ОТВЪД ОБИЧАЙНОТО ФОКУСИРАНЕ В ЦЕЛТА

Деловата нагласа предполага реализация на някаква предварително набелязана цел. Фокусираш се в разликата между две представи - къде си сега и къде искаш да бъдеш, как ти изглеждат нещата и какви ти се ще да бъдат. И се стремиш да преодолееш несъответствията между тях. Алтернативната („да бъдеш“) обаче не се занимава с това. Всъщност тук няма привързване, включително и към постигането на която и да е цел. И тъкмо тази нецелеустремена и безусилна ориентация ни помага да се измъкнем от стеснения фокус („фиксацията“) на деловата нагласа. Но „да бъдеш“ има и още две важни импликации.

Покой

Покоят може да бъде постигнат само 6 настоящия миг. Смешно е да казваш: „Ама сега съм зает, изчакайте да свърша с това и като се освободя, ще заживея в мир.“ И кое е това „това“? Дипломиране, професионален ангажимент, домашно задължение, погасяване на кредит?... Ако мислиш по този начин, никога няма да постигнеш покой. Винаги ще има някое друго „това“, което ще следва предишното. Ако не намериш покой още в този момент, никога няма да успееш. Ако наистина го искаш, трябва да го постигнеш тук и сега. В противен случай ще си останеш само с надеждата, че „някой ден ще намериш покой“.

Тик Нят Хан

Първо, при алтернативната нагласа няма нужда от постоянни наблюдения и преценки дали светът се доближава до нашата представа за „идеалното“ му състояние. Говорим за едно неоценъчно и всеобхватно внимание, приемащо случващото се, без да го класифицира. Ако практикуваме този подход, ще видим, че спокойно можем да се откажем от стандартните оценки на онова, което преживяваме - дали нещата, които правим, са „каквито трябва да бъдат“, дали са „правилни“ или „погрешни“, дали са „добри“ или „има какво още да се желае“, дали „успяваме“ или се „проваляме“, а Дори и от тази - дали се чувстваме „добре“ или „зле“. Всеки настоящ миг може да бъде обхванат в цялата му пълнота и богатство, без „скрити съображения“, заради които непрестанно преценяваме дали светът, в който живеем, се вписва в нашите представи и защо не е такъв, какъвто ни се ще да бъде. Какво облекчение! Но е важно да поясним и това, че с отказа от постоянното оценяване на преживяванията си ние не изпадаме в безкритично равнодушие, нито пък се оставяме на течението без смислени цели. Нищо не ще ни пречи да действаме и целенасочено, просто компулсивната, рутинна и всъщност неосъзната „деловитост“ няма да е единственият източник на мотивация, с който ще разполагаме. Но ще действаме и с алтернативната нагласа („да бъдеш“). Разликата е в това, че няма да сме така тясно фокусирани в собствената си представа за „цел“. Което ще рече, че няма да се разстройваме особено, ако реалността не отговаря на очакванията ни или на целите,/приемам фактите каквито са! Е неспирам да опитвам да променя крайния резултат:)/ които сме концептуализирали (каквито и да са те). Горното не означава, че няма да има моменти, когато ще чувстваме потиснати, дори безсилни. Но ако позволим на съзнанието си да обхваща и тези емоции, самият факт, че ги опознаваме и осъзнаваме, ще внесе в живота ни и една неподозирана свобода на действие. Тя ще ни позволи да бъдем с нещата такива, каквито действително са в момента (въпреки че ни натъжават), без да наслагваме свои представи и желания върху тях.

Вече загатнахме и за едно друго важно следствие от алтернативната нагласа („да бъдеш“), имащо пряко отношение към нашата ендемична, макар и несъзнавана привързаност към целите. А то е, че вече няма да приемаме по същия начин целия спектър от неприятни емоции, пораждащи се автоматично, когато се фокусираме в несъответствията между реалните си чувства и тези, които ни се ще да изпитваме. Превключим ли на алтернативната нагласа, самата промяна в светоусещането ще изолира източника на онова „излишно“ униние, което нерядко изпитваме - например, когато се чувстваме още по-нещастни, защото сме... нещастни. Когато се страхуваме от своите страхове и се гневим на гнева, който сме проявили. Или се дразним от това, че не успяваме да отрием изход от страданията си... По този начин ще отстраним и една от основните причини за ескалиращите цикли на неудовлетворението и депресията, от които сме толкова уязвими. Няма да се притесняваме какво не е наред в живота ни, а ще се открием за много по-широки възможности, тъй като ще изпитваме и много по-дълбоко чувство за хармония и единство със самите себе си и света.

Учили са ни, че набелязването на конкретни цели и упоритият неотклонен стремеж към тях са и единствения начин да постигнем онова, което желаем - щастието. Може да ви прозвучи странно, но този „упорит стремеж към набелязаната цел“ съвсем не е единствения начин да се измъкнем от унинието. Много често той ни кара да се втренчваме в собствените си мними недостатъци, за да ни тласне и към низходящата спирала на руминацията и депресията. Когато съзнаваме напълно случващото се, тази лишена от фиксации и стремежи ориентация ще ни помага да избягваме коварните капани. Ще ни позволи да се въздържаваме от сурови самоценки и заклеймяване на собствените ни настроения, както и от опитите ни да избягаме от емоциите, които не желаем да изпитваме. В резултат ще можем веднъж завинаги да сложим край на депресивната руминация и да заживеем свободни от нейния неотслабващ натиск. Ето и някои най-общи указания...