любопитно прозрение. Осъзнават, че се самонаблюдават. Но след това възниква нова мисъл: коя е тази личност, която извършва наблюдението? Този Аз, ако можем да го наречем така, е различен от всички представи, които обичайно имаме за себе си, и най-често е спокоен, ведър и предимно мълчалив. Наблюдава, без да реагира. Слуша и рядко говори, но когато го направи, повечето хора изпитват усещане за някакъв вид вътрешна мъдрост.

В тишината, породена от тази уникална форма на съзнателност, можем да подобрим способността си да предвиждаме бъдещето, а това ни позволява да вземаме по-добри решения за работата и живота си. Според изследователи от Института по невронау

Според изследователи от Института по невронаука в Сан Диего наблюдаващият Аз „изглежда е необходим за поддържане на съзнателното състояние“.
Това е интересен парадокс: необходим ни е наблюдаващ Аз, за Да сме съзнателни същества, но повечето от нас не осъзнават наличието на този наблюдател! Вместо това обръщаме много повече внимание на по-повърхностния образ, който сме си изградили за себе си, и за това, което мислим, че сме. Тези представи са изпълнени с нашите фантазии и оценки за това кои искаме да бъдем и кои се страхуваме да бъдем, но никоя от тези идеи не е точна. Когато се научим как да използваме наблюдаващия си Аз спрямо тези образи, започваме да разбираме, че те не са непременно истински. Те са просто мнения - наши собствени и на околните, които сме приели с годините. Изследванията върху съзнанието, които набират скорост през последните години, правят предположението, че наблюдаващият Аз е в състояние да улови една по-точна представа за реалността. Той като че ли не се разстройва, както се случва с нормалното ни Аз, и колкото повече размишляваме над тази дълбока форма на съзнателност, толкова по-малко се безпокоим и депресираме.
Ние не се раждаме със съзнателната способност да наблюдаваме собствената си съзнателност, но можем да развием това умение, като използваме упражненията в тази книга. Да имаш силен наблюдаващ Аз, всъщност предсказва едно по голямо благополучие. Това намалява емоционалния стрес и ни прави социално по-осъзнати по отношение на нуждите на околните. Именно за това смятаме задълбоченото себе размишление за съществена част от съпричастната комуникация.
Истината е, че всъщност не е необходимо да говорим толкова много, колкото ни се струва. В повечето случаи просто повтаряме вътрешната реч, която мозъкът ни използва, за да обобщи огромното количество информация, което залива съзнанието ни. Ако отделим няколко мига, за да се отдръпнем и да наблюдаваме този вътрешен диалог, ще открием, че повечето думи, които чуваме с „вътрешното си ухо“, не е

. Ако отделим няколко мига, за да се отдръпнем и да наблюдаваме този вътрешен диалог, ще открием, че повечето думи, които чуваме с „вътрешното си ухо“, не е необходимо да бъдат споделяни с околните. Те си имат собствени вътрешни диалози, на които да обръщат внимание.
Но ако искаме да провеждаме по-продуктивни и съдържателни разговори, то и говорещият, и слушащият трябва да забавят темпото дотолкова, че да позволят на вътрешната мъдрост на наблюдаващия Аз - собствената интуиция - да изплува през кратките периоди на тишина, които създаваме. В това усъвършенствано състояние на съзнанието ще подбираме думите си по-мъдро.
Както е казал един проницателен равин навремето: „Преди да говориш, си задай въпроса: Думите ти ще подобрят ли тишината?“.