Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.12.2014 13:57 - ТЪЙ РЕЧЕ ЗАРАТУСТРА КНИГА ЗА ВСИЧКИ И НИКОГО ФРИДРИХ НИЦШЕ
Автор: rumyn Категория: Тя и той   
Прочетен: 1529 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 13.12.2014 14:03

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ПРЕДИСЛОВ НА ЗАРАТУСТРА

И тъка започвам четейки да мисля за да разбера какво толкова казва авторът ?

1.

Когато навърши тридесет години, Заратустра напусна родината си и родното езеро и се оттегли в планината. Цели десет години той не се умори да се наслаждава на своя дух и на самотата си, но накрай сърцето му се обърна — и един ден той се вдигна още в ранни зори, застана пред слънцето и му рече тъй:

„О, ти, огромно светило! Щеше ли да познаеш истинското щастие, ако не бяха тези, (това тук ми намирисва на нарцисизъм J)които огряваш със светлината си?

Десет години ти изгряваше тук, над пещерата ми, и щеше да се преситиш и на заревото си, и на пътя си без мене, без моя орел и моята змия.(знанието има в предвид)

Ала всяка утрин ние те очаквахме копнежно, поемахме излишеството ти и те благославяхме за това.

Виж! Аз съм преситен от мъдростта си — като пчела, претоварена с мед; трябват ми ръце, които се протягат към другите.

Аз бих искал да дарявам и да раздавам, докле мъдреците между людете отново се възрадват от глупостта си, а бедните — от богатството си. ( ако има в предвид че мъдрия осъзнава че колкото по много научава толкова по много му е нужно да научи, точно това е осъзнаването на глупостта. А бедния духом се чувства богат защото никога няма да осъзнае колко много му липсва )

Затова аз трябва да се спусна в низината, както правиш ти вечер, когато снизхождаш зад морето и занасяш светлина и в долния свят, о, ти пребогато светило!

Също като тебе и аз трябва да заляза, както наричат това людете, при които искам да се спусна.(дали това е копнеж към смъртта или желание да сподели знанията си? )

И тъй, благослови ме ти, непотъмнено от страсти око, което може без завист да гледа дори едно безмерно щастие!

Благослови пахара, който се стреми да прелее и да ливне като златиста река, за да разнесе вредом отблясъка на твоето сияйно блаженство.(защо следкато е отявлен атеист иска богословия?)

Ето! Пахарът се стреми пак да се изпразни и Заратустра иска да стане пак човек.“

Тъй започна залезът на Заратустра.

2.

Заратустра се спусна сам от планината и никой не го срещна, но щом навлезе в дебрите на гората, внезапно се изпречи един старец пред него, напуснал светата си скиния, за да търси корени в дъбравата. И тъй рече старецът на Заратустра:

— Не е чужд за мене този странник: преди няколко години той премина оттук. Името му беше Заратустра. Но сега се е променил.

Тогава ти носеше пепелта си в планината: да не искаш сега да занесеш огъня си в низините? Не се ли боиш, че ще те накажат като подпалвач?

Да, аз познах Заратустра. Кристално чисто е окото му и на устните му не лепне нито следа от скверност. Не за това ли той пристъпва с грация на танцьор?

Променен е Заратустра, дете е станал Заратустра, пробудил се е Заратустра: какво дириш ти сега сред спящите?

Като в море живееше ти в самотата и морето те носеше на своите талази. Мигар ти искаш да излезеш на сушата? Мигар искаш отново да понесеш сам тялото си?

Заратустра отвърна:

— Аз обичам людете.

— Та защо — рече светецът — самият аз се оттеглих в гората и пустошта? Не за това ли, че премного обичах людете?

Сега обичам Бога: не обичам вече людете. Човек е за мене несъвършена твар. Обичта към човека би ме погубила.

Заратустра отвърна:

— Не за обич говорех! Аз нося дар на людете.

— Нищо не им давай! — рече светецът. — По-добре вземи нещо от тях и го носи заедно с тях. С това най ще им угодиш, стига да е и на тебе угодно.(добър съвет! )

Ако ли пък искаш да им дадеш, не им давай нищо повече от милостиня, и то ги накарай да си я изпросят. (колкото и неприятно да ми е да призная , но ако дадеш даром някуму нещо той или се обръща срещу теб или те мисли за глупак в най добрия случай! Ако не са ти поискали не се напъвай да раздаваш себе си. )

— Не — отвърна Заратустра. — Аз не давам милостиня. Не съм достатъчно беден за това.

Светецът се изсмя на тези думи и рече тъй:

— Тогава гледай да приемат съкровищата ти! Те са недоверчиви към пустинниците и не вярват, че идваме, за да раздаваме дарове.

(отново е правL )

Нашите стъпки кънтят за тях прекалено самотно из улиците. И както нощем, когато чуят от постелите си стъпките на мъж, много преди да пукне зората, така и сега те навярно си задават въпроса: къде се е запътил крадецът? (общ е проблема когато получават помощ хората , да си задават въпроса – а какво искат от мен ? какво ще трябва да заплатя за това което получавам? )

Недей отива при людете, а си остани в гората! Върни се по-добре при зверовете горски. Защо не искаш да си като мене? Мечка сред мечките, птичка сред птичките? (не си в състояние да промениш ничие възприятие за живота защо се опитваш? Онзи който е открил истината е като теб и мен и само той ще те разбере, но той няма нужда от твоята мъдрост . той вече я е открил )

— А що прави светецът в гората? — попита Заратустра.

Светецът отвърна:

— Аз съчинявам песни и ги пея, а когато съчинявам песни, аз се смея, плача и мълвя молитви: тъй славословя Бога.

С песни, плач, смях и мълвене славословя Бога, който е мой Бог. А какво ни носиш ти в дар?

Като чу тези слова, Заратустра се поклони на светеца и рече:

— Що бих могъл да ви дам? Оставете ме по-скоро да си вървя по пътя, за да не ви отнема нещо. (дали има в предвид , че би могъл да разбие нечии представи за виждането към света?)

И така те се разделиха един от друг — старецът и Мъжът, — смеейки се, както се смеят две деца.

Когато остана сам, Заратустра рече тъй на сърцето си:

— Та мигар е възможно това? Този стар светец в своята гора да не е чул още нищо за това, че Бог е мъртъв?

3.

Когато Заратустра стигна в най-близкия град, разположен край гората, свари там много народ, струпан на мегдана, защото му бяха обещали, че там ще ходи по въжето един въжеиграч. И Заратустра рече тъй на народа:

— Аз ще ви уча на свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Какво сте сторили вие, за да го превъзмогнете?

Всички същества досега са създавали нещо свръхсебе си, а нима вие искате да бъдете отлив в този огромен прилив и предпочитате да се върнете по-скоро към звяра, нежели да превъзмогнете човека?

Що е маймуната за човека? Посмешище или мъчителен срам? Тъкмо това трябва да бъде човек за свръхчовека: посмешище или мъчителен срам.( е не вече не съм съгласна с ницше! Небива човек да се присмива на миналото си , а да се поучи от грешките си! И защо да ме е срам от миналото си? Та нали аз съм израсла до това което съм благодарение на миналото си? Ако миналото ми беше друго и аз сега трябва да съм друга )

Вие изминахте пътя от червея до човека, ала у вас все още има много нещо от червея. Някога сте били маймуни, ала и сега човек е все още повече маймуна от която и да е маймуна.

Дори и най-мъдрият от вас е все още само хермафродит, кръстоска между растение и призрак. Ала мигар аз ви карам да станете растения или призраци?(това май е надменост? Кой иска да слуша дори и мъдри слова изречени с презрение към слушателя?)

Ето, аз ви уча на свръхчовека!

Свръхчовекът е смисълът на земята. Нека вашата воля да каже: Свръхчовекът да бъде смисълът на земята!

Аз ви заклевам, братя мои, останете верни на земята и не вярвайте на тези, които ви говорят за свръхземни надежди! Отровители са те — все едно дали съзнават това или не!(дали тук говори за религиите и всякави там идеи целящи да държат духа човешки в невежество?)

Презрители на живота са те, обречени на смърт и самите те поразени от отровата, земята е обръгнала от тях, нека да умрат!

Някога богохулството беше най-голямото светотатство, ала Бог умря, а с него умряха и богохулниците. Със земята да кощунствуваш сега е най-страшното престъпление, както и да тачиш утробата на неизследваемото по-високо от смисъла на земята!(под бог умря , дали е имал в предвид – несъществува? )

Нявга душата гледаше с презрение на тялото и тогава това презрение беше най-висшето: тя искаше да го види измършавяло, грозно, изпосталяло от глад. Тъй тя мислеше да се изплъзне от него и земята.

Уви, всъщност самата тази душа беше не по-малко мършава, грозна, изпосталяла от глад: и жестокост беше садистичната наслада на тази душа.( дали има в предвид божите заповеди които учат на смирение и покорство? Чрез които трябва да се живее в лишения за да може в някакъв там момент да се постъпи в някаква райска градина? )

Ала и самите вие, братя мои, ми кажете: какво ви нашепва тялото за вашата душа? Не е ли душата ви нищета и кал и жалко самодоволство?

Наистина кална река е човекът. Трябва да си море, да приемеш една кална река, без да се замърсиш. (дали е имал в предвид определена низка личност? )

Ето, аз ви уча на свръхчовека: той е това море, в него може да потъне вашето велико презрение.

Що е най-великото, което можете да преживеете! Това е мигът на великото презрение. Мигът, в който и вашето щастие ще се превърне в погнуса, а така също и вашият разум, и вашата добродетел.

( ай, стига бе! Да презираш нещо не означавали да го мразиш? Кой здраво мислещ ще мрази да усеща щастие? А да спре да разсъждава? И да спре да е добър към себе си поне?

Или има в предвид , че след като пожъне неразбиране и отхвърляне и присмех на опитите си да е разумен, добър и щастлив ще се почувства до толкова отчаян че ще намрази себе си? Че няма да намери други чувства у себе си осван да започне да презира всичко и всички? )

Мигът, когато ще се запитате: „Що значи моето щастие? То е нищета и кал и жалко самодоволство. А моето щастие би трябвало да оправдае самия живот!“(е не ! щастие е че и днес дишам за да видя и чуя лубимите си. Щастие е че и днес ще имам възможност да науча нещо ново. Щастие е че мога да свърша днес хиляди неща и аз да си избера кои от тях да извърша. Щастието е в дребните неща.)

Мигът, когато ще запитате: „Какво значи моят разум? Алчен ли е той за знание както лъвът за храната си? Той е нищета и кал и жалко самодоволство!“(ееееееееееее това вече ме разби! Не ! не съм алчна за знания ,а искам да ги поглъщам,поглъщам.и колкото по-вече го правя се чувствам още по гладна за тях! А и ми е хоби да разсъждавам  и да си крада информация J . кой ли е този който не мисли докато говори? И имали такива индивиди не желаещи да разберат неразбираемото . не е или тогава момента на покой на мисълта когато успееш да разрешиш каквато и да е плетеница ?)

Мигът, когато ще запитате: „Що значи моята добродетел? Все още тя не ме е накарала да беснея. Как много ми додея моето добро и моето зло. Всичко това е нищета и кал и жалко самодоволство!“

( не мисля че да съм добра ще ми омръзне J и не се чувствам ограбена когато върша добрина за да я определя като нищета. И добрината я върша за да знам че някой е малко по добре благодарение на мен , нищо че той не го осъзнава. А и не е нужно някой да осъзнае че съм му помогнала по какъвто и да е начин . защото самото осъзнаване ще го накара да се почувства задължен. А аз не искам да имам длъжници. )

Мигът, когато ще запитате: „Що значи моята правда? Не виждам да съм жар и въглен. А правдивият е жар и въглен!“

(хъм, защо трябва да горя за да се опитвам да докажа че съм права? Не е ли достатъчно че мога да защитя тезата си? Ако се намери кой да я обори значи не е била вярна. Но да упорствам /горя/ в правотата си това не е ли неприемане че мога и да греша? А кой е безгрешен?)

Мигът, когато ще запитате: „Що значи моето състрадание? Не е ли състраданието кръстът, на който ще бъде прикован този, който обича човеците? Ала моето състрадание не е разпятие!“

( а , не е ли моето състрадание признак за огромното сърце което нося? Онова сърце което умее да обича, да прощава, да оправдава, да се доверява, да се опитва да разбере дори онези който ме мразят и нападат? )

Питали ли сте тъй? Викали ли сте тъй? О, да ви бях чул да викате тъй!

Не вашият грях — вашата скромна невзискателност крещи към небесата, вашият ламтеж в самия ви грях крещи към небесата!

Къде е мълнията, която ще ви близне с огнения си език, къде е безумието, което трябва да се впръска във вените ви?

Ето, аз ви уча на свръхчовека: той е тази мълния, той е това безумие!

Както говореше Заратустра тъй, някой от тълпата извика: „Чухме вече достатъчно за въжеиграча, крайно време е вече да го видим.“ И целият народ се присмя на Заратустра. А въжеиграчът, като помисли, че за него става дума, се приготви да покаже изкуството си.

4.

А Заратустра изгледа народа и се почуди. Сетне рече тъй:

— Човекът е въже, опнато между звяра и свръхчовека — въже над пропаст.

Едно опасно отвъд, едно опасно сред път, едно опасно поглеждане назад, един опасен трепет и заковаване на едно място.

Великото у човека е това, че той е мост, а не цел: това, което заслужава обич при него, е, че той е преход и залез.

Обичам тези, които не умеят да живеят, освен ако са залязващи, защото те ще преминат отвъд.( оп ! няма бог а има друго измерене?)

Обичам великите презрители, защото те са великите обожатели и стрели на копнежа към отвъдния бряг.

Обичам тези, които не дирят повод чак над звездите, за да залязат и да станат жертва, а тези, които се жертвуват на земята, за да стане нявга тя земя на свръхчовека.

Обичам този, който живее, за да познае, и който иска да познае, за да може да живее нявга свръхчовекът. И така той желае своя залез.

Обичам този, който работи и изобретява, за да съгради дом за свръхчовека и подготви за него земята, животните и растенията, защото желае своя залез.

Обичам този, който обича своята добродетел: защото добродетелта е воля за залез и стрела за копнежа.

Обичам този, който не задържа за себе си нито капка дух, а иска да бъде изцяло духът на своята добродетел: само като дух той прекосява моста.

Обичам този, който прави от добродетелта си свое влечение и своя съдба: така заради добродетелта си той иска още да живее и да не живее вече.

Обичам този, който не иска да има прекалено много добродетели. Една добродетел е повече добродетел от две, защото тя е повече брънка, за която се залавя съдбата.( е ако многото добродетели са някак куци , не е ли по добре да е само една , но да е съвършена почти? )

Обичам този, чиято душа се раздава щедро, който не желае благодарност и не отдава благодарност, защото той винаги дарява и не желае да се съхранява.

Обичам този, който се свени, когато заровете паднат в негова изгода и който запитва тогава: да не би да съм играл нечестно? — защото желае да залезе.

Обичам този, който хвърля златни думи пред делата си и винаги изпълнява повече, отколкото обещава, защото желае своя залез.

Обичам този, който оправдава бъдещите поколения и спасява миналите: защото иска да загине от настоящите.

Обичам този, който наказва своя Бог, защото обича своя Бог: защото трябва да загине от гнева на своя Бог.( е нали бог не съществува?)

Обичам този, чиято душа е дълбока и в наранеността и който може да загине от малко изпитание, така той ще мине драговолно моста.

Обичам този, чиято душа е препълнена, така че сам себе си забравя и всички неща са заключени в него, така всички неща ще се превърнат в негова гибел.

Обичам този, който е със свободен дух и свободно сърце: така главата му е само утроба на сърцето му, а сърцето му го тласка към залез.

Обичам всички, които са като тежки капки, падащи една по една от черния облак, надвиснал над людете: те предвестяват мълния и загиват като предвестници.

Вижте, аз съм вестител на мълнията и тежка капка от облака: а тази мълния се зове Свръхчовек.

( е добре ! защо обаче си противоречи? Това което изрежда като – обичам . съгласна съм с него . но онова което изговаря преди това , никак не мога да приема! И кой да ми каже коя от двете тези подържа?)

5.

Когато изрече тези слова, Заратустра изгледа пак народа и млъкна. „Ето ги“ — каза той на сърцето си, — „те се смеят, те не ме разбират, аз не съм уста за тия уши. ( и как да си щом си противоречиш?)

Нима трябва човек по-напред да порази ушите им, за да се научат да слушат в очите? Нима трябва човек да гърми подобно на литаври и проповедници на покаяние? Или те вярват само на ломотещия?

Те имат нещо, с което се гордеят. Как наричат това, с което се гордеят? Образование го зоват те, то ги отличава от козарите.

Затова им е неприятно, когато говорят за тях, да чуват думата «презрение». И така ще говоря за тяхната гордост.

Ще им говоря за най-презряното: то е последният човек.“

И тъй рече Заратустра на народа:

Време е вече човек да си постави цел. Време е човек да засади кълна на своята върховна надежда.( добре! Човек без цел в живота се обрича на съществуване. За да усети че живее му е нужна цел)

Все още неговата почва е достатъчно богата за това. Но тази почва ще обеднее един ден, ще загуби силата си и нито едно високо дърво не ще може вече да покълне в нея.( ако в младостта си човек няма цел, в старостта вече е твърде късно за такава )

Уви! Ще дойде ден, когато човек няма вече да хвърля стрелата на копнежа високо над човека, а тетивата на лъка му ще е отвикнала да свисти!( ако човек през годините не се е доближавал до своята цел , как да се качи на скоростен влак в старостта за да навакса изгубеното?)

Казвам ви: човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда. Казвам ви: още имате хаос в душите си.

Уви! Идва времето, когато човек не ще роди вече никаква звезда. Уви! Идва времето на най-презрения човек, който сам себе си не ще може вече да презира.

Вижте! Аз ви показвам последния човек.

„Що е обич? Що е творение? Що е копнеж? Що е звезда?“ — тъй попита последният човек и премигва.

Тогава земята ще е станала вече малка и по нея ще подскача последният човек, който всичко смалява. Родът му е неизтребим като бълхата; последният човек живее най-дълго.(?)

„Ние изнамерихме щастието“ — казват последните хора и премигват.

Те напуснаха местностите, дето трудно се живее, защото човек има нужда от топлина. Той все още обича съседа си и се търка о него: защото има нужда от топлина.

Да заболееш и да храниш недоверие за тях, е грехота: човек пристъпва предпазливо. Безумец е, който се препъва в камъни или хора!

Малко отрова от дъжд на вятър: това носи приятни сънища. А накрая много отрова за приятна смърт.(дали има в предвид опиятите?)

Човек се още труди, защото трудът е развлечение, но се пази да не прекалява с труда, защото е вредно за здравето. ( трудът е необходимост. Как да оцелее човек ако не полага усилия? Това че в нашия век се налага да се трудиш за да получиш пари за да си купиш нужните за оцеляванетоти продукти , не означава че нещо се е променило. Всеки му се налага да полага усилия за да оцелее.)

Не ще има вече беден и богат.( винаги ще има по беден и по богат. Някои умеят за малко усилия да получат по големи придобивки , а други и с големи усилия едва оцеляват ) И едното, и другото е свързано с големи трудности. Кой има още желание да управлява? Кой да се подчинява? И едното, и другото е свързано с големи трудности.( никога няма да изчезнат мераците да си на върха и всички да ти се подчиняват. И никога няма да изчезнат негодуванията на подчинените , че управляващите не са справедливи. Да трудно е да си и от едните и от другите, но мисля че всели предпочита да е от власт имащите. Тъка са създадени божествата за да се закрепи позицията на властващите.)

Никакъв пастир, а едно стадо! Всеки желае равенство, всеки е равен: който чувствува другояче, отива доброволно в лудницата.

(всеки желае равенство , до момента в който му се отдаде възможност да е над другите. Веднага , автоматично сменя идеологията си. Пресен пример – нашите си политици. Преди да влязат във властта говорят едно а после …)

„Някога цял свят беше луд“ — казват най-изтънчените и премигват.

Човек е мъдър и знае всичко станало: така няма причина за присмех. Все още спори, ала скоро се помирява — иначе ще получи стомашно разстройство.

Той си има вече свое наслажденийце за през деня и свое наслажденийце за през нощта: но си тачи здравето.

„Ние изнамерихме щастието“ — казват последните люде и премигват.

И тук завърши първата реч на Заратустра, наречена още предислов, защото на това място го прекъсват воят и радостните възгласи на тълпата. „Дай ни този последен човек, о, Заратустра! — така крещяха те. — Направи да бъдем ние тези последни люде! А ние ще ти подарим свръхчовека!“ И всички ликуваха и цъкаха с език. Ала Заратустра се натъжи и рече на сърцето си:

— Те не ме разбират: аз не съм уста за тия уши.

Прекалено дълго живях в планината, твърде дълго се вслушвах в ромона на потоци и шепота на дървесата: и ето че им говоря подобно на козари.

Като гладко езеро е душата ми и светла като планина пред пладне. Ала те мислят, че съм студен и присмехулник с непристойни шеги.

И сега ме гледат и се смеят: и хем се смеят, хем ме мразят. Мраз е смехът им.




Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rumyn
Категория: Тя и той
Прочетен: 658878
Постинги: 442
Коментари: 950
Гласове: 2021
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031