Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.06.2021 07:59 - Емоционалната пластичност - д-р Сюзън Дейвид
Автор: rumyn Категория: Тя и той   
Прочетен: 745 Коментари: 0 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ГЛАВА 5

ДИСТАНЦИРАНЕ

 

Джеймс Пенибейкър, известен професор от Тексаския университет, се оженил веднага след колежа в началото на седемдесетте. Три години по-късно двамата съпрузи започнали да се съмняват в бъдещето на отношенията си и Пенибейкър, объркан и разстроен, потънал в депресия. Хранел се но-малко, пиел повече и започнал да пуши. Смутен от емоционалната си слабост, ставал все по-изолиран от света.

Една сутрин, след около месец в тази дупка, Пспибейкър се измъкнал от леглото и седнал на пишещата машина. За момент останал загледан в нея, след което започнал да пише с лекота и откровеност за своя брак, за родителите си, за сексуалността си, за кариерата и даже за смъртта.

Докато пишел, а той продължил да прави това през следващите няколко дни, се случило нещо удивително. Депресията го напуснала и той се почувствал освободен. Започнал да се пробужда за дълбоката любов към жена си. Но въздействието от писането не спряло дотук. За първи път започвал да проглежда за възможностите и смисъла на живота си.

Личният опит на Пенибейкър от този мъчителен период послужил зa вдъхновение на продължило 40 години проучване на връзката между писането и осмислянето на емоциите. Той многократно провеждал изследвания, в които разделял хората на две групи, като едните трябвало да пишат за важни от емоционална гледна точка преживявания, а другите - на банални теми: за обувките си или пък за преминаващите по улицата коли. Двете групи разполагали с еднакво време за писане - по 20 минути в продължение на три последователни дни.

При експериментите на Пенибейкър някои от участниците в „емоционалното писане“ разказвали за сексуално насилие от членове на семейството им; за провали  с катастрофални размери; за опустошителната загуба на скъпи хора, които раздялата, болестта или смъртта им е отнела. Една жена описала непреодолимото си чувство на вина заради инцидент, случил се, когато била на 10 години. Тогава тя оставила на пода някаква своя играчка, в която баба й се спънала и паднала, и това в крайна сметка довело до смъртта на възрастната жена. А спомените на някакъв мъж го върнали в една топла, лятна нощ, когато бил деветгодишен. Баща му го повикал отвън и най-спокойно обявил, че решението да има деца било най-голямата грешка в живота му. И добавил, че ги напуска.

С всяко проучване Пенибейкър се убеждавал, че хората, които пишели за дълбоко емоционални преживявания, отбелязвали значително подобрение в своето физическо и психическо състояние. Чувствали се по-щастливи, а депресията и тревожността намалявали. Месеци след терапевтичното писане се радвали на по-ниско кръвно налягане, повишена имунна защита и по-малко посещения при лекаря си. Съобщавали също за по-качествени взаимоотношения, по-добра памет и повече успехи в работата.

Когато се запознах с проучванията на Пенибейкър, бях поразена от сходството в собствените ми тийнейджърски преживявания и начина, по който пишех в дневника си за почестта на баща ми. Докато той умираше, а и после след смъртта му, усещах живота си болезнено различен и писането ми помогна да изразя тъгата и съжалението си за всички пропуснати моменти, които бих могла да прекарам с него, и за всичко онова, което не бях успяла да му кажа. Но също така бях описала и моментите, за които не съжалявах, и нещата, с които се бях справила по най-добрия начин. Докато пишех, се научих да съжителствам с всичките си емоции - приятни и неприятни. Това на свой ред ме доведе до важни прозрения за истинската ми същност, като най-важното откритие беше: „Аз съм жилава.“ Осъзнах, че мога напълно да бъда себе си и да живея дори с онези свои страни, от които не съм особено очарована.

При все това продължавах да съм скептична към резултатите на Пенибейкър, които изглеждаха твърде добри, за да са истина. Как бе възможно да пишеш по 20 минути в три последователни дни и това да има толкова положителен и дълготраен ефект върху човешкия живот? Запазих проучването на Пенибейкър с отметка в бележника си и един ден, много години по-късно, когато пишех докторантурата си за емоциите, ми се удаде възможността да вечерям с него. Тази среща доведе до много оживена дискусия, след което продължих да изучавам работата му още по-задълбочеио.

Четох за една терапия, проведена от Пенибейкър в Даласка компютърна компания, в която били уволнени сто старши инженери. Повечего от тях, мъже над 50-годишна възраст, работели за компанията още от колежа. Това била единствената работа, която познавали, и съкращенията ги довели до състояние на паника и недоумение. Пред тях се очертавала реалната опасност никога повече да не започнат работа в своята професионална област. Четири месеца по-късно никой от тях не бил намерил работа.

Пеиибейкър и хората от екипа му се питали дали терапията с описване на преживяното не би могла да помогне на съкратените инженери. Готови на всичко, което би повишило изгледите им за намиране на работа, инженерите се съгласили да участват. Пенибейкър инструктирал едната група да пише за уволнението. Всички задълбали в чувствата на унижение, отхвърляне и оскърбление и свързаните с тях усложнения за здравето, семейния живот, финансовото положение и страха от несигурното бъдещето. Други две контролни групи трябвало да пишат на тема управление на работното време или изобщо да не пишат.

Преди да започне писането, нямало разлика между групите по отношение на мотивацията или усилията, които полагали за намиране на нова работа. В крайна сметка обаче разликата в степента на промяната между едните и другите била удивителна. Само месеци след терапевтичното писане, хората, които се потопили дълбоко в емоциите си, увеличили три пъти шансовете си да намерят нова работа спрямо останалите, които не използвали тази техника. Писането помогнало на хората не само да преосмислят преживяванията си, но и да излязат от черната дупка на обезвереиието и да предприемат целенасочени действия.

След още много опити с хиляди участници - деца и възрастни, студенти и преподаватели, здрави и болни - можем да кажем с категоричност, че себеразкриването и намирането на думи за изразяване на емоциите е извънредно полезен начин да се справим със стреса, безпокойството и загубата. (За хората, които не обичат да си служат с лист и химикал или с клавиатура - не мислете, че има нещо магическо в самия акт на  писане. Говоренето на диктофон например може да доведе до също толкова добри резултати.)

След себеразкриването обаче има и друг ключов аспект на емоционалната пластичност: дистанцирането. Задълбочени анализи през годините показват, че за разлика от хората от „бутилиращия“ тип и „латерните“ или онези, които изливат всичко от себе си в бурни словоизлияния, при тези експерименти пишещите постигат най-добри резултати. Те дори започват да развиват интуиция, използвайки фрази като „Научих, че“, „Бях поразен от мисълта“, „Поради тази причина“, „Накрая осъзнах“ и „Разбрах, че“. В процеса на писане те могат да създават дистанция между мислещия и мисълта, чувстващия и чувството, което им позволява да възприемат нова гледна точка, да се откачат от въдицата и да продължат напред.

Не се заблуждавайте: тези хора не са намерили начин да изпитват удоволствие от предателството, загубата, липсата на работа или сериозните заболявания. Но те преуспяват въпреки всичко, разрешавайки противоречието между своите импулси и действия, което им позволява да възприемат преживяванията си в определен контекст и от по-широк ъгъл. Много по-често, отколкото може да се очаква, намират начин да превърнат препятствията във възможности и да изградят тясна връзка с най-дълбоките си ценности.

ПРАВИЛАТА ЗА ПИСАНЕ НА ПЕНИБЕЙКЪР

Нагласете таймера на 20 минути. Отворете бележника си или създайте нов файл на компютъра си. Когато таймерът се включи, започнете да пишете за емоционалните си преживявания от изминалата седмица, месец или година. Не мислете за пунктуация, краснопис или хронология. Следвайте ума си, накъдето и да ви поведе, с любопитство и без да съдите. Пишете само заради себе си, а не заради евентуални читатели. Правете това няколко дни. После затворете документа, без да го запазвате, или унищожете листовете (може и да ги пъхнете в бутилка, която да хвърлите в морето). Ако пък се чувствате готови, започнете да си водите блог или потърсете издател. Няма значение. Важното е, че мислите ви сега са извън вас, върху страниците на дневника ви. Вие сте започнали процеса на „дистанциране" от своите преживявания, за да ги видите от друг ъгъл.

НЕВИДИМАТА СТРАНА НА ВИДИМОТО

К. У. Меткалф е бивш телевизионен комик и настоящ „консултант по хумора“ в големи компании. (Ако подобна длъжност ви звучи смешно и нелепо, вероятно никога не сте работили в голяма фирма.) Той представя забавни етюди на сцената, с които показва на хората как да се справят със стреса от съкращенията или от разширяването на компанията, както и с всеки аспект на корпоративния живот, който превръща живота им в ад. Един от любимите ми скечове е, когато взема един свободен стол, който идентифицира като „работата му“ и се отдалечава от него. След което се разбеснява и с пяна на уста започва да се оплаква колко ужасна и съвършено противна е работата му във всяко едно отношение. Поема си дъх, посочва намиращия се на няколко крачки от него стол и казва: „Работата ми е пълна скръб!“ И тогава пуска финалната съкрушителна реплика: „Слава богу, че аз съм тук!“

Всички сме изпробвали умението да се откъснем от преживяването и да го видим от различен ъгъл. Преди години ми се случи да изгубя всякаква мярка, докато изливах гнева си по телефона срещу служителката от клиентския център заради объркана телефонна сметка. Бях се разфучала заради времето, което бях изгубила в опити да разреша проблема, и заради неспособността на компанията да поправи собствената си грешка.

Изведнъж, и аз не знам по каква причина, се дистанцирах от обзелата ме ярост. Приличаше на едно от онези извънтелесни преживявания, за които казват, че душата се издигала до тавана и наблюдавала оттам сцената отдолу. От  тази перспектива успях да проумея същността на гнева си - сляпа ярост, насочена към неправилния човек. Сега можех да изпитам съчувствие към бедната служителката (каква ужасна работа имаше, по цял ден да слуша истерици като мен!) и да осъзная, че негативното ми отношение към нея няма да доведе до нищо добро. Намалих оборотите, извиних се и този път, взимайки предвид гледната точка на другия, преминахме в режим на конструктивно и съвместно решаване на проблема.

Бях се дистанцирала, създавайки промеждутъка между стимул и реакция. А заедно с това бях възвърнала частица от човечността си. От тази позиция можеш да избереш такова поведение, което да се опира на ценностите ти, а не на съмнителни мотиви, породени от мислите, чувствата и миналите преживявания. Така създаденото пространство позволява да проявиш чувствителност към контекста и да съобразиш действията си с нуждите на конкретната ситуация тук и сега, вместо да се подчиняваш на несъзнателни импулси от рода на: Справедливост! Отмъщение! Никои не може да се държи така с мен!

След като се дистанцираш, започваш да виждаш неща, които преди не си забелязал. (Защо иначе ще казваме, че яростта е„сляпа“?)

Погледнете символите отдолу. Какво виждате?

А   ا3 С

Очевидно това са първите три букви от азбуката. Но може да има и друг отговор.

Когато сме зарибени, обикновено разполагаме само с една възможност, един отговор и един начин на действие. Обсебени сме от мислите, емоциите и миналите си преживявания. Те взимат връх над нас, определят действията ни и ни лишават от гъвкавост, като постфактум често ни карат да се питаме: „Къде ми беше акълът!?“ Едва когато се дистанцираме, можем да видим, че има повече от една гледна точка към ситуацията.

Символът в средата очевидно е буквата „В“. Но сега обърнете внимание на същия символ, надраскан на втория ред.

А   ا3 С

 

 12 ا3 14

Товa илюстрира какво се случва, като погледнем едно нещо от различен ъгъл. Ставаме по-чувствителни към контекста, виждаме повече възможности и можем да реагираме по разнообразни начини. Ставаме по-гъвкави.

Умението за създаване на този вид дистанция, проявила се спонтанно при мен по време на моята злополучна телефонна ярост, може целенасочено да се поощрява и развива. Едно от най важните умения, за да водиш съзнателен, смислен и благополучен живот, е способността за метапоглед този поглед отгоре, който разширява перспективата и те прави чувствителен към контекста. Това е умението, което ти позволява да видиш в нова светлина както своите, така и чуждите емоции и е ключовият фактор за способността да се самоанализираме.

Този метапоглед е особено полезен, когато допускаме грешки. Случва се да се самонаказваме за дребни издънки, като ту предъвкваме емоциите си, ту ги потъпкваме, или се будим посред нощ, съживили спомена за някоя глупост, която сме извършили на младини преди 10, 20 или 40 години.

Често грешката е нещо, което не се е развило според очакванията ни. Когато се издъним, започваме да се обвиняваме, че сме сгрешили в избора или с действията си. В много случаи грешката предполага предначертан курс на поведение - сякаш светът, в който живеем, е предвидим и статичен. Както е казал още през 19-ти век германският фелдмаршал Хелмут фон Молтке Старши (и тук ще перифразирам): „Нито един боен план не оцелява след първия сблъсък с противника.“ Колкото и да сме сигурни в избрания курс на поведение, светът се променя непрекъснато и обстоятелствата са непредвидими. И тъй като никой не може да предскаже със сигурност как ще се развие едно сражение или ситуация от ежедневието, всеки от нас е изложен на риска да вземе решение, което може да се окаже несполучливо.

Възможно е обаче да погледнем на грешките си ог друг ъгъл. „Добрите“ грешки могат да ни научат на нещо ценно като например: „Не се закачай с куче, което не познаваш.“ От тази гледна точка получаваме важен урок и възможност за развитие. Но за да се доберем до това познание, първо трябва да се научим да разглеждаме грешките си от всеки възможен ъгъл.

От векове мистици и монаси използват различни практики, каквато е медитацията, за да прекъснат сливането между мисълта и мислещия, между импулса и действието, и да освободят ума от някои строги ограничения и изкривени интерпретации.

Тези практики навлязоха в Западния свят в края на шейсетте години на миналия век с ключовата фраза „Бъди тук и сега“. Смисълът беше, че недисциплинираният ум се разсейва с лекота, като непрекъснато снове между минало и бъдеще, твърде зает със спомените, които ни дърпат назад, и проекциите на бъдещето, които ни повличат напред във времето. А всъщност единственият начин да се справим с конкретната ситуация и да реагираме с емоционална пластичност, е да присъстваме напълно в настоящето и да бъдем в пълна хармония с нашето „сега“.

След като Бийтълс, Бийч Бойс и Миа Фароу тръгнаха за Индия да се поклонят на Махариши,  учените в областта на поведенческите и когнитивни дисциплини запретнаха ръкави да разсеят мистиката около този ефимерен внос от Изтока и се посветиха на създаването на техника за целенасочено и безкритично насочване на вниманието. Тази техника се нарича майндфулчес[1] или осьзиатост. Харвардски изследователи  наскоро извършиха сканиране на мозъчната дейност на 16  доброволци преди и след участието им в осемседмична програма за намаляване на стреса с техниката майндфулнес. Резултатите показаха изменения в дялове на мозъка, които се свързват не само със стреса, но и с паметта, представата за себе си и емпатията.

Изглежда, практикуването на майндфулнес подобрява мозъчните връзки, които предпазват от разсейване. Помагайки  ни да се съсредоточим, осъзнатостта повишава нашата компетентност. Освен това подобрява паметта, креативността и доброто настроение, както и взаимоотношенията, здравето и дълголетието като цяло. Като обръщаме внимание на онова, което се случва около нас, вместо да го игнорираме или да се носим по течението, ставаме по-гъвкави и интуитивни.

Елен Лапгер - преподавател по психология в Харвард и един от водещите учени в областта на проучванията върху осъзнатостта - установява, че музикантите, които свирят „осъзнато“, се харесват много повече на публиката с музиката, която създават. Продавачите на списания, които работят осъзнато, продават повече абонаменти. Жените, които правят презентациите си осъзнато, изглеждат по-въздействащи и успешни, защото, както става ясно, осъзнатостта на говорещия заличава всички предразсъдъци по полов признак, които публиката може да има. Умението да присъстваш изцяло тук и сега създава най-силиа връзка с публиката. От друга страна, ако ние сме в ролята на зрителя, осъзнатото присъствие ни помага да преодолеем навика да се разсейваме и да критикуваме прибързано, за да чуем какво имат да ни предложат другите.

Това понятие стана толкова модерно, особено в средите на бизнеса, че напоследък се поизтърка от прекадена употреба. (Можеш да разбереш колко се е размила една идея, щом видиш по рафтовете на книжарниците заглавия от рода па Осъзнато лидерство за манекенки.) Освен това е безспорно, че идеята да подхождаш с осъзнато внимание във всеки миг от деня и във всичко, което вършиш, е просто нелепа. Естествено, не е нужно да изхвърляш боклука или да решеш косата си с осъзнатост - освен ако не ти доставя удоволствие. (Виж таблицата ..Как да станеш по-осъзнат в няколко стъпки“ на стр. 124)

За много хора тази практика изглежда неясна и завоалирана заради езика, останал от ашрама. Затова ще е по-лесно да разберем какво означава понятието осъзнатост, като преди това разгледаме неговата противоположност — неосъзнатост.

Когато сме неосъзнати, няма нищо по-лесно от това да се плъзнем по наклонената плоскост на зарибяването. Това е състояние на пълно неведение и движение на автопилот. С други думи, отсъствие от настоящето и сляпо подчинение на закостенели правила и отживели критерии.

Признак за неосъзнатост е, когато:

Забравяш името на човек в мига, в който го чуеш. Изхвърляш картата си кредитна в кошчето за боклук и прибираш опаковката от бонбоните в чантата си.

Не помниш дали си заключил външната врата на излизане от вкъщи.

Блъскаш се в разни предмети или ги чупиш, защото си „тук“ само физически.

Вниманието ти е погълнато от това, което предстои, но пропускаш онова, което трябва да свършиш в момента. Не забелязваш, че няколко изречения по-нагоре думите „карта“ и „кредитна“ са е разменени места.

Ядеш и пиеш, без да си гладен или жаден.

Изпитваш емоции, които сякаш са изникнали „от нищото“.

И обратното, осъзнатостта ни позволява да забележим своите неприятни чувства и мисли, вместо да бъдем обсебени от тях. Когато осъзнаваш гнева си, можеш да го наблюдаваш е повишена чувствителност, внимание и емоционална яснота и даже да разбереш какво го е породило. Не е изключено дори да откриеш, че „гневът“ е само параван за дълбоко скрити тъга или страх.

Не всеки обаче може да постигне с лекота състоянието на спокойна бдителност - тоест да бъдеш тук и сега, - което се свързва е истинската осъзнатост.

Влез Паскал, философът и математик от 17-ги век, е написал небезизвестното: „Всички нещастия на човека се дължат на неспособността му да стои тихо в своята стая, усамотен.“  Редица изследвания, проведени в Харвардския и във Вирджинския университет, подлагат на проверка това твърдение. Психологът Тимъти Уилсън и колегите му провеждат експеримент, при който искат от участниците да останат сами с мислите си за около 10 минути. Оказва се, че много от тях се ужасяват от тази идея. Някои дори стигат дотам, че предпочитат да се подложат на лек електрошок, вместо да останат сами със себе си и да присъстват в настоящето.

Това показва колко некомфортно се чувстват хората във вътрешния си свят. Може би просто не знаят, че във всеки от нас има едно скрито „аз“, една същност, която няма нищо общо с амбициите и намеренията ни, която е нещо повече от социален образ, автобиография и семейно положение: много повече от това какво притежаваме, какво знаем, кого обичаме и какво правим.

Осъзнатостта ни помага да се чувстваме по-добре в присъствието на тази есеициална същност и да следваме вековната повеля за самоусъвършенстване, изречена още от Делфийския оракул в Древна Гърция: Опознай себе си.

Ако се намираш от вътрешната страна на един буркан, не можеш да прочетеш инструкциите на етикета. Осъзнаването помага да развием по-голяма емоционална пластичност, тъй като ни позволява да наблюдаваме мислещия заедно с появяващите се мисли. Достатъчно е да бъдем бдителни и скритият „аз“ ще се покаже от сенките. Така създаваме промеждутъка между мисълта и действието, от който се нуждаем, за да реагираме по призива на волята, а не по силата на навика.

Осъзнатост не е просто да знаеш („Чувам, че“), да разбираш („Виждам, че“) или да забелязваш („Имам усещането, че“). Осъзнатост е да вършиш всичко това с умереност и хладнокръвие, с открито отношение и любопитство, и без да съдиш. Освен това състоянието на осъзнатост ни дава възможност да създаваме нови, променливи категории и в резултат на това ни позволява да възприемаме света от множество перспективи и да вървим напред, отнасяйки се към себе си с приемане, търпение и разбиране.

КАК ДА СТАНЕШ ПО-ОСЪЗНАТ В НЯКОЛКО СТЪПКИ

Започни с дишането

В продължение на минута се съсредочи върху душнето си,без да правиш нищо друго. Започи с бавно вдишване и издишване,като броиш до четири при всяко вдишване и пак до четири при издишване. Естествено умът ти ще се разсейва. Отбележи това и после го остави на мира. Не се упреквай, че „нищо не правиш както трябва”. Всеки път, щом в ума ти изскочи мисъл, насочвай вниманието си към дишането. Това е цялото упражнение. Но тук не е важно да гониш резултати. А само да участваш в процеса.

 

СЪЗНАТЕЛНО НАБЛЮДЕНИЕ

Избери си предмет в непосредствена близост - цвете, буболечка или палеца на крака си - и се съсредоточи върху него за една минута. Наблюдавай го, като го изучаваш грижливо, сякаш току-що пристигаш от Марс и го виждаш за първи път. Разгледай поотделно различните му свойства и параметри. Фокусирай се върху цвета, структурата, движенията му или други особености.

СЪЗДАЙ СИ НОВ НАВИК

Избери рутинно действие, което вършиш всеки ден без да се замисляш, като приготвянето на кафе или миенето на зъбите. Докато го правиш, фокусирай вниманието си върху всяка стъпка и движение, върху всяка особеност, която забелязваш със сетивата си: зрение, слух, обоняние и допир. Остани в пълно присъствие.

СЛУШАЙ ИСТИНСКИ

Избери едно музикално изпълнение, бавен джаз или нещо класическо - по възможност използвай слушалки - и се потопи в тоновете, сякаш си отгледан в пещера и за първи път чуваш музика. Не давай оценки: опитай се да различиш отделните аспекти като ритъм, мелодия и структура.

Накрая усилията да станеш осъзнат, ще те отведат отвъд логичните и дори емоционални класификации на мислите и преживяванията. Може да бъдеш като поета Андрю Марвел, излязъл в градината да търси „Зелена мисъл в зелена сянка“. А най-добре - никакви мисли. Само дълбока признателност за тази зеленина. Точно в този момент умът се отказва да бъде рационален, спира да бъде машина за решаване на проблеми и устройство за индексиране. От калкулатор се превръща в попивателна.

Този вид спокойно възприятие влиза в естествено взаимодействие с любопитството и щом двете се срещнат, се случват чудеса.

(йогите го наричар релаксация, пълен покой )

Често приспивам дъщеря си Софи с Харолд и лилавият молив, чудесна книжка за едно любопитно четиригодишно момче, което вдъхва живот на рисунките си с помощта на въпросния молив. Пожелава да отиде на Луната, така че рисува пътека към звездите и ето го там. Рисува ябълково дърво, а после и дракои, който да пази плодовете. Но драконът го плаши и затова рисува вода, която го залива целия. Изгубва се и рисува прозорци, за да намери обратния път към дома си.

Харолд не знае нито къде отива, нито какви изненади крие бъдещето, но продължава да рисува с лилавия молив и да създава предстоящи приключения.

Дали ще бъдеш любопитен като Харолд е въпрос на избор. Когато сме готови да изследваме с любопитство външния и вътрешния си свят, ще можем да проявим гъвкавост във всички останали решения. Ще можем съзнателно да създаваме интервал преди реакциите си и да подчиняваме избора си на въпроса какво е важно за нас и докъде искаме да стигнем.

Винаги когато чета тази приказка на дъщеря ми, забелязвам, чс Харолд не се опитва да потиска емоциите си. Не  бяга, когато е уплашен. Вместо това се взира в страха си и преодолява трудностите с творчески решения, като например рисува вода, в която потъва целият и така се скрива от дракона, или пък рисува прозорец, през който да се вмъкне обратно у дома. На 4 години Харолд може би е надминал всички ни.

СЪЗДАВАНЕ НА  ПРОМЕЖДУТЪК

Соня беше съдружник във водеща счетоводна компания и когато дойде при мен за помощ, се чувстваше като измамница, въпреки дипломата по бизнес администрация и всички останали постижения. Страхът, че ще бъде разобличена като такава, сковаваше езика й, докато ежедневно се стараеше да се доказва. Психолозите наричат страхове като този „синдром на самозванеца“. Непрекъснато я измъчваше мисълта, че един ден някой ще разкрие страшната „истина“, че не заслужава позицията, която заема. Независимо че никога през живота си не бе получавала отрицателни оценки за работата си, Соня се чувстваше напрегната, неудовлетворена и изпълнена с тревога.

Соня беше обсебена от „обвинителните мисли“, които вече разгледахме. „Аз съм самозванка“ - казваше си тя и приемаше тази мисъл като факт. Стоеше настрана от проектите, които биха й доставили удоволствие, и в отношението си към работата омаловажаваше таланта и способностите си, сякаш се наблюдаваше през неправилно насочен телескоп. Едва когато се научи да възприема преживяното през призмата на осъзнатото любопитство, Соня успя да се дистанцира от ситуацията и да завърти телескопа така, че да постигне по-широк ъгъл на виждане.

„Е, понякога наистина ми минава мисълта, че съм неудачник - ще каже всеки, които споделя начина на мислене на Соня. - Нищо ново! Това е „нараненото дете“ вътре в мен. През главата ми преминават купища мисли. Мога да уловя и приема, която си пожелая, все едно дали е добра или лоша, но въпреки това си запазвам правото да приведа в действие само онези от тях, които ще ми помогнат да постигна живота, който искам.“

Често, когато работя с група служители на ръководни постове, правим едно упражнение, което напомня на глупава детска игра, но затова пък дава изненадващо добри резултати. Всеки от участниците написва на самозалепващо листче най-големия си страх или неизречено опасение във връзка с работата, отношенията или живота изобщо. „Аз съм скучен“, „Никой не ме обича“, „Аз съм лъжец“ или „Аз съм лош човек“. После приканвам всеки да залепи това листче на гърдите си, пускаме музика и си представяме, че сме на парти. Всеки се ръкува с останалите, един по един, поглежда другия в очите и се представя: „Здравей, аз съм скучен, приятно ми е да се запознаем“ (според написаното на листчето). (Между другото, моето листче също гласи „Аз съм скучна“. Винаги съм била „скучната“ в компанията или поне така ми се струваше.)

Това е невероятно силно преживяване. След него всеки участник е споделял, че „грозната истина“, залепена на гърдите му, суровата самооценка, имала до този момент огромно влияние върху него, вече е смекчена. Години след това получавам имейли, в които хората разказват за облекчението да приемеш една мисъл като това, което е - просто мисъл. Да назовеш страха си и дори се позабавляваш за негова сметка. А с това действие се създава пространството, необходимо за да бъдеш себе си. Това означава да се дистанцираш.

Ще придобиете бегла представа за това явление, като просто се вгледате в буквите, от които се състои името ви. Толкова често сте ги виждали, че прескачате фазата на задъбоченото анализиране и тълкуване и стигате направо до заключението „това съм аз“. Но ако разгледате внимателно символите, изобразяващи отделните звуци от речта, ще започнете да долавяте конкретните форми и някои от тях ще ви се с торят доста забавни. (Наблюдавам те, малко „д“.)

Или да вземем една простичка дума като „мляко“. Повтаряй те я в продължение на 30 секунди. Когато го направите, ще доловите промяна. В началото ще възприемате думата с нейното буквално значение: бялата течност, която изливате върху зърнената си закуска или добавяте в кафето, или, в която сте топили бисквитки като дете. Но вижте какво става, докато повтаряте думата известно време. Асоциациите, кои то е предизвиквала във вас, ще започнат да избледняват, отстъпвайки място на звученето, на движенията на устните ви, когато я изричате, и на това, което е - просто една дума.

А сега опитайте същото с онази своя черта, която най- малко харесвате, или с трудна ситуация от ежедневието си. „Аз съм дебел“, „Никой не ме обича“ или „Ще се издъня с презентацията“. Подберете едно изречение и го повторете 10 пъти. А сега го кажете отзад напред или разменете местата на думите. Ще установите, че от нещо смислено и въздействащо, което ви държи във властта си, звуците се превръщат в нещо отвлечено, лишено от сила и дори малко нелепо. Вече не робувате на отрицателната мисъл, през чиято призма сте гледали на света. Сега само я наблюдавате отстрани. Създали сте промеждутък между мислещия и мисълта. Сменили сте ъгъла на телескопа.

Това пространство, в което дишате и се движите по-свободно, съдържа златната възможност на избора. Възприемате мислите чисто и просто като мисли - каквито всъщност са, - а не като причиняващи страдание императиви, които сте принудени да следвате. Ако ви измъчва мисълта, че сте самозванец, отбележете си това хрумване, но после съвсем съзнателно го оставете настрана, защото най-важното в този момент е да се представите добре на заседанието, в което участвате. Може да имате разумни основания в полза на мисълта, че половинката ви трябва да направи първата крачка за изглаждане на сутрешната разправия помежду ви, но въпреки това вземете телефона и се обадете на нея или на него. Може да си давате сметка, че копнеете за купичка крем-кара-мел, да отчетете мисълта „Искам го!“ и да направите съзнателния избор да се овладеете. В този случай не става дума за „бутилиране“, защото не пренебрегвате, нито отричате или потискате въпросната мисъл, емоция или желание. По-скоро ги забелязвате с любопитство и приемате информацията, която ви носят, без да им позволявате да взимат връх над вас.

Представете си, че сте израснали достатъчно високо в структурата на някоя организация и имате екип от подчинени, от които получавате доклади. В ролята си на началник вие трябва да решиге на кои от тези доклади ще дадете ход и кои ще оставите настрана, като не забравяте, че мислите и емоциите (точно като едни користни придворни съветници) невинаги говорят истината и непрекъснато едни идват на мястото на други. Затова докладите следва да бъдат приети като май-обикновени сведения, подлежащи на внимателна преценка от ваша страна, а не като безусловни факти, изискващи нетърпящи възражение действия. Мислите и чувствата съдържат информация, а не директиви. Ние решаваме на кои от тях ще реагираме с действие, кои ще си отбележим като изискващи допълнително наблюдение и кои ще приемем за глупост - боклук, който отива направо в кофа за отпадъци.

Емоционалната пластичност означава, въпреки всички мисли и емоции, които се опитват да ни саботират, да подчиняваме действията си на идеята за живота, който искаме. С други думи да се дистанцираме и да се откачим от въдицата на вредните мисловни и емоционални модели.

През лятото на 2010 станахме свидетели на един различен лингвистичен подход за дистанциране, когато баскетболната суперзвезда ЛеВрон Джеймс се изправи пред трудния избор, който щеше да му донесе вълна от упреци, но също и две поредни шампионски титли. Въпросът беше дали да остане в Кливланд, Охайо, с родния Кливлаид Кавалиърс - отбора, кой то бе подкрепял кариерата му от самото начало, или да замине за Флорида и да се присъедини към играчите па Маями Хийт - решение, което би извело кариерата му на по-високо ниво. ЛеВрон предпочете Флорида и скоро след това обясни как е взел това решение: „Не исках да се ръководя от емоциите си, а да избера най-доброто за ЛеВрон Джеймс -това, което щеше да направи ЛеВрон Джеймс щастлив.“

Прави впечатление, че в началото разказва за себе си, използвайки личното местоимсние аз, но след като обяснява, че не е искал да взима емоционално решение, заговаря в трето лице -- „ЛеБрон Джеймс“. Тогава мнозина от недоброжелателите му отдадоха използването на тези думи на свръх голя мото му его (което е разбираемо, предвид репутацията на повечето известни спортисти). Но последвалите събития (след изключително успешния си период в Маями ЛеБрон се върна да играе за Кливланд) навеждат на мисълта, че решението наистина е било плод на силен вътрешен конфликт. В такъв случай, той се е справил с емоциите си с помощта па една възхитителна езикова стратегия.

Изследванията показват, че говоренето за себе си в трето лице е много ефективна техника, която помага да се дистанцираме от стреса (или тревогата, гнева, тъгата) и да направляваме реакциите си. Както и да приемаме предстоящите стресови ситуации като предизвикателство, а не като заплаха.

ТЕХНИКИ ЗА ДИСТАНЦИРАНЕ

1.      Мисли в перспектива. Представи си, че си поел по пътя на непрекъснато израстване и че това е дългосрочен ангажимент. Крайните самооценки на базата на минали истории („Не ме бива в говоренето пред публика" или „Не ме бива в спорта") са точно това - истории. А не твоя съдба.

2.      Бъди противоречив. В Дзен будизма е обичайна практика да се размишлява върху парадокси, като например „Какъв е звукът от пляскането с една ръка?". Вероятно в живота ти има парадокси, които ще можеш да разгледаш с похватите на Дзен. Може да обичаш и в същото време да мразиш родния град, семейството или тялото си. Да се чувстваш едновременно жертва и отговорен за приключването на една връзка. Признаването и приемането на тези привидни противоречия повишава прага на търпимост спрямо ежедневната несигурност.

3.      Смей се. Чувството за хумор може да се използва като практика за дистанциране, защото те кара да откриваш нови възможности във всяка ситуация. Стига да не го използваш като параван за вътрешната си болка („бутилиране"), намирането на причина да се пошегуваш със себе си или с положението си ще ти помогне да го приемеш и после да се дистанцираш от него.

4.  Променяй гледната си точка. Опитай се да разгледаш проблемите си от позицията на някой друг - на зъболекаря ти, на детето или на кучето.

 

5.          Назови го. Винаги когато си зарибен от мисъл или емоция, ги идентифицирай като това, което са (нищо повече от една мисъл или една емоция). Можеш да го постигнеш с помощта на езика: „Хрумна ми мисълта, че..." или „Имам чувството, че...". Помни, че не си длъжен да приемаш мнението, което ти налагат мислите и емоциите, а още по-малко да „следваш съветите" им в действията си. (Между другото, това е моят трик за дистанциране. Прилага се лесно по време на полет или тежко събеседване.)

6.          Говори за себе си в трето лице. Тази стратегия ще ти позволи да се издигнеш над егоистичната си гледна точка и ще регулира реакциите ти по примера на ЛеБрон Джеймс.

НЕПРИВЪРЗАНОСТ

Само с една приемаща, открита и широкоскроена нагласа можем леко да се отдалечим от мислите и емоциите си, да ги пуснем и да се откачим от миналите преживявания и същевременно да приемаме новите не предубедено.

Моника е омъжена за мъж на име Дейвид. Двамата се обичат силно, но има нещо, което е като трън в очите на Моника: всеки ден, щом се върне от работа, съпругът й хвърля палтото си на пода. Сигурно ще обвините Моника в дребнавост, но всеки, който е имал по-продължителна връзка знае, че дреболии като оставянето на пастата за зъби отворена или сърбането на кафето сутрин могат да ни вкарат в омагьосамия кръг на погрешни проекции и негативни заключения.

Проблемът е, че когато сме обсебени,не възприемаме опростено света около себе си. Спираме да гледаме на хората като на сложни човешки същества, които съществуват извън представата ни за тях или извън отговорностите, които им приписваме.

- Всеки ден му казвам: „Дейвид, ще бъдеш ли така добър да не оставяш палтото си на пода?“ - сподели с мен Моника. - А той продължава да го прави! Твърди, че от умора и от вълнението, че ме вижда, просто забравя да закачи палтото.

Моника се опитваше да проявява разбиране, но въпреки това продължаваше да се дразни, а Дейвид - да хвърля палтото на пода. Отначало й хрумна да го оставя там, къдего го заварва - на пода. Невъзмутимо стъпваше по него, когато се окажеше на пътя й. После започна сама да го оставя на закачалката - често демонстративно, така че да не остане и капка съмнение колко я затруднява. Палтото на пода отдавна се беше превърнало в нещо много повече от зарязано на пода палто. То стана символ на „факта“, че Дейвид не я взима на сериозно по въпрос, който е важен за нея. ПАЛТОТО беше доказателство, че Дейвид я пренебрегва и подценява. Колкото и незначителен да беше обектът на недоразумението им, беше невъзможно да започнат спор, без да стане дума за палтото.

Един ден, около рождения ден на Дейвид, Моника откри перспективата, която й позволи да обърне играта в своя полза. Постигна го като се дистанцира от мислите си и от начина, по който тълкуваше думите „дразни ме, понеже ме подценява“. Създаде пространство между раздразнението си и дълбоките емоции, които то пораждаше. Тогава взе осъзнатото решение да продължи напред, освобождавайки се от нишките на субективния поглед, които беше вплела в това палто, и да приеме, че в поведението си Дейвид беше напълно добронамерен. Вместо да се измъчва какво демонстрира Дейвид, като оставя палтото си на пода, тя реши да му направи подарък за рождения ден: щеше да го приеме такъв, какъвто е, като мъжа, когото обича, и без чувство за наранено достойнство или негодувание, щеше с любов да вдига палтото от пода. Беше готова да „пусне въжето“ и по този начин да сложи край на конфликта.

- Не го правех неохотно - каза ми тя. Ни го с усещането за поражение. Продължавам да го правя го с желание, любов, приемане и състрадание, защото го обичам и държа на връзката ни. Знам, че ако нещо се случи с Дейвид, бих дала всичко, за да се върне при мем. Заедно с онова палто.

Един приятел на име Ричард ми разказа за чувството на огорчение, което от 15 години изпитвал към жена си Гсйл. Тъй като Ричард работеше вкъщи, а съпругата му пътуваше ужасно дълго до работното си място, той се заел с всекидневните домакински задължения, в това число пазаруване и готвене. С течение на времето Гейл прекарвала все по-малко време в кухнята и Ричард станал доста добър готвач. Въпреки това не спирал да се надява, че в почивните дни и особено когато щели да идват гости, жена му ще се включи в домакинските дейности - най-малкото заради удоволствието да готвят заедно. Но това така и ие се случило. А гневът и огорчението на Ричард растели. Дали Гейл не го използвала? Защо се държала с него като с момче за всичко? За кого го взимала - за Пепеляшка?

Един ден, докато разбърквал агнешкия таджин, който приготвял за гостите, получил прозрение. Знаел, че Гейл го обича и че в действителност не е егоист. Освен това бил наясно, че съпругата му не обича да готви, но й харесва да подрежда порцелановия сервиз на масата и да аранжира цветята - това било нейното участие в подготовката за вечерните партита. Всяко друго тълкуване на нежеланието й да помага в кухнята, било въпрос на избор от негова страна и нямало с нищо да допринесе за отношенията със съпругата му.

Така той реши да се освободи от  усещането за несправедливост и от очакванията, че съпругата му ще се притече на помощ с кълцаието на зеленчуците или бъркането на соса. Решението да признае този факт и да го приеме, му донесе голямо облекчение и усещането за вътрешна свобода. Освен това го зареди с енергията и силното желание да се посвети напълно на отношенията си с Гейл.

Това, което избираме да пуснем, е различно при всеки. Понякога става дума за минало преживяване, за определени очаквания или дори за романтична връзка. Може да означава също да простим на другите. Или на себе си.

Самото изричане на думата „пускам“ носи надежда и облекчение. Въпреки че същата тази дума може да породи и тревогата, че губим нещо или че сме в безнадеждна ситуация. В интерес на истината обаче, когато се освободим от едно-единствено нещо, пред нас може да се открият хиляди други възможности. Вкопчването в малко късче емоционален плевей ни пречи да се чувстваме част от непрекъснато променящата се цялост, каквато е самата вселена.

По-рано стана дума колко е важно да завъртим телескопа под такъв ъгъл, че да имаме по-широка панорама. Космонавтите влагат в това напълно буквален смисъл. Те говорят за „ефекта на общия поглед“, за трансформацията, която преживяват, навлизайки в космоса и след това обръщайки поглед назад към нашата планета - където сме всички ние заедно с проблемите си, големи или малки. Тогава тя се превръща в малка синя плажна топка, която се носи в тъмнината. Този вид дистанциране създава единствен по рода си поглед ,,над нещата“.

Един от космонавтите, изпитал иай-добре „ефекта на общия поглед“ е Едгар Мичъл, пилот иа Лунния модул от совалката А поло 14, който през 1971 година става шестият човек, стъпил на Луната. Мичъл описва своя момент на прозрение по следния начин: „На връщане, вперил поглед през ширналото се на 240 000 мили космическо пространство към звездите и планетата, от която бях дошъл, изведнъж почувствах вселената като нещо разбираемо, обичащо и хармонично.“

Не всеки е способен да приеме подобен мистичен поглед, но ако ни е трудно да „пуснем“ едно нещо напълно, можем поне да опитаме „да отпуснем леко края му“. И когато това се случи, сърцето се разтваря. Това не означава примирение със съдбата, а по-скоро активно включване в цикъла на живота - такъв, какъвто е, без цензурата и изопаченото виждане на ограничените мисловни рамки.


 




Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rumyn
Категория: Тя и той
Прочетен: 658406
Постинги: 442
Коментари: 950
Гласове: 2021
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031