6.

Но в този миг се случи нещо, което стана причина да занемее всяка уста и да се вцепени всяко око. А именно през това време въжеиграчът беше започнал да ходи по въжето. Той бе излязъл през една малка врачка и бе тръгнал по въжето, обтегнато между две кули, така че висеше над пазарището и народа. Точно когато беше насред пътя, малката врачка се отвори още веднъж и от нея изскочи в пъстри дрехи на палячо един млад момък и с бързи крачки подгони въжеиграча. „Напред, кьопчо такъв — извика тон със страшен глас, — ти, ленивецо, мошенико, папуняк такъв! Да не те погъделичкам с петата си! Що дириш тука, между кулите? Мястото ти е в тюрмата — там трябва да те затворят! На един по-добър от тебе ти препречваш свободния път!“ — С всяка дума той все повече се приближаваше и когато бе само на една стъпка от него, се случи ужасното, което стана причина да занемее всяка уста и да се вцепени всяко око: — с неистов вик като някой дявол той прескочи оногова, който му препречваше пътя. А този, като видя съперника си да побеждава, загуби равновесие, стъпи във въздуха, запокити пръта си и полетя надолу в бездната по-бързо от него като някаква въртележка от крака и ръце. Пазарището и народът заприличаха на море, връхлетяно от буря. Всички се разбягаха един през друг и най-вече оттам, където трябваше да падне тялото.

( ъх, какво ли е това? Надпревара за изява. Любопитството на тълпата. И как изпадналия от битката е недолюбван от тълпата. Как потъва в забрава отчаяният му опит да е на върха. )

Заратустра не се помръдна от мястото си и право до него падна тялото, обезобразено и със счупени кости, но все още не мъртво. След малко разнебитеният дойде в съзнание и видя Заратустра коленичил до себе си.

— Що дириш тук? — каза той най-сетне. — Отдавна си знаех, че дяволът ще ми сложи крак. И ето че сега ще ме повлече в пъкъла. Да не би да искаш да му попречиш?

— Честно слово, драги мой — отвърна Заратустра, — няма такова нещо, за каквото говориш. Няма никакъв дявол и никакъв пъкъл. Твоята душа ще умре по-скоро от тялото ти. Не се бой вече от нищо!

Човекът погледна подозрително:

— Ако говориш истината — каза той, — то аз няма да загубя нищо, ако загубя живота си. Аз не съм нищо повече от едно животно, което с пръчка и скъдна храна са обучили да танцува.

— Не е така — възрази Заратустра, — ти си направил от опасността твое призвание — в това няма нищо, което да заслужава презрение. Но ето че призванието ти стана причина за твоята гибел. Затова аз ще те погреба със собствените си ръце.

Умирающият не отговори на тия думи на Заратустра, само мръдна пръсти, сякаш търсеше ръката на Заратустра, за да му благодари.

7.

Междувременно започна да се свечерява и мрак обви пазарището. Тогава народът се разотиде, защото дори любопитството и ужасът изморяват. Потънал в размисли, Заратустра седеше до мъртвеца на земята. Тъй забрави той времето. Най-сетне се спусна нощ и студен вятър обвя самотния. Тогава Заратустра се вдигна от земята и рече на сърцето си:

— Наистина хубав улов направи днес Заратустра. Не улови човек, а труп.

Необяснима загадка е човешкото битие и все още без смисъл. Един присмехулник може да се превърне в гибел за него.

Аз ще разкрия на людете смисъла на живота им: той е свръхчовекът, мълнията от черния облак.

Ала аз все още съм далеч от тях, моят разум не говори на техните сетива. За людете аз съм все още нещо средно между шут и труп.

Тъмна е нощта, тъмни са пътищата на Заратустра. Ела, ти, студен и вкочанен спътниче! Ще те отнеса там, дето ще те погреба със собствените си ръце.

8.

Като рече тъй на сърцето си, Заратустра метна трупа на гърба си и го понесе. Ала още неизвървял сто крачки, ето че се прокрадна някакъв човек до него и зашепна на ухото му — и виж! Този, който говореше, беше палячото от кулата.( тук не говори ли за подлостта)

— Махай се от този град, о, Заратустра! — шепнеше той. — Тук твърде мнозина те мразят, ненавиждат те добрите и праведните и те назовават враг и презрител, мразят те правоверните и те назовават опасност за тълпата. Щастие беше за тебе, че само ти се присмяха: защото наистина ти говореше като същински шегобиец. Щастие бе за тебе, че ти клекна до мъртвото псе: като се унизи така, ти сам се спаси за днес. Ала махай се от този град — иначе утре ще прескоча и тебе — един жив през един нежив.( заплашването не е ли великата черта на низшите ? на нямащи други пособия за да победят?)

И като каза това, човекът изчезна, а Заратустра продължи пътя си през мрачните улички.

Пред градските порти го пресрещнаха гробарите: с факлата те осветиха лицето му, познаха Заратустра и започнаха да се гаврят с него:

— Заратустра носи мъртвото псе да го погребе. Чудесно! Заратустра е станал гробар. Защото нашите ръце са прекалено чисти за този леш. Нима Заратустра ще задигне тази мръвка от устата на дявола? На добър час! И да ти е сладко! Само дано дяволът не излезе по-опитен крадец от Заратустра! Да открадне и двамата, да излапа и двамата!( няма бог. А за какъв дявол говори? Едното без другото няма начин да съществува.а ако говори за това че той все пак оказва помощ някуму? Преди няколко страници не отрече ли той сам даването на помощ освен ако е във вид на изпросено подаяние? Объркана съм. Ако все пак върши безкористна добрина? Нали каза че ще е презрян за добрината си. Защо умиращия му оказа благодарност?)

И сближили глави, те се смееха задружно.

Заратустра не отвърна нито дума на подигравките им и продължи пътя си. Два часа вървя той покрай гори и блата и толкова често до слуха му долиташе гладният вой на вълците, че и самият той усети глад. Спря пред една самотна къща, в която светеше свещ.

— Гладът ме нападна като разбойник — рече си Заратустра. — В гори и блата ме издебва моят глад, а и в дълбока нощ.

Странни прищевки има моят глад. Често ме спохожда едва следобед, а днес цял ден не се обади, къде ли се бави още?

С тия думи Заратустра потропа на къщната врата. Появи се старец със свещ в ръка и запита:

— Кой идва при мене и моето безсъние?

— Един жив и един нежив — отвърна Заратустра. — Дайте ми нещо за ядене и пиене, че забравих да се нахраня през деня. Който нахрани гладния, той подкрепя собствената си душа: така казва мъдростта.

Старецът влезе вътре, но бързо се върна и предложи на Заратустра хляб и вино.

— Лошо е това място за гладните — каза той, — затова живея тук. И животни, и хора се отбиват при мене, отшелника. Но покани и другаря си да хапне и пийне, той е по-изнурен от тебе.

Заратустра отвърна:

— Мъртъв е моят спътник, мъчно ще го предумам.

— Това не е моя работа — отговори старецът троснато. — Който похлопа на вратата ми, трябва да приеме каквото му предложа. Яжте и останете със здраве!

Още два часа вървя след това Заратустра и се доверяваше на пътя и светлината на звездите, защото той беше навикнал да скита нощем и обичаше да гледа лика на всичко спящо. А когато се зазори.

Заратустра се озова в гъста гора и не виждаше вече никакъв път. Тогава положи мъртвеца в хралупата на едно дърво до главата си, защото искаше да го предпази от вълци, а сам легна на земята в мъха. И тутакси заспа, изнурен тялом, но със спокойна душа.

9.

Дълго спа Заратустра и не само зората обагри със сиянието си лицето му, но и предпладнето. Най-сетне очите му се отвориха: с учудване загледа Заратустра гората и тишината, с учудване се вгледа и в себе си. После бързо се изправи като мореплавател, съзрял ненадейно земя, и възликува: защото откри една нова истина. И рече тъй на сърцето си тогава:

— Осени ме прозрение: спътници ми трябват, и то живи — не мъртъвци и трупове, които да нося където си искам.

Живи спътници ми трябват, които да ме следват, защото искат да следват себе си — и то там, където аз искам.

Осени ме прозрение: не на народа трябва да говори Заратустра, а на сподвижници!(на тези които разбират думите му) Не бива Заратустра да става пастир и куче на стадо!( не трябва да се разпилява в опити да просвети всички)

Да примамя от стадото мнозина — затова дойдох аз.( да намеря онези които ме разбират за какво говоря) Нека ми се гневи народ и стадо: разбойник ще назове Заратустра пастиря.

Пастири казвам, ала те се зоват добри и праведни. Пастири казвам: ала те се зоват правоверни, служители на правата вяра.

Ето добрите и праведните: кого мразят те най-вече? Тогова, който разчупва техните скрижали на ценностите, рушителя, престъпника: — ала той е творецът!( дали има в предвид атеиста?)

Ето правоверните от всякаква вяра! Кого мразят те най-вече? Тогова, който разчупва техните скрижали на ценностите, рушителя, престъпника: — ала той е творецът!( е ако е атеиста , би било нормално да го мразят, та той разрушава основите върху който се крепи тяхната вяра.)

Сподвижници търси творецът, а не трупове, не и стада и правоверни. Сътворци дири творецът, такива, които пишат нови ценности върху нови скрижали.( не търси ли онези които да разгласят неговото мислене? Май му се ще да бъде овековечен като божество?нали няма бог? Защо се опитва да се превърне в такъв? )

Сподвижници търси творецът и жътвари за жътвата: защото всичко у него е зряло за жътва, но му липсват сто сърпа: така той скубе класовете и се ядосва.

Сподвижници търси творецът — такива, които знаят да точат сърповете си. Ще ги зоват рушители и презрители на доброто и злото. Ала те са жътварите и празнуващите.

Съпричастници в сътворението, жътвата и празника търси Заратустра: що би могъл да сътвори той със стада, пастири и трупове?

А на тебе, мой пръв спътнико, казвам „сбогом“! Погребах те добре в хралупата на дървото, скрих те добре от вълците.( тук не се ли разделя с нямото си аз ? не тръгва ли да търси онези които ще приемат неговото мислене?)

Разделям се с тебе, времето изтече. Между два изгрева прозрях една нова истина.

Не съм роден нито за пастир, нито за гробар.( не съм аз този който ще надзирава , нито онзи който ще утешава. Не е ли това смисъла на думите?) Никога вече не ще говоря на народа: за последен път говорих на мъртвец.( никога вече няма да разлея напразно думите си. Хората са като мъртавци не ги възприемат. )

Към творци, жътвари и празнуващи ще се присъединя: ще им покажа дъгата и всички стъпала по стълбата към свръхчовека.(ще опитам сред умните да прокарам идеите си)

На пустинниците ще пея моята песен и на двойките отшелници, а на този, който все още има уши за нечутото, ще му разкажа приказката за моето щастие, за да прелее сърцето му.

Насочвам стъпките си към моята цел: колебливите и мудните, ще прескоча като акробат. И така моят скок ще означава гибел за тях!

( е чак пък такова себе любие? Защо се има за велик? Как сме да си дава самооценка? Не е ли присъщо на глупаците да се величаят и въздигат? Не трябва ли други да кажат- е да той е велик? Тази му черта ме дразни много! )

10.

Това бе промълвил Заратустра на сърцето си, когато слънцето стоеше в своя зенит. Озадачен от пронизителния зов на птица, той издигна взор към небесната вис. И ето! Един орел кръжеше във въздуха, а на него висеше змия, но не като плячка, а като любима дружка, защото се беше обвила като пръстен около врата му.( това не са ли символи на силата и знанието?)

— Това са моите зверове! — промълви Заратустра и сърцето му се възрадва дълбоко.

Най-гордият звяр под слънцето и най-мъдрото животно под слънцето — потеглили са на разузнаване.

Искат да разузнаят дали Заратустра е още жив. Наистина жив ли съм още?

Намерих, че по-опасно е да се живее между людете, отколкото между зверовете. По опасни пътища върви Заратустра. Нека ме водят моите зверове! Като изрече това, Заратустра си припомни думите на светеца в гората, въздъхна и каза тъй на сърцето си.

— Да можех да стана по-мъдър! Изконно мъдър като моята змия.

Но аз прося нещо невъзможно: тогава нека помоля моята гордост никога да не изоставя моята мъдрост!

И ако нявга моята мъдрост ме напусне: — ах, тя обича да отлита, — дано тогава да отлети и моята гордост с глупостта ми!

Тъй започна залезът на Заратустра.