Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.06 18:42 - Емоционалната пластичност - д-р Сюзън Дейвид
Автор: rumyn Категория: Тя и той   
Прочетен: 297 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ГЛАВА 4

РАЗКРИВАНЕ

 

През 1975 година един млад филмов режисьор полага неистови усилия да напише сценарий за епохално космическо приключение, но нещо не му достига, за да вдъхне живот на историята. Тогава той преоткрива една книга, която е чел в колежа - Героят с хиляди лица от Джоузеф Камбъл. В тази класика от 1949 година Камбъл изучава идеята, първоначално развита от Карл Юнг, че всички хора споделят универсални, но несъзнателни мисловни модели за отношенията помежду си и за важните събития от живота. Според Камбъл и Юнг още от зората на цивилизацията хората вграждат тези модели в митовете. Тези древни истории препращат към вечните теми като семейство, страх, успех и провал, и съдържат някои общи елементи, наречени архетипи, като най-важни сред тях са образите на героя, на наставника и преследването. Архетипите включват също и по-специфични сюжетни елементи, като магически меч, езеро или тресавище, криещо тайни под повърхността си. Можем да открием тези архетипи навсякъде - от легендите за Крал Артур до Хари Погър и ролевите онлайн игри. Съществуването на универсални архетипи може да обясни защо хората от всички краища на света се влюбват в едни и същи истории и защо можем да намерим много сходни митове в различен тип култури.

Изпитващият затруднения режисьор използва тези архетипи, за да пренапише сценария си като митологично приключение с героични персонажи. Този режисьор е Джордж Лукас, а неговият филм Междузвездни войни става една от най-популярните кинопродукции за всички времена.

Митологичните сюжети предлагат нещо повече от касова популярност. Дълго преди да се появят книгите и филмите

-      а също и философите, професорите по литература и психолозите - тези универсални истории са помагали на хората да усвоят важните житейски уроци. И един от тези уроци, предавани мит след мит, е, че няма по-лоша идея от това да се опитваме да избягаме от най-големите си страхове. В митовете неизменно се разказва как героят в крайна сметка няма друг избор, освен да отиде в едно тъмно, призрачно място

-      тресавище, пещера, кораба Мъртва звезда - и да се втурне с главата напред срещу това, което се спотайва там.

В съвременния живот ние често се озоваваме пред нашите собствени тъмни места, които са още по-страшни, защото са вътре в нас. Понякога там е пълно с демони, а понякога има само няколко призрачета, които се крият по ъглите. Но каквото и да символизират тези „създания“ - сериозни травми или дребни разочарования, страхове или грижи, те ни държат във властта си.

В личните истории на повечето от нас няма нищо особено впечатлящо или трагично. Малцина от нас биха имали какво да предложат на Холивуд - дори за евтин филм на ужасите. За щастие, не таим ужасяващи спомени, да кажем, как баба е накълцала дядо на парченца и после го е сервирала с препечени филийки. Нашите скрити демони са само останки от напълно обикновените и почти универсални усещания за несигурност, неувереност и страх от провал. Може би още се сърдиш на сестра си, че е флиртувала с приятеля ти от училище. Или се чувстваш подценен от новия си шеф. Това не стига дори за сносна драма в шоуто на Опра. Но може да е напълно достатъчно, за да станеш зависим от модели на поведение, които не са подходящи за теб.

Не може ли просто да изпратим някого с лазерен меч, който да види сметката на лошите и да затрие Мъртва звезда!

Не. Това не работи в тази галактика.

Странното е, че примерът за това кое работи, поне в метафоричния смисъл на думата, идва от един стопроцентов филм па ужасите на име Бабадук. Лентата разказва за самотна майка, тормозена от призрачно чудовище, изплувало от една книга с приказки на сина й. В крайна сметка става ясно, че това чудовище въплъщава чувствата й към майчинството и негодуванието, което изпитва към сина си, след като бащата на момчето загива в деня на раждането, докато я кара към болницата. Чудовището символизира също и нейната скръб. Накрая (и тук ще издам малко от сюжета) тя лишава от силата му този огромен и плашещ вързоп от нежелани емоции, като не само се изправя лице в лице с него, но и позволява на Бабадук да живее в мазето, където го храни и се грижи за него. С други думи, тя го опитомява и се учи как да общува с него, без да му позволява да се разпорежда с живота й. Странен край за филм - не трябваше ли главният герой да унищожи чудовището? Но, когато става въпрос за емоциите, финалът е перфектен.

Като всеки героичен епос и нашето пътуване към по-добър живот започва, както Уди Алън несъмнено би предложил, със себеразкриване. Но това не означава, че трябва да подчиним или унищожим всички демони от калибъра на Бабадук или малките невзрачни призрачета, които ии създават неприятности. Означава само, че трябва да се изправим лице в лице с тях, да се помирим помежду си и да намерим честен и открит начин да живеем заедно. Когато се разкрием напълно, с разбиране и приемане, дори най-лошите демони обикновено се оттеглят. Най-често е достатъчно да се изправим срещу страховете си и да ги назовем по име, за да ги лишим от силата им. Същото е в играта теглене на въже - двубоят приключва, щом пуснем въжето.

Десетилетия на психологически проучвания показват, че степента на удовлетвореност от живота в контекста на неизбежните грижи, съжаленията и горчивия опит, зависи не толкова от тяхната честота и интензивност, колкото от начина, по който се справяме с тях: дали ги „бутилираме“ (или предъвкваме), позволявайки им да диктуват поведението ни, или ги „излагаме на показ“ пред себе си и се изправяме срещу тях със състрадание, любопитство и приемане - без да поставяме клеймо върху нито един провал, съжаление или безвкусна прическа.

Себеразкриването не изисква героично усилие на волята, а чисто и просто да погледнем мъчителите си в очите и да има кажем: „Слушай! И аз, и ти, сме тук. Хайде да говорим. Защото съм достатъчно зрял, за да се справя е чувствата и миналите си преживявания. В състояние съм да приема тази част от опита си, без да рухвам емоционално или да изпадам в ужас.“

Италианският писател от еврейски произход Примо Леви, подобно на Франкъл, излязъл жив от нацистките лагери на смъртта, разказва за неподозираното страдание, което поражда в него завръщането му в Италия в края на Втората световна война. Хората се насъбрали около него и измършавелите му другари от лагера и заразпитвали: „Какво ви се случи?“ И докато оцелелите се опитвали да намерят думи те, с които да изразят преживяното, един по един хората започнали да се разотиват - нямали сили или желание да слушат и да възприемат наученото.

Леви, химик по образование, започва работа като обикновен работник във фабрика за бои и намира своя начин да преодолее преживяното, като нахвърля фрагменти от спомените си върху железопътни билети и стари хартиени изрезки. И нощем в общежитието на фабриката ги набира на пишеща машина. След време тези записки се превръщат в първата му книга Нима това е човек[1] Леви открил, че е от жизнена необходимост да получиш признание за чувствата и преживяванията не само от другите, но и от самия себе си.

Докато се учиш да виждаш и приемаш цялата си същност такава, каквато е, не забравяй какво е общото между всичките ни любими персонажи от мъжки или женски пол те съвсем не са перфектни. Съвършенството е едностранчиво, нереалистично и скучно. Ето защо най-привлекателните персонажи притежават недостатъци или някаква тъмна страна, а най-интригуващите злодеи имат достатъчно човещина в себе си, за да се идентифицираме с тях поне отчасти.

Интересен е този филм, който изследва сложната комбинация от положителни и отрицателни черти, качествата на героя и качествата на злодея. В реалния живот успехът ни зависи от това дали можем да живеем добре със своите недостатъци и с тъмните си страни и да се учим от тях. А пътят към това изследване и учене започва със себеразкриване.

В запитване към няколко хиляди души английски изследователи установяват, че от всички „щастливи навици“, които науката определя като ключови за благополучието, себеприемането е най-тясно свързано е удовлетворението като цяло. Същото проучване стига до заключението, че от всички навици именно този се тренира най-рядко! Анкетираните споделят, че притежават умението да помагат и да дават на другите, но запитани каква оценка ще си поставят на въпроса колко често са добри към себе си, почти половината си дават 5 или по-малко точки от общо 10. Само шепа от тях (около 5%) оценява с 10 точки умението си за себеприемане.

СЕБЕСЪСТРАДАНИЕ

Чувала съм тази история от много източници, докато растях в Южна Африка, но досега не съм открила доказателства за достоверността й. Местният фолклор разказва за съществуването на племе, според чиито традиции, ако член на групата постъпи лошо или сгреши в поведението си, същият човек трябва да се изправи съвсем сам в средата на селото. В кръг около него се събират всичките му съплеменници -- мъже, жени и деца, за да го мъмрят. Но никой не обелва и дума, че е бил подлец. Вместо това те грижливо изреждат всичките му добри черти. Истинска или не, легендата разкрива силата на добрата дума (или на две и дори две хиляди добри думи). Това е племенна версия на онази сцена от Животът е прекрасен, в която всички жители на Бедфорд Фолс припомнят на Джордж Бейли за огромното въздействие, което оказва върху приятели и съседи със скромното си съществуване като управител на банка в малко градче.

Представете си, че всички ние се отнасяме към себе си със същото състрадание и подкрепа, вместо самообвиненията, които така често си отправяме. Това не означава да омаловажаваме негативните си качества, да си затваряме очите за тях или да отричаме, че съществуват. Означава да си простим за грешките и несъвършенствата, за да можем да продължим напред към нещо по-добро и по-продуктивно.

Себеразкривансто изисква смелост. Страшно е като се замислим какво можем да научим за себе си, ако се вгледаме навътре. Ами ако открием истина, която би могла да разклати и взаимоотношенията ни? Или да постави под съмнение един начин на живот, който дори да не е идеален, най-малкото е познат?

Но себеразкриването не означава да сринем всичко старо. То означава да вземем предвид историята и контекста, за за проумеем истинското значение на съдържащото се в тях, и да използваме това осъзнаване, за да подобрим живота си.

За себеразкриването е нужно да признаем мислите си, без изобщо да е задължително да сме убедени в тяхната правдивост. („Латерните“ непременно да си вземат бележка от това, защото, ако едно съмнително твърдение се повтаря достатъчно често, дори да е само в главите ни, накрая вероятно ще го приемем като истина.) Себеразкриването е първият етап от процеса на „откачането от въдицата“.

Расовата сегрегация в родината ми най-накрая свърши през 1994 година с избирането на Нелсън Мандела - първия черен президент на страната. Геният на Мандела се състоеше отчасти в това, че докато се опитваше да поправи щетите от институционализираиата омраза, той успя да изведе страната от опасното тресавище на жаждата за кръв и реваншизма, които в продължение на векове подхранват военните конфликти в други части на света. А когато дойде моментът Южна Африка да се изправи срещу крайно болезненото си минало, правителството на Мандела създаде Комисия за истина и помирение, където хората можеха да се разкрият, да признаят какво са сторили те и какво е било сторено на тях, след което да продължат напред. Целта обаче не беше да се търси възмездие и отмъщение на принципа „око за око“, а да се постави началото на един оздравителен процес и да се изгради ново по-справедливо и демократично общество.

Но дори със средствата на истината и помирението не можем да контролираме света около нас, което означава, че той никога няма да бъде перфектен. Единственият начин да постигнем нещо, е да усвоим умението за приемане.

Всъщност един от най-големите парадокси на човешката природа е, че не можем да променим нито себе си, нито заобикалящите ни обстоятелства, докато не приемем всичко съществуващо тук и сега. Приемането е предпоставка за промяна. Това означава да разрешим на света да бъде такъв, какъвто е, защото, за да се помирим с вселената, първо трябва да престанем с опитите си да я контролираме. Ние пак няма да харесваме нещата, които не харесваме, но вече няма да сме в конфликт с тях. А щом войната приключи, промяната може да започне.

Продължавайки с военната аналогия, не можем да възстановим от руините град, докато все още е подложен на бомбардировки, а чак когато нападенията спрат и се установи мир. Същото важи и за вътрешния ни свят: когато спрем да воюваме със самите себе си - такива, каквито сме, ще можем да използваме енергията си по един по-конструктивен и по-смислен начин.

Често обяснявам на клиентите си, че един от добрите начини да станат по-приемащи и по-състрадателни към себе си, е да погледнат назад към детето, което са били някога. В крайна сметка никой не избира родителите си, финансовите си възможности, своята самоличност или структурата на тялото си. Често първата стъпка към това да се заобичаш повече и да станеш по-мил и по-снизходи телен към себе си е да признаеш, че не си имал друг избор, освен да изиграеш картата, която ти се е паднала. Направил си най-доброто при наличните обстоятелства. И си оцелял.

Следващата стъпка е да се видиш в образа на нараненото дете, което си бил някога, и да си представиш как това дете тича към възрастния, който си сега. Какво ще направиш първо: ще го посрещнеш с подигравки, ще поискаш обяснение, ще го упрекнеш, че само си е виновно, и ще завършиш с- думите „Нали ти казах!“? Не ми се вярва. Най-напред ще вземеш в прегръдките си това крехко и разстроено дете и ще го утешиш.

Тогава защо да проявяваш по-малко състрадание към зрялото си аз?

Още по-важно е да бъдем добри към себе си в миговете на житейски изпитания. Често първата реакция на хората, които преживяват раздяла, изгубили са работата си или са пропуснали шанс за повишение, е да започнат да се упрекват, обвиняват и наказват. Вътрешното кречетало започва да нарежда „ако бях направила това“, „ако бях направила онова“ и „просто не ме бива достатъчно“. Не звучи ли това като някой проклет малък трол?

Изследване на група хора, които са в процес на развод, установява, че онези, които проявяват състрадание към себе си в началото на това болезнено преживяване, девет месеца по-късно се справят по-добре от хората, които се самонаказват заради минали „грешки“, като например, че не са били достатъчно  привлекателни.

Когато в период на житейски трудности трябва да се изправим лице в лице с емоциите си, е важно също да си припомним разликата между вина и срам. Вината е чувство на тежест и съжаление заради това, че си се провалил или си постъпил погрешно. Усещането не е забавно, но като всички наши емоции, служи за определена цел. Всъщност обществото разчита на чувството за вина, за да ни попречи да повтаряме едни и същи прегрешения и простъпки. А отсъствието на чувство за вииа е един от отличителните белези на социопата.

Докато вината е насочена към самото прегрешение, срамът е съвсем друга история. Свързан с чувството на отвращение, срамът се фокусира върху човешкия характер - той те определя не като човек, извършил лоша постъпка, а като лош човек. Ето защо, когато са опозорени, хората често се чувстват унизени и безполезни. Пак по тази причина срамът рядко е стимул за коригиращи действия. Проучванията показват, че хората, които изпитват срам, са най-склонни да отговорят със защитна реакция в опит да избегнат обвиненията, да се освободят от отговорност или дори да я прехвърлят на друг. Например лишените от свобода, които изпитват срам от попадането си в затвора, след това извършват ново престъпление много по-често от затворниците, които проявяват чувство за вина.

Каква е ключовата разлика между тези две емоции? Себесъстраданието. Да, постъпил си лошо. Вярно, чувстваш се зле от това, но така трябва. Може би си сторил нещо наистина неправилно. Но дори да е така, това прегрешение не те прави непоправимо ужасен човек. Би могъл да се реваншираш, да се извиниш, да изплатиш дълга си към обществото, било то като изпратиш цветя или като научиш занаят в затвора. Себесъстраданието е противоотровата срещу срама.

Ако смяташ, че проявата на състрадание към себе си е просто претекст да бъдеш снизходителен към постъпката си, ето няколко неща, които е добре да имаш предвид:

СЕБЕСЪСТРАДАНИЕТО НЕ ОЗНАЧАВА

ДА СЕ САМОЗАЛЪГВАШ

Всъщност е тъкмо обратното. Себесъстраданието означина да се погледнеш отстрани, от една по-широка и всеобхватна перспектива, с която не отричаш действителността, а по-скоро приемаш затрудненията и неуспехите си като част от това да си човек. В едно проучване доброволци взимат участие в импровизирано интервю за работа, по време на което ги карат да опишат най-големите си слабости. Оказва се, че по-себесъстрадателните участници не омаловажават слабостите си повече от другите. Но за тях преживяването е свързано с далеч по-малко напрежение и страх.

Впрочем да се отнасяш със състрадание към себе си е несъвместимо с това да се самозалъгваш. Няма как да проявиш истинско себесъстрадание, без да погледнеш в очите истината за това кой си и какво чувстваш. При липсата на състрадание има иай-голяма опасност да се развие привидно самохвалство и прекалена самоувереност в усилието да се отхвърли възможността за провал. Когато не изпитваме състрадание, светът ни се струва точно толкова безпощаден, колкото сме и ние, ето защо се парализираме при всяка мисъл за провал.

Представете си едно изключително умно и трудолюбиво момиче, което завършва сред най-добрите в гимназията и отива да учи в един от най-престижните колежи, където всеки иска да влезе. Щом пристига в колежа, открива, че всички там са също толкова умни и целенасочени като нея. Всъщност някои от новите й съученици са дори по-талантливи и по-подготвени от нея, идват от изискани семейства и са посещавали по-елигии гимназии. Ако нашето момиче се самоопредели твърде ограничено като „тъпа зубърка“ или като „най-умното дете в класа“ (каквато е била винаги), какво би се случило с представата й за себе си? Докато полага усилия да не изостава от елитните си съученици, ще й трябва солидна доза емоционална пластичност, за да си изгради нова, по-широка и адекватна самооценка. За тази цел ще има нужда от себесъстрадание заради трудностите, пред които ще бъде изправена - подобно на декоративна рибка, озовала се от аквариума иаправо в морето.

Състраданието ни дава не само свободата да ипреоткрием себе си, но и крайно важната свобода да се провалим, защото именно тя ни позволява да поемаме рискове и да бъдем истински креативни.

СЕБЕСЪСТРАДАНИЕТО НЕ ТЕ ПРАВИ

СЛАБ ИЛИ МЪРЗЕЛИВ

В днешно време индустриализираното общество, въоръжено с толкова много технологии, ни насърчава да достигаме предела на възможностите си. При някои професии - право, медицина, инвестиционно банкиране, бизнес, технологии - напрежението е неразделна част от длъжностната характеристика. Но стресът не подминава и хората, в чиято работа атмосферата на съперничество е по-малко осезаема. Днес всички бягаме по-бързо, работим по-здраво, будуваме до по-късно и вършим все повече неща едновременно, само за да не изпаднем от надпреварата. В тази среда, която изисква от нас да гледаме на живота като на гладиаторско състезание, проявата на съчувствие към себе си може да се възприеме като признак за отсъствие на амбиции или за пренебрежително отношение към успеха.

Съществува погрешното схващане, че трябва да бъдеш безпощаден към себе си, за да не изоставаш от надпреварата. Но хората, които приемат провалите си, са по-мотивираии да се развиват. Способните на себесъстрадание хора си поставят точно толкова високи цели, колкото и самокритичните. Разликата между тях е, че първите не се отчайват, ако не постигнат набелязаната цел.

Може да се каже дори, че себесъстраданието ни дава по -голяма преднина пред останалите. В крайна сметка то е свързано със здравословния стил на поведение като правилно хранене, физически упражнения, качествен сън и справяне със стреса в натоварените периоди, когато трябва да се грижим най-добре за себе си. Факт е, че прави имунната система по-силна и й помага да ни пази от болестите, като в същото време насърчава социалните контакти и положителните емоции, които ни стимулират да се движим напред.

За съжаление, постмодерното консуматорско общество, в което живеем, се интересува повече от това да ни продава смартфони и продукти в макси опаковка, отколкото от нашето физическо и емоционално здраве. Една от основните задачи на рекламата е да ни внуши неудовлетвореност, за да копнеем за неща, които не е ясно дали са полезни за нас и дали изобщо са ни нужни.

Преди време обществото насърчаваше и подкрепяше многодетните семейства и устойчивата социална структура в малките населени места. Ние обаче, като граждани на индустриализирания свят, често живеем на стотици хиляди километри от най-близките си роднини, в анонимни, засилващи социалната изолация градове. А там сме бомбардирани от образите не само на всички скъпи играчки и лъскави джуиджурии, които не притежаваме, но и на великолепни мъже и жени, налагащи стандарта на една създадена с фотошоп перфектност, каквато не можем да срещнем в реалността. Междувременно всеки поства в социалните мрежи фотографии от скъпи ресторанти и селфита от изумителни ваканционни преживявания, в резултат на което постоянно сравняваме себе си не само с богатите, атрактивните и „разкрасените“, но и с всеки свой познат, включително и с хлапака, когото в осми клас сме мислели за наркоман и които диес се вози на ламборджини.

Според проучванията (макар че това не е изненада за никого) да се сравняваме е хора, които са по-популярни, по-богати или по-силни от нас, може да запрати самочувствието ни на боклука. Това се нарича ефект на контраста и означава, че може да се чувстваш напълно комфортно, докато се печеш по цял бански на Ландс Енд в семейния имот на езерото Окободжи в западна Айова, но една разходка сред полуголите модели по плажовете на Рио де Жанейро или по крайбрежната Венецианската алея в Ел Ей може да се окаже голям залък за егото ти. Дори по-лошо - след като хвърлят поглед на централната фотосесия в еротично списание, мъжете вече се чувстват по-малко влюбени в съпругите или приятелките си. По същия начин една жена може да е напълно доволна от живота си в кокетна редова къща и да се гордее със съпруга си, който е учител на деца със специални потребности, докато не се натъкне на бившия си приятел, който сега е гръден хирург, доброволец в „Лекари без граници“ и наскоро е публикувал първия си роман.

Обикновено себеприемането ни търпи тежък удар всеки път, когато започнем да се сравняваме. Според едно изследване младите хора, които най-рядко се сравняват с околните по отношение на външен вид, интелигентност и пари, проявяват и най-слаби признаци на самообвинение, вина и съжаление.

От друга страна, социалното сравнение може да бъде особено потискащо, когато сме „изтеглили късата клечка“. Като част от гореспоменатото проучване, изследователският екип кара група полицаи да сравнят полицейската професия с тази на охранителя. Полицаите, които вярват безусловно, че истинските ченгета превъзхождат охранителите, показват най-слаби резултати при оценка на показателите за психическо здраве, включително представа за себе си и удовлетвореност от живота. Става ясно, че започнеш ли да се сравняваш, дори да вярваш, че си най-добрият, развиваш зависимост непрекъснато да се доказваш и да получаваш външно признание за своето превъзходство. Но това е предварително изгубена кауза. Обзалагам се, че винаги ще има някой с по-бърза кола, по-плосък корем или по-голяма къща от теб.  

В този свят, в който има личности като Том Брадли, Дже- нпфър Лорънс, нобелови лауреати, автори на бестселъри и двайсет и петгодишни милиардери, да градиш самооценката си въз основа на сравними „продуктови характеристики“, е най-прекият път към пълното отчаяние.

Ето защо в интерес на емоционалната ти пластичност съветът ми е: гледай в собствената си работа. Помниш ли този израз от училищните дни? Преподавателите го използваха като предупреждение за учениците да не преписват по време на контролно. Но влагаха в него и друг смисъл: спри да се съмняваш в себе си.

Върни се за миг в ученическите години. Его те в класната стая, решаваш тест, въоръжен с двойка подострени моливи и глава пълна с факти. Отговаряш уверено на въпросите, защото си учил цяла седмица. Случайно поглеждаш към съседната редица чинове и забелязваш, че умникът на класа от лявата ти страна, същият, който непрекъснато вдига ръка в час, е отговорил съвсем различно на един от въпросите. Започваш да се притесняваш: Той ли е прав? Или аз греша? Бях сигурен, че отговорът е „Магма харта“, но този знае всичко. Може би все пак отговорът е „Бхагават Гита“. Познай какво следва после? Заменяш верния си отговор с грешен. Излиза, че това хлапе изобщо не е било нито по-умно, нито по-добре информирано от теб.

Още по-важно е да гледаш собствената си работа, когато усетиш изкушението да се сравняваш с хора, много над твоята категория. Може да е стимулиращо да си сверяваш часовника с човек, който се справя незначително по-добре от теб, но да се мериш с една истинска суперзвезда или единствен по рода си гений, може да те доведе до отчаяние. Отчасти това се дължи на навика да се фокусираме върху крайния резултат, вместо върху усилията, които трябва да положим.

Да си представим, че свириш на цигулка в някакъв камерен оркестър, просто за забавление. Ако мислиш за собственото си развитие, това, че „първата цигулка“ е малко по-добър от теб, ще бъде стимул за усъвършенстване на уменията ти. Ще се упражняваш повече и вероятно ще успееш да стигнеш до неговото ниво. Но да се сравняваш с виртуоз от ранга па Джошуа Бел, може да те докара до лудост. Не бива да забравяш, че освен невероятния си талант, Бел е започнал да взима уроци на четиригодишна възраст, след като майка му го хваща да възпроизвежда с помощта на ластици, опънати на дръжките на дрешника, една мелодия, която чул тя да свири на пианото. Откакто е започнал с уроците, колко часове мислиш, че е прекарал през следващите 20 години, затворен вкъщи, в безкрайни упражнения на цигулката? А ти щеше ли да имаш волята да си толкова дисциплиниран и отдаден? Помисли за всичко, което е пожертвал, прекарвайки безкрайни часове в свирене на гамата. Но дори да смяташ, че би имал волята да се трудиш с такова усърдие, ти не си имал този шанс. И защо тогава да се измъчваш? Да се сравняваш с Джошуа Бел, с Марк Зукърбърг, с Майкъл Джордан или с Мерил Стрийп, е все едно да се учиш да плуваш и да сс мериш с някой делфин. Какъв е смисълът? По-добре да бъдеш себе си, отколкото със зъби и нокти да се стремиш да бъдеш нечия по-лоша версия.

ВЪТРЕШНИЯТ КРИТИК

Всички сме чували за „вътрешния критик“, но някои от нас си имат „вътрешен прокурор“, а може би безмилостен „вътрешен съдия“. Себесъстраданието предполага да се възприемаме като „недовършена творба“ (Е, добре, не влязох в отбора, но работя по въпроса“). В противен случай ние се самонаказваме и сами си приписваме пълни с ненавист определения като „лъжец“, „измамник“ и „неудачник“.

Как ще реагирате, ако детето ви изостава в училище или прекалява със сладкото? Повечето хора, ако могат да си го позволят, ще наемат учител, ще заменят бонбоните с нарязана на парченца ябълка или цялото семейство ще тръгне на преходи в планината. Но ако ние, възрастните, преживяваме труден период в работата си или качим няколко килограма, първата ни работа е да започнем да трием сол на главата си. С което изобщо не си помагаме в намирането на мотивация за промяна.

Ако сме разстроени, се обаждаме на човек, когото обичаме. Защо ли? Защото отношението на топла подкрепа и симпатия ни кара да се чувстваме в безопасност, ценени и готови да се справим е всичко. Тогава какво пречи сами да си б"ьдем тези любящи приятели и да насочим състраданието навътре в себе си?

И защо взимаме толкова присърце случайните отрицателни забележки за поведението или работата си, а подминаваме е леко нехайство комплиментите, които често получаваме от приятели? Хората могат да бъдат жестоки, предубедени, груби, самодоволни, егоистични или просто гадни и затова е жизненоважно да не забравяме, че чуждата негативна оценка за нас рядко е обективна и че нямаме никакво основание да тълкуваме това отрицателно мнение като истина, а още по-малко да го добавяме към личната си самооценка.

Историите, които съдържат някакъв елемент на истина, са от най-коварните, тьй като ние вярваме на „истината“, независимо колко избирателна или частична е тя. Може би навремето, когато си играл народна топка, децата от класа не са пропускали случай да отбележат, че не те бива в спорта. А дали не си бил слаб по физическо просто защото си предпочитал да рисуваш, да четеш и да пишеш компютърни програми, вместо да целиш другите с топка? Или може би си считал за по-важно да не влизаш в играта и да правиш компания на страдащ от астма приятел, вместо да бъдеш шампионът в часовете по спорт на четвърти клас. Коя „истина“ предпочиташ? Това си е твоята история и толкова. Трябва ти да я притежаваш, а не тя да притежава теб. Освен това трябва да се отнасяш към нея с разбиране.

Свекърва ти може да те нарича „импулсивна“, а ти да си просто „спонтанна“. Съпругьт ти може да казва, че си откачена на тема контрол, но ти решаваш дали ще приемеш това определение или ще мислиш за себе си като за „организирана“. Жена ти може да те дразни за паласките, но ти си на 50, по дяволите! Нормално е да имаш малко тлъстинки на коремчето. Във всеки случай въпросът е каква е ползата от тези оценки? Ако холестеролът ти е висок и не можеш да изкачиш стълбите, без да се задъхаш, явно е дошъл моментът да тръгнеш на фитнес. Ако имаш мигрена и редовно сгъваш пране до полунощ, може би трябва да намалиш „организираността“. И все пак не забравяй, че ти си този, който има последната дума за важните неща в живота ти.

Да развиеш пълноценно състрадание към себе си не означава да се самозаблуждаваш. Трябва да си абсолютно наясно с това кой си - добър или лош, и да бъдеш в пълна хармония със заобикалящия те свят. И дори когато си имаш работа с „обективната“ действителност, разполагаш с огромната свобода да избереш как ще реагираш.

ИЗРАЗИ ГОТОВНОСТ

Всички искаме животът ни да бъде възможно най-хубав и безпроблемен. От друга страна обаче, той си има своите начини да усмири взискателността ни и болката е част от уговорката. Първо сме млади, а после остаряваме. Здрави сме, до като не се разболеем. Заедно сме с онези, които обичаме, докато някой не си тръгне. Животът е едновременно прекрасен и непостоянен.

Един от най-великите човешки триумфи е изборът да отворим сърцето си както за радостта, така и за болката, и да се чувстваме комфортно дори когато излизаме от зоната си на комфорт. Това означава да приемаме чувствата си не като „добри“ или „лоши“, а просто като „факт“. Вярно, в нашата култура е наложено неумолимото схващане, че сме длъжни да направим нещо, когато изпитваме вътрешен смут. Смята се, че трябва да се преборим с това усещане, да вземем мерки, да го контролираме, да наложим властта си с желязна воля и да останем позитивни. Обаче рядко ни идва наум, че единственото, което трябва да сторим, е съвсем просто и очевидно: нищо. Напълно достатъчно е да приемем тези вътрешни преживявания, да дишаме заедно е тях и да изучим очертанията им, без да се втурваме през глава към аварийния изход.

Ако правиш и невъзможното да се пребориш със зависимостта от цигарите, известно време ще изпитваш острата нужда да запалиш. Това силно желание е напълно нормално и психологически обосновано - тогава защо трябва да се упрекваш? Всъщност нуждата да контролираме едно желание, може да превърне това желание в натрапчив импулс. Ето защо единственият начин да се справиш е с открито приемане - играта приключва, щом престанеш да дърпаш и пуснеш въжето.

Не можеш да избираш, нито да контролираш желанията си. Но можеш да избереш дали да запалиш тази цигара, да изядеш още един десерт или да се прибереш вкъщи с непознатия, когото токущо си срещнала в бара. Когато си емоционално пластичен, не пилееш енергия да се бориш е вътрешните импулси. Вместо това взимаш решения, основани на ценностите ти.

В едно изследване участниците, които се опитват да откажат цигарите, са помолени да позволят на натрапчивите физически желания, мисли и емоции, свързани е цигарите, да идват и да си отиват, без да се опитват да ги контролират. Програмата е фокусирана върху идеята за едно метафорично пътуване с кола, къдего доброволецът е зад волана и се отправя към важна за него крайна дестинация - а именно, спиране на цигарите. Мислите и емоциите му са на задната седалка и се държат точно като онези училищни приятели, които оказват лошо влияние върху нас. Те не спират да подвикват: „Хайде! Направи го, само едно дръпване!“ или „Не ти стиска, пъзльо!“. Участниците в програмата позволяват на тези неуправляеми „пътници“ да останат в колата и продължават да се движат към крайната точка на пътуването, фокусирани върху благополучния завършек.

Доброволците, които на случаен принцип попадат в тази група, се учат да отварят сърцата си и с готовност да приемат и допускат присъствието на тези желания, без да се налага да им се поддават. По-късно техните резултати са съпоставени с постиженията на втора група, спрямо която се прилага стандартната програма за отказване на тютюнопушенето, одобрена от Националния институт за борба с рака. Без ннкакно съмнение „шофьорите“ показват два пъти по-висока успеваемост в сравнение с втората група.

Понякога в борбата с трудните обстоятелства се случил да влошим допълнително положението си. По този начин превръщаме острата болка в истинско страдание. На около 40 години Тереза направи спонтанен аборт и лекарите й казаха, че повече няма да може да зачене нито по естествен нито с инвитро оплождане, което означаваше, че тази бременпост е била последният й шанс. Само по себе си това беше достатъчно обезсърчаващо.Но след това, сипвайки сол в раната, Тереза си каза, че трябва да го преодолее, че не са една или две жените, които са пометнали, и че сама си е виновна за проблемите, защото е отлагала бременността препалено дълго. Обвиняваше се, че не фокусира вниманието си върху останалите поводи за щастие, които придават смисъл на живота й. И нищо чудно, че това отношение не й донесе нищо добро.

Това, което Тереза трябваше да направи, беше да се разкрие: да прояви тъгата и разочарованието си и да заживее с тях в настоящето. Това означаваше да признае размера на своята печал, да се сбогува с нероденото си дете, да почете паметта на живота, който никога нямаше да се появи, и накрая да си позволи да изживее напълно владеещите я чувства. Не казвам, че трябваше да „надмогне“ загубата си или да бъде щастлива от факта, че никога няма да даде живот на дете от своята плът и кръв. Но ако се беше изправила очи в очи с болката и я беше признала, ако се беше отдала на всеки етан от скръбта си, щеше да има силите да премине през това преживяване, да се поучи от него и да продължи напред, вместо да бъде вцепенена и парализирана от мъка.

Но за да имаме такова присъствие на духа, се нуждаем от някои основни емоционални инструменти, в това число ясно нюансиран емоционален речник.

Детето плаче, защото не знае друг начин да изрази нещастието си. Всяко неприятно усещане - глад, мокър памперс или умора - предизвиква нечленоразделен и неудържим изблик на страдание (за който родителите вероятно биха могли да намерят обяснение, но не и съседите). С течение на времето научаваме децата си да формулират и изразяват своите нужди и страхове. Приканваме ги: „Обясни с думи, миличко.“

За жалост, много хора в зряла възраст продължават да не използват думите, за да формулират и разберат преживяванията си и придружаващите ги емоции. Без финото разграничаване по смисъл, което предлага езикът, те са неспособни да проумеят личните си проблеми и затова не знаят как да се „справят“ с тях. Простичкото назоваване на емоциите може да окаже трансформиращ ефект, значително да намали болезненото, мрачно и всепоглъщащо чувство на безсилие и да го сведе до обозримо преживяване с ясни очертания и име.

Преди много години имах клиент на име Томас, който навремето е заемал директорски пост. Една сутрин пристигнал в кабинета си, готов да се заеме с натоварения график за деня и най-неочаквано получил припадък. Понеже това му се случвало за първи път, след като му направили редица изследвания, лекарите стигнали до заключението, че е малко вероятно да се повтори.

Но Томас бил започнал да се самонавива. Накрая бил толкова парализиран от страх да не получи втори припадък, че ежедневните задължения се превърнали в бреме за него. Когато го насочили към общинската клиника, в която работех, вече бе останал без дом. Така се беше вкопчил в убеждението, че ще получи нов припадък, че беше спрял да ходи на работа. Така той изгубил поста си, после жена си и накрая стигнал дотам да живее на улицата.

Всеки път посрещах Томас с различен вариант на обичайния въпрос „Как се чувстваш?“. Но независимо как започвах разговора, той отговаряше едно и също: „Имам малко ядове.“ Което беше силно озадачаващо. Пред мен стоеше мъж, който живееше на улицата, беше в състояние на почти непрекъсната паника, но единственото, което можеше да каже за положението си, беше, че има „малко ядове“.

Един ден, по време на сеанс, се заприказвахме за майка му, която беше единственият му близък, с когото поддържаше връзка. След като всички го бяха изоставили, само тя продължаваше да се интересува от него и той често я посещаваше в старческия дом. Когато го попитах как е майка му, той отговори: „Имах малко ядове. Тя почина.“

След този доста красноречив пример за неговата неспособност да направи разлика между емоциите си, осъзнах, че Томас страда от състояние, наречено алекситимия, което буквално означава „без думи за чувствата“. Хората с този проблем често се затрудняват да изразят какво чувстват, осланяйки се на неясни, черно-бели характеристики като „изпитвам стрес“. Чувстват се или „чудесно“, или „не много добре“. Звучат малко като Черния рицар от Монти Пайтъп it Свещеният граал, който казва „Това е само драскотина!“ или „Просто повърхностна рана“ всеки път, щом изгуби още един крайник.

Думите имат огромна сила. Погрешната дума е ставала повод за войни, да не говорим за разпадането на безброй бракове. Има неописуема разлика между стрес и гняв, между стрес и разочарование или стрес и тревожност. Ако не можем да назовем точно чувствата си, ще бъде трудно да се изразим така, че да получим помощта, от която се нуждаем.

Ако някоя клиентка каже „Намирам се под стрес“ и аз приема това за чиста монета, бих могла да я посъветвам да направи списък с приоритетите си или да прехвърли част от задълженията си на друг. Но ако с думите „Намирам се под стрес“ всъщност иска да каже „Мислех, че кариерата ще ми носи повече удовлетворение, разочарована съм от живота си“, това е вече съвсем друга песен. Когато истината за проблема излезе на бял свят, съветите за прехвърляне на задължения и преосмисляне на приоритетите просто не вършат работа.

Алекситимията не е клинична диагноза, но е сериозно затруднение, с което милиони хора се борят ежедневно. И това им струва наистина много. Неумението за назоваваме на емоциите е свързано с лошо психично здраве, неудовлетворение в работата и в личните отношения и може да доведе до много други заболяваиия. Хората с този проблем много често съобщават за наличие на физически симптоми като мигрена и болки в гърба. Сякаш изразяват емоциите си физически, а не вербално. Вярно е също, че ако един човек не може ясно да изрази чувствата си с думи, понякога единствената емоция, която си пробива път навън, силно и отчетливо, е гневът, а неудачният начин, по който го изразяват, е като ударят с юмрук по стената - или нещо по-лошо.

Ако се научим да назоваваме емоциите си с по-разнообразеи речник, ефектът може да бъде напълно преобразяващ. Хората, които умеят да разпознават пълния спектър от емоции и например осъзнават с какво тъгата се различава от скуката, от съжалението, от самотата или от безпокойството, се справят много по-добре с върховете и спадовете в ежедневния живот в сравнение с онези, които виждат всичко в черно и бяло.

КОЯ Е МИС?

Точното назоваваме на емоциите е толкова важно, защото веднага щом им дадем име, чувствата разкриват полезна за нас информация. Сигнализират за възможности и опасности. Насочват ни към източника на болката. Също така могат да ни подскажат с кои ситуации да се ангажираме и кои да избягваме, да се превърнат в пътеводна светлина, вместо да бъдат бариера, помагайки ни да разберем на какво държим най-много и ни мотивират за положителни промени.

Пътувам много, тъй като имам клиенти от цял свят. И когато съм на път, често се оказвам в сходните разновидности на една и съща ситуация: намирам се в хубава хотелска стая е чудесен изглед, румсървие за вечеря и едно предателско чувство, което определям като „вина“. Чувствам се виновна, че не прекарвам достатъчно време е децата си, Ноа и Софи. Чувствам се виновна, че съпругът ми Антъни е у дома и аз не съм до него. Чувството изобщо не е приятно, но от време на време то е факт.

Бях обсебена от все същата стара история: Аз съм лоша майка; изоставям хората, които обичам.

Но е течение на времето се научих да се разкривам, като не просто разпознавах чувството за вина, а виждах с какво може да ми бъде полезно. Осъзнах, че то може да ми помогне да определя приоритетите си и в някои случаи да преосмисля действия си. В крайна сметка никой не изпитва вина за неща, за които не му пука.

Има един хубав въпрос, който можем да си зададем, когато се опитваме да се учим от емоциите си: „Коя е мис?“

Не, това не е печатна грешка за по-голям ефект. „Мие“ е съкратено от „мисия“, ето защо „Коя е мис?“ е кратката форма на въпроса „Каква е целта на тази емоция?“. Какво ни казва? За какво намеква? Какво е скрито зад тъгата, безсилието или радостта?

Вината ми „отново съм на път“ е сигнал, че децата ми липсват и че държа на семейството си. Напомня ми, че животът ми има смисъл, когато прекарвам повече време е тях. Вината ми е неонова стрелка, която указва пътя към любимите ми хора и към живота, който искам да водя.

По същия начин гневът, който изпитваме, може да е знак, че в живота ни има нещо важно, което се намира в опасност. Изпитвал ли си гняв към колега, който е откраднал идеята ти,  представяйки я на шефа като своя? На пръв поглед този гняв би могъл да изглежда като... ами, чиста проба гняв, но на по-дълбоко ниво може да е знак, че работата в екип е от голямо значение за теб или че не се чувстваш толкова сигурен в работата си, колкото си предполагал. В гнева няма нищо забавно, но осъзнаването, което носи, може да бъде стимул за конкретни действия. То може да е светещата табелка, която ти показва пътя към положителната промяна, като например нова работа или среща с шефа, на която ще го запознаеш е резултатите си.

Престанем ли да се борим с опустошаващите ни чувства или да се опитваме да ги задушим с положителни утвърждения и рационални аргументи, ще можем да научим ценен урок от тях. Съмнението и самокритиката, а дори гневът и съжалението осветяват онези мрачни и сенчести, нерядко населени с демони ниши, които се опитваш да пренебрегваш -- териториите на уязвимост и слабост. Ако застанеш с открито лице пред тези чувства, ще се научиш да предвиждаш капаните и да използваш по-ефективни начини за справяне в критични ситуации.

Ако можеш да се изправиш и срещу чувствата си, и срещу външните обстоятелства (като същевременно ги разгра ничиш), имаш много по-големи шансове да се чувстваш добре всеки ден, както и да си осигуриш пълноценен живот. Ще можеш да взимаш важните решения в светлината на много по-широк контекст. Но за тази цел е нужно да призовеш цялата си честност и цялостност и да свържеш преживяванията си в един общ разказ, който е уникален, лично твой, и който ще ти помогне да осъзнаеш откъде идваш. Тогава ще можеш да видиш и къде искаш да стигнеш.





Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rumyn
Категория: Тя и той
Прочетен: 525387
Постинги: 442
Коментари: 950
Гласове: 2014
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930