ЗА ПРЕДИМСТВАТА НА ПРЯКОТО УСЕЩАНЕ

СЛЕПОТА ЗА ПРОМЕНИТЕ

Психолозите Даниъл Саймънс и Даниъл Левин провеждат на два пъти в Корнелския университет следния експеримент - колко хора съзнават какво се случва около тях, докато се разхождат в студентското градче. Единият психолог влиза в ролята на турист. Държи карта на градчето в ръце и пита случайни минувачи дали могат да го упътят за някаква сграда. В този момент между него и случайния минувач минават двама души, носещи врата (естествено, също участници в експеримента). Така питащият изчезва за няколко мига от полезрението на минувача. Тогава мястото му се заема от съвсем друг човек - облечен с други дрехи, с различен ръст, че и с различен глас.

Въпросът е колко от случайно срещнатите минувачи са забелязали тази размяна. Оказва се, че първия път са били 47%, втория - едва 33%. Тоест повече от половината изобщо не усещат какво се случва точно пред очите им. Но как е възможно това?! Много просто. Когато неочаквано ни зададат въпрос, свързан с разрешаване на проблем, ние се съсредоточаваме автоматично в решението му и изключваме от вниманието си всичко останало. Както споменахме в началото на тази глава, когато е настроено „делово“, съзнанието подбира само тази информация (особено визуална), която е свързана с постигането на набелязаната цел. И без да съзнаваме какво вършим, ние пропускаме повечето неща, достъпни за сетивата ни, в някои случаи дори не забелязваме с кого разговаряме. Психолозите наричат това разсейване „слепота за промените“ .

Деловият подход свива обхвата на вниманието ни до онова, което в момента ни се струва най-важно. Така се обвиваме с „було от представи“ и оставаме без пряк досег с реалността. Същото важи и за гореописания експеримент. В стеснения фокус на вниманието попада само въпросът; конкретният човек, който го е задал, напълно изчезва от полезрението на минувачите. Когато се храним с подобна нагласа, вниманието ни обикновено е ангажирано с разни неотложни дела. Или пък се зарейваме в мечти и фантазии... От тази гледна точка видът, миризмата и вкусът на храната са несъществени, затова ги удостояваме само с бегло внимание. И повечето от нас така и не осъзнават от колко много неща са се лишавали през живота си.

ДА  ИЗМИЕШ ЧИНИИТЕ

Забелязвали ли сте колко често „ипотекираме“ настоящите си мигове заради някакви бъдещи обещания? Да вземем миенето на чинии. Когато сме с делова нагласа, гледаме да ги измием колкото се може по-бързо, че да се заемем с нещо по-важно. Обикновено си мислим за други неща и не отделяме особено внимание на миенето. Копнеем си например за някой момент, когато няма да Се налага да правим нищо. Представяме си с какво удоволствие си пием кафето... И ако в този момент попаднем на мръсния Кафеник, който в разсеяността си сме пропуснали (или по-лошото, някой друг е установил този пропуск), най-вероятно ще изпитаме и леко раздразнение. Немият укор на кафеника ще охлади желанието ни да претупаме миенето. А когато приключим със съдовете, вероятно ще седнем да си изпием кафето. Но ако сме още с деловата нагласа, няма да му се насладим, а ще си мислим за най-различни планове и цели. И докато отпиваме от чашата, най-вероятно ще си мислим за следващата неотложна задача (да проведем някой важен телефонен разговор, да си проверим електронната поща, да платим някоя и друга сметка, да прегледаме разни книжа и т.н., и т.н.).

Представете си, че в един момент идвате на себе си и поглеждате с почуда празната чаша в ръката си. И започвате да се питате: „Ама яз ли я изпих?! Че кой друг?... Но защо нямам никакъв спомен?“ Ето че сте пропуснали удоволствието от кафето, което така нетърпеливо сте очаквали, докато миехте чиниите. По същия начин сте се лишили и от целия спектър от сетивни възприятия, свързани с миенето - досегът с водата, гледката на сапунените мехури, скърцането на гъбата по чиниите и чашите...

По същия начин, лека-полека и миг по миг, си изтича и животът, без да сме присъствали пълноценно в нито един от настоящите му мигове./ а не! Аз не живея тъка :) аз съм тук и сега и съзнавам какво върша/ Винаги сме били заети с мисълта, че трябва да сме някъде другаде, (независимо кога и защо). Едва тогава ще имаме и „време за релакс“. Така нерядко отлагаме и щастието си, вместо да се открием изцяло за преживяното тук-и-сега. Подминаваме и безброй неразкрити моменти в нашия живот, също като миенето на чинии и пиенето на кафе (с цялата им „прозаичност“). Което пък означава, че пропускаме и по-голямата част от живота си...