- Защото се надявам никога да не бъда чак толкова малоумна - отвърна тя. - Ясно ми е всичко. Ще ми се да не беше, но уви. Любов! Любовта е само едно грозно нещо с красиво име. Не самата мен ще обикне той. Няма да ме познава, докато не стане твърде късно. А и как би могъл? Ще познава проста външността ми - румената ми кожа, заоблените ми ръце. Понякога го осъзнавам, когато виждам как ме зяпат мъжете, и много се ядосвам. Но друг път възхищението, което се чете в погледите им, ми е приятно. И това още повече ме вбесява.

Луната се бе скрила зад дърветата. Робина бе станала и, облягайки се на верандата, стоеше със сключени ръце. Стори ми се, че ме е забравила. Говореше сякаш на нощта.

- Това е само уловка на природата - да ни направи всички на глупаци - продума тя. - Тъй ще ми казва, че съм всичко за него; че любовта му ще надживее звездите - и сам ще си вярва тогава, горкичкият! Ще ме нарича със стотици нежни имена, ще целува краката и ръцете ми. И ако съм достатъчно глупава да слушам какво ми говори, това може да продължи - тя се засмя; беше твърде неприятен смях - шест месеца; с повече късмет - може би година; ако внимавам да не излизам, когато духа източният вятър, и да не се прибирам вкъщи със зачервен нос, и ако никога не го оставя да ме завади с ролки на главата. Не мен ще иска той, а само моята младост и това, че ще съм нещо ново за него, една загадка. А когато всичко свърши...

Тя се обърна към мен. На бледата светлина лицето й ми се стори непознато, едно доста напрегнато дребно лице. Тя положи длани на раменете ми и аз усетих, че са студени.

- Какво се случва, когато любовта угасне? - рече тя. - Какво следва? Ти сигурно знаеш. Кажи ми. Искам да чуя истината.

Внезапно се бе разгорещила. Момиченцето, с което бях започнал да разговарям, вече го нямаше. Смутих се, тъй като тези въпроси ми задаваше една жена.

Притеглих я близо до себе си. Но детското личице все още бе строго.

- Искам да знам истината - повтори.

Отвърнах много рязко:

- Когато страстта е отминала; когато помръкнат великолепието и чудото на вечния, породен от желанието и природата тържествен брачен обред, придаващ святост на техните повели; когато, рано или късно, някое сиво утро те завари да бродиш объркан из някога любимите места, дирейки напразно изгубения дворец на младежките си мечти; когато полудата на любовта е отлетяла като уханието на цвете, като блясъка на зората; ще ти остане точно онова, което го е имало и преди - ни повече, ни по-малко. Ако страстта е всичко, което е трябвало да си дадете един на друг, тогава Господ да ви е на помощ. Преживели сте своя час на безумие. Той е изтекъл. Ако ненаситността на превъзнасяне и боготворене е била вашата цена - значи сте си получили възнаграждението. Сделката е сключена. Ако надеждата да бъдете ощастливени е била вашата съблазън, жалко за вас. Ние не се ощастливяваме един друг. Щастието е дар от боговете, не от хората. Тайната му е вътре в човека, не извън него. Това, което ще ти остане, ще зависи не от онова, което си мислил, а от онова, което си. Ако зад обожателя се е криел човекът - зад невъобразимата богиня на неговия чезнещ от любов разсъдък е някоя добродетелна, състрадателна жена, тогава животът е не зад теб, а тепърва ти предстои.

Животът не взема, той дава. Повечето хора допускаме една и съща грешка. Трудът е този, който носи радост, не възнаграждението за него; играта, не резултатът от нея. Наслада за влюбения е да дарява, не да иска. Венецът на майчинството е болката. Да служи на.държавата с цената на спокойствието и свободното си време; да изразходва мисловна и физическа енергия за стотици начинания, е амбицията на мъжа. Животът твори, а не се стреми да притежава. Целта на алпиниста е да достигне върха, не да го покори. Глупците се женят, Пресмятайки какво ще получат от брака: изобилие от радости и удоволствия, добри възможности за себеугаждане, безкрайни нежни ласки - възнаграждението на развратника. Въздаянията на брака са тежък труд, дълг, отговорност, улегналост. Ще сте надраснали детинския брътвеж на любовта. Ти вече няма да си неговата „богиня“, „ангелче“, „сладурче“, „повелителка на сърцето му“. Има по-хубави обръщения от тези: жено,майко, жрицо в храма на човешкия род. Бракът е себеотрицание, жертване на собствената личност пред олтара на рода. „Уловка на природата“ - бе твоето определение. Да, може би. Но тази уловка на природата те заставя да се откажеш от себе си, за да се изпълни волята божия.

Сигурно сме мълчали доста дълго, тъй като луната, прокрадвайки се нагоре, покрай дърветата, отново бе заляла ливадите със светлина, преди Робина да заговори.

- Значи любовта е безсмислена - рече тя, - бихме могли да се справяме по-добре без нея, да осъществяваме по-разумен избор. Ако тя е само нещо, което ни хвърля в смут известно време и после отминава, какъв смисъл има?

- Би могла да зададеш същия въпрос и за самия живот - казах аз - и той е „нещо, което известно време ни хвърля в смут, после отминава“. Може би този „смут“, както ти го наричаш, не е съвсем безполезен. Разместванията на земните пластове вследствие на вулканите са били необходими за сътворяването на цял един свят. Без тях земята щеше да остане скалиста, непригодна. Избухването на насъбраните енергии на младостта, което ние наричаме любов, служи за изграждането на мъжа и жената. То не изчезва, а приема нов облик. Цветът увяхва, докато се оформя плодът. Страстта отминава, за да стори място на покоя. Тръпнещият любовник се превръща в закрилник, утешител, съпруг.

- Ами несполучливите бракове - упорстваше Робина, - нямам предвид глупавите или лошите хора, а хората, които в началото истински се обичат, но накрая не могат да се понасят - почти се мразят един друг. Как ТЕ стигат дотам?

- Седни - казах аз, - ще ти разкажа една история. - Имало някога девойка и юноша, който обичал девойката. Тя била умна, възхитителна, с ангелско лице. Те живеели в съседство, виждали се почти всеки ден. Ала юношата от страхопочитание, поради разликата в социалното им положение, пазел тайната си; мечтаел си, както е присъщо на младите, за деня, когато славата и богатството щели да прекарат мост над разделящата ги пропаст. На сърдечния й поглед, на случайното ръкостискане той позволявал да подхранват надеждите му; а в утрото на заминаването му за Лондон се случило едно събитие, което избистрило смътните му представи за възможното решение. Той предварително бил изпратил оскъдния си багаж чрез превозвач с намерението да измине пеша трите мили до гарата. Било ранно утро и не очаквал да срещне жива душа. Но на една миля от селото ненадейно попаднал на нея. Тя четяла книга, но не се престорила, че уж срещата е случайна, оставяйки го да си направи каквито иска изводи. Повървяла с него известно време и той й разкрил плановете и надеждите си, а тя му отвърнала съвсем простичко как винаги ще го помни и не може да опише с думи колко ще се радва да научи, че е постигнал успех. Към края на пътя те се разделили, тя му пожелала с тихия си приятен момински глас всичко най-хубаво. Малко по-нататък той се обърнал и видял, че и тя се е обърнала. Усмихната му махнала с ръка. И през дългото, продължило цял ден пътуване, и през многото последвали дни в паметта му останал този неин образ, носещ със себе си мирис на борове: бялата й ръка, махаща му за сбогом, ласкавият й поглед, тъжната усмивка на очите й.

Ала слава и богатство не се печелят така бързо, както си мечтаят младежите, нито пък е толкова лесно да се живее неустрашимо, колкото изглежда във въображението. Изминали почти двайсет години, преди те пак да се срещнат. И двамата не били семейни. Нейните родители били починали и тя живеела сама; за него светът най-сетне отворил врати към нея. Тя още била красива. Била станала грациозна, изискана дама, обгърната в онова спокойно, очарователно достолепие, с което Времето дарява малко жени, разхубавявайки ги с годините.

На мъжа това се сторило истинско чудо. Спомнил си блянът на младостта си. Наистина вече нямало какво да ги разделя. Нищо не се било променило освен броят на годините, даряващи им по-широка притегателност помежду им, по- спокойни, по-устойчиви чувства. Тя пак го посрещнала с някогашната мила усмивка и с още по-топло ръкостискане; и след като от учтивост оставил да изтече малко време, той й казал истината: че никога не бил преставал да я обича, никога не преставал да вижда пред себе си нейното хубаво, невинно лице, негов идеал за всичко, което един мъж може да намери за прекрасно в жената. А нейният отговор си останал загадка за него. Тя му разкрила, че го обича, че никога не била обичала и няма да обикне друг; че, щом е решил да я дари на нея, винаги ще цени любовта му като най-чудесния дар в своя живот. Но го умолявала да не иска нищо повече от това.

Той може би си помислил, че думите й са донякъде породени от женска гордост, от засегнато лично достойнство, за-дето бил мълчал толкова дълго, без да й се довери; че навярно след време тя щяла да промени решението си. Но тя така и не го променила и подир известно време, установявайки, че присъствието му само й причинява болка, той се примирил с положението. Тя не била от жените, по чийто адрес хората клюкарстват, нито щяла особено да се обезпокои, ако постъпвали така. Тъй като вече имал възможности, той наел къща в съседно село, където живеел през по-голяма част от годината, близо до нея. Те останали влюбени един в друг до края.

- Мисля, че разбирам - продума Робина. - Ще ти кажа по- късно, ако излезе, че не съм права.

- Преди много години разказах тази история на една жена - рекох аз, - и тя също си помисли, че е разбрала. Но беше права само донякъде.

- Ще видим - заяви Робина. - Карай нататък.

- Тя оставила писмо, което да му бъде предадено след смъртта й, в случай че той я надживее; ако не, да бъде изгорено неотворено. В него му съобщавала причината, или по-скоро причините за отказа си. Било странно писмо. Изложените „причини“ звучали отчайващо незадоволително. Освен ако човек не положел усилия да ги разгледа внимателно в хладната светлина на опита. И тогава нейното писмо не звучало нелепо, а представлявало безпощаден коментар върху брака.

Причината за отказа й да се омъжи за него била тази, че поискала да остане негов идеал завинаги; да съхрани любовта им до края чиста и неопетнена; да бъде негова вярна другарка в живота.

Ако й бил разкрил чувствата си онази сутрин, когато го чакала на пътя - тогава отчасти се надявала, отчасти се бояла от това - не било изключено да му даде дума: ,Младите - така пишела - все си мечтаят да поемат в нова посока.“ Била благодарна на Бог, че не й разкрил чувствата си.

Рано или късно - гласяло по-нататък писмото - ти щеше да разбереш, скъпи, че не съм нито светица, нито ангел, а просто жена - такова едно досадно, непостоянно създание; тя, тази жена, щеше да те изкарва от търпение - с хилядите си капризи и със сприхавостта си, които щяха да помрачат всичко, което си смятал за хубаво в нея. Исках да виждаш само стойностното у мен и този начин ми се стори единственият възможен. Броейки часовете до твоето пристигане, ненавиждайки мъката от заминаването ти, бих могла винаги да ти давам най-доброто от себе си. Лошите думи, капризите и сръдните, които отравят речта - те можеха да почакат; това бе часът на моя любим.

А ти, скъпи, винаги беше толкова мил с мен, толкова забавен. Даряваше ме с радост с пълни шепи. Щеше ли да бъде същото, ако бе мой съпруг? Как би могло да бъде същото? Имаше и случаи, когато ме ядосваше. Прости ми, скъпи, моя бе вината - нямах достотъчно широта на мисълта, за да подминавам твои мнения и действия в противоречие с моите. Но понеже ти бе мой любим, те ми се струваха само като петната по слънцето. Не ми беше трудно да овладея моментното раздразнение, което предизвикваха у мен. Времето бе твърде скъпоценно дори за миг отчуждение помежду ни. Ако беше мой съпруг, неприязнената нотка щеше да звучи неспирно, докато се стигне до пълен дисонанс. Разбираш, скъпи, че не бях достатъчно великодушна да обичам ВСИЧКО в теб. Помня, че като малка се изпълвах с негодувание от Господ винаги когато бавачката ми кажеше, че Той не ме обича, защото съм била непослушна, че Той обичал само добрите деца. Подобна обич ми се струваше някак немощна. Ала точно така се обичаме ние, мъжете и жените; приемайки само онова, което ни е приятно, отхвърляйки останалото с гняв. Щяха да дойдат обидните думи, които никога не се вземат обратно; тягостните мълчания; постепенното охладняване. Нямах смелостта да се изправя пред всичко това.

Не ме възпираше само себелюбието. Открито мога да кажа, че мислех повече за теб отколкото за себе си. Исках да задържа сенките на живота настрана от тебе. Ние, мъжете и жените, сме като цветята. На светло сме най- хубави. Ти беше моят герой. Исках да бъдеш възхитителен. Да си обгърнат от прекрасни блянове. Исках любовта ти да бъде нещо свято, благотворно за теб.

Писмото било дълго. Предадох ти най-същественото от него.

Отново последва мълчание.

- Мислиш ли, че тя е постъпила правилно? - попита Робина.

- Не знам, не мога да кажа - отвърнах, - няма общи за всички житейски правила и норми.

- Някъде съм чела това - каза Робина, - къде ли беше?... „Любовта понася всичко с радост.“

- Може би у Томас Кемпис. Не съм сигурен - рекох аз.

- Струва ми се - продължи Робина, - че обяснението е в следното нейно изречение: „Не бях достатъчно великодушна за да обичам всичко в теб.“

- А на мен ми се струва - казах аз, - че цялото изкуство на брака се състои в разбирателството между партньорите. Това означава търпеливост, самообладание, въздържаност. Означава отказ от високото самомнение и приемаме на факта, че преценени с поглед, по-малко пристрастен от нашия, е възможно у нас да се открият много неща, които са осъдителни и подлежат на промяна. Означава търпимост към мнения и възгледи, които са диаметрално противоположни на най- съкровените ни убеждения. Означава неизбежен отказ от много навици и глезотии, които, колкото и да са дребни, постепенно са станали важни за нас. Означава пригаждане на собствените ни желания към потребностите на другия; приемане често на условия и обстоятелства, които са ни неприятни. Означава привързаност, толкова силна и дълбока, че да пренася бързо и тихо лошите неща в живота - кавгите, обиждате, недоразуменията - в морето на забравата. Означава кураж, добро чувство за хумор, благоразумие.

- И аз твърдя същото - поясни Робина. - ТОВА ОЗНАЧАВА ДА ОБИЧАШ НЯКОГО, ДОРИ КОГАТО Е ЛОШ.

 

Имаше един разказ на Джек Лондон - а можеше да се целуваме... „Когато боговете се смеят”
-
Двама решават да излъжат боговете и да запазят свежесtта на първата целувка,, като не я направят..
Но накрая ....
ако намериш разказа....;-))

http://chitanka.info/book/331-tom-4-razkazi-i-noveli

http://london.sonoma.edu/writings/GodLaughs/godlaughs.html

Джек Лондон (Jack London, 12.01. 1876, Сан Франциско - 22.11.1916, Глен Елън, Калифорния) е американски писател-реалист и социалист. Истинско име - Джон Грифит Чейни. Завършва основно образование (1889), води живот на работник, ловец на стриди и тюлени, скитник, успява да завърши средно образование, но не и висше - прекъсва поради липсва на средства Калифорнийския университет. Златотърсач в Аляска по време на „златната треска” (1897). Печата разкази от 1898 г. Посещава Англия (1902). През 1904 г. в командирован като кореспондент в Корея по повод на руско-японската война, по време на земетресението в Сан Франциско (1906) и в мексиканската революция. За около 20 г. литературна дейност създава повече от 200 разказа, 20 романа и 3 пиеси.

огромно предизвикателство ми отправяш, Влади :)
да открия разказ сред огромно творчество :)
когато ми паднеш на саме ще те накажа с целувки!
а за сега ровя в нета и търся, но уви :(
май трябва да се заселя в някоя книжарница?
трябва да го прочета този разказ! без да съм го прочела няма как да ...
хей! Влади, у вас , в твоята библиотека трябва да го има! нали се сещаш , че ако не го изровя някак от някъде, ще искам да ми го дадеш да го прочета :)

поръчах си я в онлайн книжарница :) танцувам от задоволство :)