Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.06 06:19 - Емоционалната пластичност - д-р Сюзън Дейвид
Автор: rumyn Категория: Тя и той   
Прочетен: 172 Коментари: 1 Гласове:
1



ГЛАВА 2

 

ЗАРИБЯВАНЕ

 

Един  холивудски сценарий живее или умира в зависимост от способността си да ни „зариби“ - простичкото условие, което приковава вниманието на публиката, създава нужната завръзка и кара действието да се развива. Но зарибяването би  било невъзможно без наличието на конфликт, тъй като именно желанието ни да разберем какво решение ще намери конфликтът, подклажда интереса ни и ни държи пред екрана от мига, в който сме били зарибени.

Като психолог аз най-силно се зарибявам от книги и филми, в които конфликтът - или поне голяма част от него се корени в природата на героя. I Неуспял актьор намира жените за пълна загадка, докато отчаяната нужда от работа не го кара да влезе в ролята на жена в реалния живот (Тутси); дълбок страх от обвързване (Булката беглец); или в един от най-зарибяващите хитове на всички времена - изкусен убиец, който след удар по главата идва на себе си в разгара на ожесточена престрелка без никаква представа кой е и какво търси (Самоличността на Бори).

Може да не караме кабриолети покрай редици палмови

дървета, нито да се срещаме е филмови звезди, но всеки от нас по свой начин е холивудски сценарист. Истината е, че всяка минута и всеки ден пишем сценариите, които се прожектират в Синеплекса вътре в главите ни. Само че в нашите житейски истории да бъдеш зарибен не означава да изпитваш вълнението, което те изправя на ръба на седалката, а да бъдеш обсебен от саморазрушителни емоции, мисли или поведение.

Човешкият ум е устройство за извличане на смисъл и до голяма стенен работата ни като човешки същества е да намерим смисъла в милиардите късове сетивна информация, която ни залива всекидневно. А методът, който използваме за това, е да организираме хаоса от картини, звуци, преживявания и отношения в логически свързан разказ: Аз съм Сюзън и сега се будя от сън. В леглото съм. Дребният бозайник, конто скача върху мен, е синът ми, Ноа. Преди живеех в Йоханесбург, но в момента живея в Масачузетс. Сега трябва да ставам и да се приготвям за среща. Това е работата ми. Като психолог се срещам с хората и се опитвам да им помагам.

Мозъкът ни подрежда приетата по сетивен път информация, емоционалните реакции и спорадичните мисли в повествователни структури. Хрониките от взаимосвързани събития служат на една определена цел: Разказваме си тези истории, за да внесем ред в преживяванията си и да запазим здрав разсъдъка си.

Проблемът е, че всички ние разбираме нещата погрешно. Хората, чиято история не отговаря на действителността или е напълно несъвместима с нея, могат да бъдат класифицирани като „психотични“. И въпреки че повечего от нас не чуват въображаеми гласове и не страдат от мания за величие, всички си позволяваме известни волности с истината, докато пишем сценария на живота си. А понякога дори не осъзнаваме, че го правим.

След това приемаме на сляпо тези дълбоко убедителни самооценки, като че ли са самата истина, цялата истина и нищо друго освен истината. Това може да са истории, които, независимо от своята правдивост, са били надраскани върху черната дъска на ума ни в трети клас или още преди да сме проходили или проговорили. Влачим се след тези измислици и позволяваме едно изречение или параграф, „написани“ преди трийсет или четиресег години и, обективно погледнато, непроверени и недоказани, да оставят отпечатък върху целия ни живот. Съществуват толкова много изопачени сценарии, колкото са и хората по света:

„Родителите ми са се развели веднага след раждането ми и затова нося отговорност за алкохолизма на майка ми.“

 „Винаги съм бил интровертът в семейство на екстроверти и затова никой не ме обича.“

И прочее.

Макар и в по-малък мащаб, всеки ден съчиняваме истории като тези. Аз също съм го правила. Ето един пример: Преди няколко години получих гласово съобщение от мой колега, който небрежно ме информираше, че смята да „заеме“ - с други думи „да открадне“ -- и да използва една моя идея като заглавие на предстоящата му книга. Надявал се, че „не  възразявам“. Всъщност той не искаше позволението ми, а просто излагаше неоспорим факт.

Разбира се, че възразявах! Та той използваше моята идея, която самата аз планирах да използвам. Проклинах деня, в който на една конференция му бях споменала за нея в момент на непредпазливост. Но какво можех да направя? Професионалистите не си крещят един на друг.

Потиснах гнева си и направих това, което биха направили повечето хора - обадих се на съпруга си, за да намеря отдушник. Антъни е лекар и щом вдигна телефона, каза: „Сузи, не мога да говоря. В операционната ме чака пациент за спешна процедура.“ Ето че за втори път бях „онеправдана“ - в случая от собствения ми съпруг!

Очевидната  логика - това, че в онзи момент беше по- важно да спаси живота на пациента, отколкото да говори с мен - беше безсилна да уталожи растящия ми гняв. Как можеше съпругът ми да постъпи така с мен - точно когато се нуждаех от него! Съвсем скоро тази мисъл се трансформира в заключението „Той никога не е до мен“. Гневът ми се усили още повече, както и намерението да не отговарям на обажда- нията му. Бях зарибена.

Точно така. Вместо да поговоря с колегата си, като изразя със спокоен, но категоричен тон неодобрението си към неговите действия и да се постарая да намеря задоволително разрешение, прекарах два дни в състояние на ярост, наказвайки с мълчание невинния си съпруг понеже „никога не е до мен“!

Гениално, нали?

Това, че тези съмнителни и много често недостоверни истории, които си разказваме, ни поставят в конфликтни ситуации, крадат от времето ни и предизвикват охладняване в семейните отношения, не е най-големият проблем. По-страшен е конфликтът между света, който описват тези истории, и света, в който искаме да живеем - света, в който бихме се радвали на истинско благополучие.

Обикновено повечето хора изговарят около 16 000 думи на ден. Но гласът в главата ни произвежда хиляди пъти повече. Гласът на съзнателния ни ум е едно безмълвно, но неуморно кречетало, което от сутрин до вечер неусетно ни залива с констатации, коментари и оценки. Нещо повече, този несекващ глас е явлението, което преподавателите по литература наричат с понятието ненадежден разказвач - спомнете си за Хъмбърт Хъмбърт в Полита и Ейми Дън в Не казвай сбогом. Но примера на тези двама персонажи, чиято преценка за събитията ни вдъхва безкрайно доверие, нашият вътрешен разказвач също може да се окаже предубеден, объркан и дори въвлечен в съзнателното изнамиране на самооправдания и самозаблуди. Но най-лошото е отказът му да млъкне. Дори да си в състояние да се владееш и да не изричаш гласно всяка мисъл, която ти хрумне, как би могъл да спреш потока от миели в главата си? Пожелавам ви успех.

Много често възприемаме като безспорен факт констатациите, които изплуват от потока на този несекващ брътвеж, но в действителност повечето от тях са сложна смесица от мнения и субективни преценки, оформени под въздействието на емоциите. Част от тези емоции са позитивни и полезни, други са негативни и вредни. И в двата случая обаче вътрешният ни глас рядко е неутрален и безпристрастен.

Ето, сега например седя на бюрото, пиша тази книга и напредвам доста бавно. „Седя на бюрото.“ Това е една проста мисъл и неоспорим факт. Същото важи за твърдението „Пиша книга“. Както и за констатацията „Аз съм муден писател“.

Дотук добре. Но от този момент нататьк наблюденията ми, почиващи на обикновени факти, биха могли с лекота да се хлъзнат по наклонената плоскост на субективното мнение. А историята, която си разказвам, неусетно ще прерасне в зарибяване и тогава ще увисна на въдицата на една съмнигелна, непроверена идея, мятайки се като риба на сухо, която скоро ще послужи за вечеря на някой рибар.

Твърдението „Аз съм муден писател“ бързичко може да бъде последвано от самокритичното „Аз съм твърде муден писател“. Oт друга страна, изречението „Аз съм по-мудна от повсчсто писатели“ превръща в сравнение подкрепената от реални факти мисъл. „Изоставам от графика“ добавя елемент на безпокойство. И накрая, за капак на всичко, финалната обвинителна присъда: „Заблуждавала съм се относно това колко страници мога да напиша преди крайния срок. Защо не мога да съм честна със себе си? Свършено е е мен.“ Което е доста далече по смисъл от основаното на факти предисловие: Седя на бюрото си и бавно пиша книга.

За да се убедите колко неусетно става преминаването от неутралния факт към мнението, субективната оценка и накрая безпокойството, направете следното упражнение за мозъчен пинг-понг. Замислете се последователно върху всяка от следните теми:

Вашият мобилен телефон

Вашият дом

Вашата работа

Родителите па половинката ви

Вашата талия

При свободите асоциации част от мислите ти вероятно ще отговарят на фактите от действителността. „Миналата седмица вечерях с родителите на жена ми“ или „Трябва да завърша този проект до понеделник“. Но забележете колко бързо тези банални мнения, преценки, сравнения и тревоги ще се развият в определена посока:

Клетъчният ми телефон... се нуждае от ъпгрейд.

Домът ми... е винаги разхвърляй.

Работата ми... е Стрес ООД.

Родителите на мъжа ми/жена ми... разглезват децата.

Талията ми... дава ясно да се разбере, че трябва да подновя онази диета.

На практическите семинари казвам на участниците да изброят писмено ситуациите, които намират за трудни, и свързаните с тях мисли и емоции. Ето част от вредните „лични сценарии“, описани наскоро от група свръхамбициозни служители на ръководни длъжности, и ситуациите, които ги предизвикват:

Някой друг постига успех: „Не ме бива достатъчно. Защо не бях аз?“

Целодневна работа: „Животът ми е провал. Около мен е пълен хаос, а близките ми негодуват срещу навика ми да пропускам всички хубави семейни моменти.“

Изпълнение на трудна задача: „Защо това ми отнема толкова време!? Ако изобщо имах талант, щях да се справя по-бързо.“

Неполучено повишение: „Аз съм идиот и мекотело. Оставих се да ме изиграят.“

Възлагат ти нещо ново: „Какъв ужас! От това нищо няма да излезе.“

Публична изява: „Ще изгубя ума и дума и всички ще си помислят, че съм хванат от гората.“

Получаване на отрицателна оценка: „Ще ме уволнят.“

Среща със стари приятели: „Аз съм неудачник. Всички живеят по-вълнуващо от мен. И изкарват повече пари!“

Опитваш се да отслабнеш: „Аз съм отвратително прасе. Най-добре да се откажа. Всички тук изглеждат по-добре от мен.“

Ето една подсказка защо тази прогресия от неутралната мисъл до пълното зарибяване протича толкова лесно:

„Тихо се сипе първият _..........”__________      

„Сняг“, нали? Не беше особено трудно. Думата изскочи автоматично в съзнанието ви.

Почти неизбежно е да не захапеш въдицата, тъй като голяма част от реакциите ни са най-обикновен рефлекс.

Обикновено зарибяването е свързано със ситуация, която се повтаря всекидневно в живота ни. Това може да е тежък разговор е шефа, неприятни отношения с роднина, предстояща презентация, свързано с пари решение, което трябва да вземете с половинката си, слабото представяне на детето в училище и дори трафикът в натоварените часове на деня.

В такива моменти се задейства вътрешният ни автопилот, който реагира на съответната ситуация. Бихме могли да отвърнем с нещо саркастично, да се затворим в себе си, потискайки чувствата си, да започнем да отлагаме, да си тръгнем, да затънем в мрачни мисли или да изпаднем в пристъп на ярост.

Винаги, когато реагираме автоматично по някакъв вреден за нас начин, значи сме зарибени. А резултатът е също толкова предсказуем, колкото беше и думата „сняг“, която изскочи в съзнанието ви в края на изречението „Тихо се сипе първият...“. Виждате кукичката със стръвта да се поклаща точно пред вас и мигновено я захапвате, без дори да се поколебаете.

Зарибяването започва, когато приемаме мислите си като факти.

„Не ме бива в това. Винаги се провалям.

 

Тогава най-често придобиваме навика да избягваме ситуациите, които предизвикват подобни чувства.

„Не искам дори да опитвам.

Или може до безкрай да преповтаряме една и съща мисъл.

„Последния път, когато опитах, беше толкова унизително.

В някои случаи, решили да последваме добронамерения съвет на приятел или член на семейството, се опитваме съзнателно да пропъдим тези мисли.

,,Не бива да допускам такива мисли. Това е непродуктивно.

Или пък решаваме да проявим воля и се заставяме да направим нещо, което ни изпълва с ужас, въпреки че стимулът за действие не е цел, на която държим истински, а самата зарибяваща стръв.

,,Трябва да положа усилия. Колкото и да е трудно, трябва да се науча да го харесвам. “

Целият този мисловен брътвеж е не само подвеждащ, но и изтощителен. Изразходва ценни умствени ресурси, които биха могли да намерят далеч по-добра употреба.

„Зарибяващата“ способност на мисли те ни нараства още повече поради факта, че до голяма степен менталните ни навици са програмирани така, че взаимодействат с емоциите ни, в резултат на което се получава реакция с турбозаряд.

 

Представете си за момент, че посещавате курс по неизвестен досега междугалактически език. На този език едната от горните две фигури се нарича „буба“, а другата - „кики“. По време на внезапен тест учителят пита коя от двете е „кики“ и коя „буба“. Вероятно ще отбележите точка, като назовете лявото изображение „кики“, а дясното - „буба“.

Авторите на този експеримент, В. С. Рамачандран и Едуард Хабърд, установили, че 98% от хората са отговорили по този начин. Същият избор са направили дори деца на две години, които не са изучавали езиковите модели и не говорят английски. От кампуса на Калифорнийския университет в Сан Диего, къдего работи Рамачандран, чак до каменните стени на Йерусалим и отдалечените брегове па езерото Танганайка в Централна Африка, къдего се говори суахили, това предпочитание се оказва универсално и предопределено от работата на мозъка: независимо от език, култура и азбука, достатъчно е да видиш тези безсмислени символи само за няколко секунди и центровете на слуха в мозъка разпознават думата „кики“ като определение за резки очертания, а думата „буба“-за плавни и заоблени.

Смята се, че тази асоциация, която възниква между конкретна форма и звук, е възможна отчасти, защото ангуларният гирус - участък от мозъка, в който се формират преценките е разположен между центровете за допир, слух и зрение. Поради това гирусъг участва в комбинирането на сетивната информация, като интегрира в едно цяло звуци, чувства, образи, символи и жестове и може би отговаря дори за способността да мислим в метафори. Понякога казваме „Това е крещяща риза“ или „Това вино е резливо“, въпреки че широката хавайска риза не издава никакъв звук и определено няма как да порежеш пръста си на тази носеща наслада напитка. (Пациентите с увреждане на ангуларния гирус биха могли да говорят перфектен английски, но да са напълно неспособни да схванат една метафора. Същото важи и за по-нисшите примати, чийто ангуларен гирус е приблизително една осма от размера на човешкия.)

Способността за интегриране на сетивната информация не служи само на поети и писатели за закачливото заиграваме е езика. За съжаление, точно тя отговаря и за склонността ни към зарибяване. Това се дължи на факта, че не приемаме мислите си с хладната обективност на Мистър Смок: „Мисля, че конкуренцията ми подлива вода. Колко любопитно.“

Напротив, мислите идват с пълен набор от визуални образи, символи, характерни тълкувания, преценки, заключения, абстракции и действия. Това придава на металния ни живот ярка жизненост, но би могло същевременно да ни лиши от обективност и да ни остави на произвола на натрапчивите идеи - без значение дали са правилни или погрешни, полезни или вредни.

По време на съдебен процес съдиите обикновено разрешават на съдебните заседатели да разгледат снимки от аутопсията на жертвата, но рядко от мястото на престъплението. Това е така, защото съдиите се опасяват, че изображенията на хаос, насилие и кръв биха могли да предизвикат силно емоционално сътресение и да повлияят на предполагаемо логичните и неутрални разисквания на заседателите. Снимките от аутопсията се правят върху метална маса при ярка светлина - всичко това е напълно обективно и безпристрастно. До като снимките от местопрестъплението биха могли да включват дребни детайли, които придават на жертвата човешки лик или драматизират допълнително страданието й - снимка на детето й върху опръсканата с кръв тоалетка, развързаната връзка на износена маратонка. Подобни емоционално наситени образи биха могли да „възпламенят“ съдебните заседатели и да ги тласнат към търсене на възмездие: „Жертвата прилича на мен. Подсъдимият има много добро алиби, но някой трябва да плати за това безчинство!“

Ярката, цветна природа на когнитивния  процес, примесен и подсилен от емоциите, е свързана е еволюционното умение за приспособяване, което ни е било нужно по времето, когато сме били преследвани от змии, лъвове и враждебно настроени съседни племена. При опасността да бъде нападнат от враг или хищник един обикновен ловец събирач не може да си позволи да прахосва ценно време в типичните за мистър Спок абстрактни разсъждения: „Намирам се в опасност. Как бих могъл да преценя възможностите?“

За да останат живи, нашите древни предшественици са имали нужда от такъв вид реакции, кои то налагат да усещаш опасността до мозъка па костите си и да схващаш посланието по начин, който автоматично води до предсказуема реакция. Тя се задейства от функцията за впръскване на гориво от ендокринната система-реакцията „бий ее или бягай“.

Когато бях па двайсет и нещо, една година живях е майка ми. По това време двойка мои приятели бяха изнасилени и пребити в апартамента си от банда престъпници, които нахлули в дома им и причакали стопаните да се върнат от вечеря. Както споменах, подобни ужасяващи престъпления бяха съвсем обичайни за Йоханесбург. Помня, че след случилото се нервите ми се изопнаха повече от всякога.

Една вечер, шофирайки към вкъщи, се изгубих и се озовах в един доста опасен квартал. Докаго се опитвах да се ориентирам, ме обзе тревожното чувство, че някой ме следи. Но щом стигнах пред дома си, не видях никого. Влязох вътре с намерението по-късно да се върна до колата и да прибера нещата си от багажника. Когато излязох навън след около 30 минути и се отправих към колата, всичко изглеждаше тихо и спокойно. Тогава долових дрезгав звук. Огледах се. Срещу мен вървяха двама въоръжени с пистолети мъже. Бях толкова напрегната от изпитания наскоро страх и от спомена за нападението над приятелите ми, че в същия миг запищях. От  устата ми се изляха звучни, цветисти и предизвикателни ругатни (не съм прекалена моралистка, но, повярвайте ми, думите бяха твърде вулгарни, за да ги повторя тук). В смайването си мъжете се втренчиха в мен, уплашени на свой ред. (Мога само да гадая какви мисли са им минали през главите при вида на тази изгубила контрол откачена жена!) Тогава двамата се шмугнаха в храстите, откъдето се бяха появили, и се изгубиха надолу по пътя. До ден днешен съм благодарна на мозъка си за извършеното от него комбиниране на сетивна информация: виждам, запомням, чувствам, чувам и реагирам - всичко едновременно.

Но, от друга страна, тази невероятна способност за комбиниране на информацията ни прави предразположени към зарибяване. Слава богу, в днешния свят повечето проблеми и дори опасности са с неопределен и дългосрочен характер. Рядко ще подскочим като ужилени: „Ааааа! Змия!“ Обикновено се терзаем: „Работата ми сигурна ли е?“, „Ще се пенсионирам ли с достатъчно заделени настрана пари?“, „Дъщеря ми толкова ли е увлечена но този нехранимайко, сина на Питърсънови, че си развали успеха в училище?“ Но заради емоциите, които мислите ни пораждат, дори най-безобидните сценарии за живота, които прожектираме в главите си - за остаряваща двойка или за момиче, което е влюбено - се превръщат в бутони, които биха могли да задействат автоматичната реакция на силна тревога, ужас и усещане за непосредствена опасност.

 

 

Ето как една случайна мисъл може да се превърне в
трайна зарибеност:

вътрешно кречетало + цветно комбиниране на мислите + емоционален ритник = зарибен

-      Всичко започва, докато слушаме вътрешното кречетало...

От няколко дни не съм отделяла време на дъщеря ми Джейн. Почти непрекъснато ме няма. Трябва по-често да сме заедно. Но как бих могла да си го позволя при всички ангажименти в работата? Не мога да се справя. Изглежда, Мишел Смит разполага с достатъчно свободно време, което да посвети на дъщеря си. Тя е чудесна майка. Изработила си е наистина ясни приоритети. Какво не ми е наред? Нищо не правя както трябва.

-      В резултат на цветното комбиниране на мислите мисловният брътвеж се смесва със спомените, визуалните образи и символи...

Погледнете малкото ми момиченце. Тя расте толкова бързо. Почти успявам да доловя как ухаеше обяда, който мама ми приготвяше след училище. Трябва по-често да пека сладки на Джейн. Вече я виждам как завършва училище и се изнася от вкъщи - с онзи нехранимайко Рики Питърсън! - и как не може да ме понася. Как е възможно този клиент да ми праща имейли точно в неделя? Ей сега ще го сложа на мястото му. И НЕ, ДЖЕЙН. НЕ МОЖЕ ДА ИЗЛЕЗЕМ НА ПАЗАР. НЕ РАЗБИРАШ ЛИ, КАТО ТИ КАЗВАМ, ЧЕ ИМАМ РАБОТА?

-      Добавете и емоционалния ритник...

Не мога да повярвам как се сопнах на скъпото си дете. Чувствам се толкова виновна. Ще си умра сам-самичка, защото дъщеря ми ме мрази. Преди обичах работата си, но сега я мразя; тя краде от времето ми за близките. Аз съм една нещастна, окаяна неудачница. Животът ми е провал.

 

 

Емоционалният ритник е само един от множеството „специални ефекти“, които правят толкова въздействащи сценариите, които пишем, за да осмислим живота си, дори сюжетът да е плод на въображението ни. През 17-ти век поетът Джон Милтън е изразил същото с няколко думи: „Умът е място в себе си и в себе си той може от рая да направи ад или от ада - рай.“[1] . А на езика на градския фолклор се казва: „Ако желанията бяха криле, прасетата щяха да полетят.“[2] Което означава: да, умът създава своя вселена и, не, не можем да решим проблемите си единствено с утвърждения и позитивно мислене. Всъщност решенията в стил „ню ейдж“, които поставят стикери с усмихнати личица върху проблемите, биха могли допълнително да влошат тези проблеми. Следователно, ако искаме да продължим напред, въпросът е: Кой командва? Мислещият или мисълта?

От друга страна, проблемът може би е в начина, по който преработваме мислите си.

МИСЛЕНЕТО БЪРЗО... ИЛИ БАВНО

През 1929 година белгийският художник Рене Магрит дърпа за опашката света на изкуството с платно на име Коварството на овразите. Вероятно сте го виждали: лула, увиснала над безсмисленото Cici п ’edtpas unepipe. В превод: „Това не е лула.“

Първоначално може да си помислите, че художникът е чисто и просто сюрреалист, който провокира публиката си с абсурда. Но в действителност твърдението му представлява важен поучителен разказ за начина, по който преработваме информацията, и как стремглавото препускане на умовете ни и пилените виражи на мисълта в някои случаи могат да ни доведат до погрешни заключения и да ни вкарат в коловоза на вредното мислене.

Това, което виждаме, докато изучаваме с поглед Коварството на образите, са цветни маслени бои, нанесени върху платното по начин, който ни навежда на мисълта за лула. Магрит има право - това не е лула. А двуизмерно изображение на представата ни за лула. И единственият начин да я запалиш е като нарежеш платното на дребни парченца и ги натъпчеш в истинска лула. Магрит изтъква посвоему, че образът не е самият предмет, или както го формулира философът Алфред Коржибски „картата не с територията“.

Човешкият ум обича да създава категории и да поставя в тях предмети, преживявания и дори  хора. И ако едно нещо не пасва в никоя категория, тогава се разпределя в категорията „неща, които не пасват“. Категориите могат да бъдат полезни, например когато класифицираме акциите като високорискови или нискорискови, което помага в избора па инвестиции, отговарящи на инвеститорските цели.

Но привикнем ли и започнем ли да се чувстваме твърде комфортно с определени, вече съществуващи категории, тогава си служим с нещо, което психолозите наричат „незряло когиитивно обвързване“. То представлява привична, негъвкава реакция спрямо идеи, неща и хора, и дори спрямо себе си. Тези бързо и леснодостъпни категории и светкавичните преценки, до които водят, често се наричат еврнстнчнн [3], но определението „емпирични“ също би свършило работа. Евристиката варира от разумни самозабрани („Не ям мезета от уличните кафенета в Истанбул през август“) до вредни заблуди  като расовата и класовата дискриминация и самоиаложени ограничаващи твърдения като „Аз не танцувам“.

Склонността да смесваме мислите с емоциите, какао и да подреждаме в кутийки за по-лесно сортиране всичко, което виждаме - и така да взимаме бързи, инстинктивни решения, - не е еволюирала без причина. Животът е несравнимо по-лесеи, когато не се налага да анализираш всеки избор (сещате се за онези шикозни ресторанти, в които келнерът те подлага на кръстосан разпит, за да отгатне предпочитанията ти, до като накрая не ти идва да креснеш: „Просто ми донеси проклетата салата! Със или без майонеза! Не ми пука!“). Ако не бяха шаблонните решения, които ни позволяват да преодоляваме предизвикателствата на ежедневието, без да изразходваме твърде много ментална енергия, би означавало да анализираме всичко до пълна парализа.

Евристиката се намесва в мига, в който се запознаваме с някого и моментално започваме да премисляме дали искаме да го опознаем по-добре или да стоим настрана ог него. И, както се оказва, инстинктивната ни преценка за хората е доста точна. Обикновено мнението, което си съставяме през първите няколко секунди, отговаря на истината, а различни проучвания показват, че първото ни впечатление за човек, когото не познаваме, в повечето случаи съответства на личностния портрет, описан от негови приятели и близки.

Преди хилядолетия умението бързо да прецениш колко струва един непознат е помогнало на хората да изградят отношения на доверие извън групата от кръвни роднини. На свой ред това е довело до създаването на селища, градове и социуми, тоест до цивилизацията.

Ако не притежавахме оракулската способност на евристиката („крепко ръкостискане и приятна усмивка - струва ми се свестен тип“) и трябваше да анализираме съзнателно всеки израз па лицето, разговор или информация, всъщност не бихме имали време за същинския живот.

За съжаление обаче, първосигналните впечатления могат да бъдат и грешни. В някои случаи те се основават на неправилни и неточни стереотипи или са подвластни на умели манипулации. А веднъж придобити, тези впечатления трудно се поддават на преосмисляне и промяна. Когато правим бързи преценки, често пъти приемаме очевидното за чиста монета и подценяваме скритото коварство, за което е нужно време да бъде разобличено.

В своята книга Мисленето* американският психолог от еврейски произход Даниел Канемап описва човешкия мозък като устройство, което работи в два основни режима на мислене. Обикновено мислите от Първи пит са бързи, автоматични, повърхностни, асоциативни и подразбиращи се, от което следва, че не могат да доведат до непосредствен вътрешен анализ. Често носят силен емоционален заряд и се подхранват от навика, поради което много лесно водят до зарибяване.

Мислите от Втори тип са по-бавни и по-умочрителни. Изискват по-голямо усилие и задълбочено внимание. Освен това са по-гъвкави и се подчиняват на правилата, които съзнателно сме изработили. Именно тези мисловни операции ни позволяват да създадем онова пространство между стимула и реакцията, за които говори Виктор Франкъл промеждутък, който ни дава възможност да проявим изцяло човешката си природа и ни позволява да преуспяваме.

Помня, че веднъж гледах Бил 0‘Райли", който водеше разговор с Дейвид Летърман. Този „капацитет“ е консервативни възгледи зададе въпрос на комедианта, след което го заяде с думите: „Стига, Дейв. Това е най-обикновен въпрос!

Летърман отвърна: „Не, за мен не е лесен... защото съм склонен към размисъл.“

Дейв получи бурни овации.

С това не искам да кажа, че бързите, интуитивни мисли от Първи пит не могат понякога да бъдат въздействащи и точни. Доктор Герд Гигеренцер, директор на Института за човешко развитие „Макс Планк“ в Берлин, и един от учените, чиято работа се разглежда в бестселъра Проблясък на Малкълм Гладуел, е социален психолог, известен със заниманията си в областта на интуитивното мислене. Той описва гози вид инстинктивни реакции като някаква мистерия, дори за човека, който ги преживява. Всичко, което знаем за тях, е, че се осланят на прости сигнали от заобикалящата ни среда, като същевременно отсяват останалата информация, която от гледна точка на условното ни мислене и житейски опит (а също поради незнание или навик) е ненужна.

Някои интуитивни реакции са резултат на практика и умение. Пример за това е майсторът по шах, който само да хвърли поглед на играеща се от други партия и може да изрецитира следващите дузина ходове; или сестрата от отделението по сърдечно-съдови болести, която разпознава инфаркта от километри; или пък пожарникарят, който знае кога е настъпил моментът за евакуация - сега!

Но интуитивните реакции от Първи тип имат и тъмна страна. Когато евристичният подход започне да доминира в начина, по който преработваме информацията и пристъпваме към действие, възниква опасността от неуместно прилагане на шаблонните реакции, което ни пречи да забелязваме необичайните промени и новите възможности. Липсва ни пластичност.

Когато е погълнат от действието на филма, обикновеният кинолюбител би могъл да пропусне някои детайли и грешки в сюжета или в последователността, като например актьор, който в близък план държи чаша за кафе, но не и в общия кадър секунда по-късно. Участниците в едно изследване били помолени да изгледат кратки видеоклипове, съдържащи нарочно допуснати грешки в последователността. Така например в една сцена, в която двама от персонажите разговарят" и камерата се мести между тях, облеклото на единия непрекъснато се променя. Или пък героят се изправя, за да вдигне телефона, ъгълът на камерата се променя и в следващия кадър ролята се играе от съвсем различен актьор. Общо взето, две-трети от участниците в изследването не забелязали тези грешки, дори в случая с подмененото главно действащо лице.

Същите изследователи провеждат и друг експеримент, в който един от организаторите спира различни студенти в камнуса на университет и моли да го упътят. Докато разговарят, други двама членове на изследователския екип минават между тях, носейки дървена врата. С изключителна ловкост, достойна за Пен и Телър*, членовете на екипа използват възможността да разменят местата си и когато визуалната бариера (вратата) изчезва, мястото на лицето, което първоначално търси упътване, е заето от друг човек. Изумително е, че половината от студентите, въвлечени в експеримента, не забелязват размяната и подновяват разговора сякаш нищо не се е случило.

Един трагичен действителен пример на този феномен се разиграва в Бостън в часовете преди изгрев слънце на един януарски ден през 1995 година, когато полицай на име Кени Конли преследва заподозрян в стрелба, прехвърляйки се през телепа ограда. Конли бил толкова съсредоточен върху хващането на лошото момче, че останал слян за сцената, която се разигравала наблизо: други униформени нанасяли жесток побой на човек, когото взели за заподозрян, но който се оказал полицай под прикритие. По-късно в показания пред съда Конли потвърдил, че е минал точно покрай мястото, където е станало бруталното нападение, но не забелязал нищо поради силно стесненото си зрително поле, ограничено до собствената му задача.

Изводът: превключи ли веднъж на режим по подразбиране, умът се нуждае от голяма доза гъвкавост, за да излезе от това състояние. Тъкмо затова често пъти специалистите са последните, които забелязват най-логичното решение на най-обикновен проблем - недостатък, който икономистът Торстайн Велбеи нарича „школуваната некомпетентност на експертите“. Прекомерната самоувереност кара „ветераните“ да пренебрегнат контекстуалната информация и колкото по- добре запознат е един експерт с определен проблем, толкова по-вероятно е да извади готово решение от хранилището на професионалния си опит, вместо да вземе предвид особеностите на конкретния случай.

В едно изследване специалисти по психология са помолени да наблюдават интервю с човек, за когото им казват, че е или кандидат за работа, или пациент на психиатрията. Въз основа на своята квалификация експертите трябва да поставят оценка на интервюирания. Когато вярват, че човекът е кандидат за работа, професионалистите го определят като нормален и трудоспособен; а когато смятат, че става дума за пациент, описват същото  лице като неуравновесено и непригодно. Вместо да вникнат в личността на този конкретен човек, психолозите се предоверяват на външните признаци, които поради богатия им професионален опит им позволяват да поставят диагнози в стил „на сън да те бутнат“. А в този случай май наистина е било така.

По принцип експертите - или хората, които се ползват с авторитет в дадена област - често се хващат на въдицата на собствената си значимост. Понякога обаче славата и постиженията в една сфера са неприложими в друга. Така например групата борсови агенти, които срещнах на една конференция, изразиха общото мнение, че хирурзите са пословично некадърни инвеститори, защото приемали финансови съвети само от други хирурзи. (Иронията е, че в единодушието си за слабите борсови успехи на хирурзите брокерите също се ръководят от един доста глупав шаблон.) Подобна е ситуацията с корпоративните шефове, които решават, че трябва да поемат лидерската роля по време на тийм билдииг сред природата и дори не им хрумва, че младокът, преминал наскоро военна служба, който работи в деловодството, по всяка вероятност е по-подготвен за водач, когато става дума за катерене по скали и висене от въжета.

Реално погледнато, хората, които са обсебени от определен начин на мислене или поведение, не възприемат света обективно. Те проявяват безразличие към контекста - какъвто и да е той. Според представите им светът е организиран в точно определени категории, които може да имат ясна или никаква връзка с конкретната ситуация.

Хората често умират при пожари или самолетни катастрофи, защото се опитват да избягат през същата врата, през която са влезли. В паниката си те често разчитат на установените модели, вместо да помислят за друг изход. Докато разсъждаваме по стария, автоматичен начин, би било почти невъзможно да намерим решение за страданията, които изпитваме, за чувството на безразличие, за предизвикателствата в отношенията ни или за други житейски трудности. Да си емоционално пластичен, означава да бъдеш чувствителен към контекста и да реагираш на външния свят такъв, какъвто е в момента.

Със сигурност ние не искаме да сложим край на мислите и емоциите, които преминават през нас, защото това би означавало нашият край. Но пак повтарям - въпросът е: кой командва: мислещият или мисълта? Живеем ли според собствените си ценности и важните за нас неща или се носим по течението?

Когато не сме господари на живота си, когато не действаме според собствената си осъзната воля и с цялата палитра от възможности, които предлага сетивната интелигентност, тогава сме зарибени.

 

ЧЕТИРИТЕ НАЙ-ЧЕСТО СРЕЩАНИ ВЪДИЦИ, НА КОИТО СЕ ХВАЩАМЕ:

ВЪДИЦА №1: ОБВИНИТЕЛНИ МИСЛИ

„Помислих, че ще се изложа, и затова не общувах с хората на партито.“

„Помислих, че е надменна, затова спрях да й давам информация за проекта.“

„Помислих, че ще заговори за финансовото ни положение, и затова излязох от стаята.“

„Помислих, че ще прозвучи глупаво, и затова си замълчах.“

„Помислих, че тя ще направи първата стъпка, и затова не й се обадих.“

Във всеки от тези примери говорещият упреква мислите си за своите действия или бездействие. Когато хвърляме вината върху мислите си, както обяснява Франкъл, промеждутъкът между стимула и реакцията е твърде малък, за да направим реален избор. Сами по себе си мислите не чертаят поведението ни. Мито старите истории. Ние го чертаем.

 

ВЪДИЦА №2: МАЙМУНСКО МИСЛЕНЕ

„Маймунското мислене“ е термин от медитацията, който описва несекващия вътрешен брътвеж, който скача от една тема на друга, както шимпанзето се прехвърля от клон на клон. Например имаш пререкания с партньора си (или който и да е друг: родител, дете, приятел или колега) и той излиза ядосай от вкъщи. До като пътуваш в метрото на път за офиса, умът ти боботи: „Довечера ще му кажа колко ми е неприятно, когато критикува родителите ми.“ Тази прибързана мисъл води до разиграваща се в ума ти размяна на иронични реплики, до като планираш предстоящия разговор. Но всяка вероятност той ще изтърси нещо гадно за роди тели те ти, а ти ще му отвърнеш с коментар за непрокопсания му брат. Предполагаш какъв ще е отговорът му и обмисляш и своя. Когато пристигаш в офиса, си напълно изтощен от напрегнатия спор, който си водил сам със себе си.

Когато смс в режим на маймунско мислене, неусетно се поддаваме на черногледство - представяме си най-лошите сценарии или правим от мухата слон. Но това е прахосване на енергия и пълна загуба па време. Нещо повече, когато разиграваш тези въображаеми драми в главата си, всъщност не живееш в сегашния момент. Не забелязваш цветя та в парка и интересните лица в метрото. Освен това лишаваш мозъка си от неутралния промеждутък, който е толкова важен за креативпите решения - може би дори за решението на проблема с конкретната свада.

Маймунското мислене е обременено с баласта на миналото („Не мога да му простя за стореното“) и с притегателната сила на бъдещето („Нямам търпение да напусна и да кажа на шефа си какво мисля за него“). Често се отличава със заповеден и назидателен тон и си служи с думи като „трябва“, „не трябва“ и „не мога“ („Трябва да отслабна“, „Не мога да се проваля“, „Не трябва да се чувствам така“). Маймунското мислене те отдалечава от настоящия момент и от онова, което е най-добро за теб.

 

ВЪДИЦА №3: СТАРИ, ОТЖИВЕЛИ ИДЕИ

Кевин отчаяно копнее за сериозна връзка. На пръв поглед той е забавен и безгрижен. Но дълбоко в себе си е затворен и недоверчив и не допуска жените прекалено близо. Както може да се очаква, връзките му се разпадат. Кевин ми разказа, че баща му, който бил алкохолик и грубиян, наказвал неуспехите му с подигравки и пердах, понякога дори пред приятелите му. Като малък Кевин се научил да крие тъгата и уязвимостта си, които баща му би използвал срещу него. Урокът е, че ако близките ти се обърнат срещу теб, най-добре би било да се откъснеш от чувствата си и от същите тези хора. Поведението на Кевин е било напълно функционално през детските му години; осигурило му е емоционална защита и физическа безопасност. Но това е било тогава.

Двайсет години по-късно недоверието на Кевин продължаваше да го стяга и убива като чифт омалели обувки. Държеше се така, сякаш всеки ден преживява отново травмата от детството си. Нужно му беше да развие емоционална интелигентност, за да се приспособи към съвсем различните и значително по-благоприятни обстоятелства на зрелия си живот. Старият дискомфортен начин на мислене отдавна не му служеше.

Неотдавна една от клиентките ми, Тина, не получи очакваното повишение като изпълнителен директор на голяма компания за финансови услуги. В началото на кариерата си тя работела като борсов посредник в Ню Йорк в безкомпромисна и предимно мъжка среда. В борсовия салон научила, че разговорите за личния живот са табу, и трябвало да докаже, че е не по-малко корава от агресивните мъжкари наоколо. Това било успешен модел на поведение за тогавашната й работа и тя я обичала, но с преместването си в нова организация осъзнала, че хората не искат да следват автомати. Било важно да покаже емоционалната си и човешка страна, но изпитвала нежелание да се сближава е когото и да било и не знаела защо е така. Подобно на Кевин и тя живееше в история от миналото. Това, което я беше довело дотук, нямаше да й помогне да продължи нататък. Тина имаше нужда да развие пластичността да се приспособява към променящите се обстоятелства.

ВЪДИЦА №4: КРИВОРАЗБРАНА ПРАВДА

Казват, че в съда справедливост не се получава; ако имаш късмет, най-доброто, което можеш да получиш, е отлично споразумение. В същото време има толкова други сфери на живота, в които със зъби и нокти отстояваме идеята за справедливост, разплата и доказване извън всякакво съмнение, че сме прави. Всеки, който е имал романтична връзка за повече от няколко месеца, познава онзи момент по време на спор, особено ако е с любим човек, когато осъзнаваш, че... слава богу... бурята е утихнала, постигната е някаква форма на разбирателство - може би временно примирие - и най-разумното, което можеш да направиш, е да държиш устата си затворена, да махнеш с ръка, да изгасиш лампата и да заспиш. Но

в този миг нещо те кара да се обадиш отново, за да покажеш, че ти си бил прав, а партньорът ти е грешал - и целият ад се повтаря наново.

Не е изключено да пропилееш години живот, подхранвайки нуждата да получаваш потвърждение за правотата си или признание за понесеното от теб несправедливо отношение. В много семейства и в много части на света фамилните вражди са започнали толкова отдавна, че никой не си спомня първоначалната причина за раздора. Иронията е в това, че така ставаш жертва на още по-голяма несправедливост, тъй като се лишаваш от други важни за теб неща, каквато е тясната връзка е близки и приятели. Харесвам израза, е който в Южна Африка наричахме този вид саморазрушителни явления: „Ще си отреже носа, за да направи напук па лицето си.“

Древногръцкият майстор на парадокса, Хераклит, е казал, че човек не може да влезе два пъти в една и съща река, което ще рече, че светът се променя постоянно и по този начин всекидневно предлага нови възможности и ситуации. А за да се възползваме максимално от тях, трябва непрекъснато да разрушаваме старите категории и да формулираме нови. Много често най-оригиналните и интересни решения ни хрумват, когато възприемем „нагласата на начинаещия“, подхождайки със свеж поглед към новите предизвикателства. Това е крайъгълният камък на емоционалната пластичност.

Преди едно или две поколения обществото разделяше по полов признак различните дейности на „мъжки“ и „женски“. Сега обаче рискуваш да ти разбият носа за допускането на такова брутално разграничаване. По същия начин някои хора имат навика сами да се напъхват в определени категории, като не осъзнават собствената си стойност на индивиди и възприемат себе си ограничено и единствено като богаташ, дебелак, простак или атлет. Отдавна знаем, че да се самоопределяш като „жената на мистър Джоунс“ е ограничаващо и омаловажаващо твърдение. Но такива са също и „изпълнителен директор“, „пример за подражание“, „най-умното дете в класа“ и дори „куотърбек, спечелил Супер купата“. Всичко се променя. А за да сме сигурни, че ние също се променяме, се нуждаем от гъвкавост.

Емоционалната пластичност означава да осъзнаваш и приемаш всички свои емоции и дори да се учиш от най-трудните. Означава също и да преодолееш границите на условните и вродените когнитивни и емоционални реакции (твоите въдици), така че да живееш в сегашния момент с умението да тълкуваш обстоятелствата от настоящето, да реагираш подобаващо и накрая да действаш в съгласие с най-дълбоките си ценности.

В следващите глави ще ви покажа как да се превърнете в този емоционално пластичен човек, способен да живее пълноценно.





Гласувай:
1
0



1. rumyn - току що открих
10.06 08:22
оцветеното в жълто не излиза при копиране :)
съжалявам!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: rumyn
Категория: Тя и той
Прочетен: 525409
Постинги: 442
Коментари: 950
Гласове: 2014
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930