Някои хора, страдащи от затлъстяване, не разпознават разликата между страха, гнева и глада - за тях тези чувства са все глад, поради което и ядат всеки път, щом се почувстват разстроени. Нещо подобно се случва и с тези момичета. Глория Леон, психолог от университета на Минесота, която е провела изследването върху хранителните разстройства, отбелязва, че момичетата „не осъзнават напълно чувствата и сигналите на тялото си, и това е основният фактор, сочещ, че ще развият някакво хранително разстройство през следващите две години. Повечето деца се научават да правят разлика между чувствата си, да разбират дали са отегчени, ядосани, потиснати или гладни - това е основен елемент на емоционалното обучение. Тези момичета обаче не отличават дори най-основните си чувства. Може например да имат проблеми с приятеля си и да не са сигурни дали са ядосани, разтревожени или потиснати - те просто са насред емоционална буря, с която не знаят как да се справят. Затова и са се научили да се утешават с храна, а това може да се превърне в дълбоко вкоренен емоционален навик“.

Когато обаче този навик се сблъска с натиска, оказван върху момичето да остане възможно най-слабо, пътят пред хранителните разстройства е открит. „В началото тя може да започне да си хапва здраво - отбелязва Леон. - Но за да остане слаба, ще трябва да прибегне до повръщане или до слабителни, или пък до прекалено голямо физическо натоварване, за да изгори поетите калории. Другият вариант е изобщо да не яде, като един вид проява на контрол върху тези непреодолими чувства“.

Комбинацията от недостатъчна вътрешна осъзнатост и несигурни социални умения означава, че тези момичета, ядосани от приятели или родители, не могат да действат адекватно и да намалят напрежението във връзката и семейството си или пък собственото си разочарование. Вместо това техният гняв води до хранително разстройство, било то булимия или анорексия, или пък до прекаляване с храната. Според Леон най-доброто лечение за такива момичета трябва да включва и обучение по емоционалните умения, които им липсват. „Лекарите вече са убедени - каза ми тя, - че ако се обърне внимание на конкретните недостатъци, терапията работи по-добре. Тези момичета трябва да се научат да определят чувствата си и да намерят начин да се утешават, без да разчитат, че зловредните им хранителни навици ще свършат някаква работа“.

Като докторант ПО клинична психология в края на шестдесетте години познавах две жени, страдащи от хранителни разстройства, макар и да осъзнах това едва след доста години. Едната беше блестяща специализантка по математика в Харвард, която познавах още от първите си години в университета, а другата работеше в библиотеката на Масачусетския технологичен институт. Математичката, макар и да беше само кожа и кости, просто не можеше да се насили да яде - казваше, че храната я отвращава. Библиотекарката беше доста закръглена и обожаваше сладолед, кексове и всякакви десерти, но, както ми призна с известно притеснение, след това отивала в тоалетната и се насилвала да повръща. Днес математичката би получила диагноза анорексия, а библиотекар- ката - булимия.

В онези години подобни диагнози не съществуваха. Лекарите тъкмо започваха да работят върху проблема; Хилда Брък, пионер в тази област, публикува прочутата си статия за хранителните разстройства едва през 1969 г.342 Тя била озадачена от жени, които били готови да умрат от глад, и предположила, че една от основните причини за това е неспособността им да определят и задоволят адекватно нуждите на тялото си - и най-вече, разбира се, глада. Оттогава насетне клиничната литература по тази тема расте с всяка изминала година и изобилства с хипотези по отношение на причините за подобни разстройства, вариращи от натиска върху младите момичета да преследват недостижими стандарти за красота до тиранични майки, които са оплели дъщерите си в мрежа от вина и упреци, чрез която да ги контролират.

Повечето от тези хипотези страдат от един основен недостатък - те представляват екстраполации на наблюдения, провеждани по време на терапия. От научна гледна точка доста по-ценни биха били изследвания върху големи групи хора за период от няколко години, за да се установи колко от тях в крайна сметка се натъкват на подобен проблем. Подобни проучвания ще позволят недвусмислено сравнение, което да разкрие например дали тираничните родители предразполагат едно момиче към хранителни разстройства. Те освен това могат да определят условията, които водят до проблема, и да ги отличат от привидните причини, които са налице не само при болни, но и при здрави хора.

Когато това изследване най-сетне бива проведено сред повече от деветстотин момичета на възраст между тринадесет и шестнадесет години, емоционалните дефицити - и в частност неспособността на девойките да различават отрицателните чувства едно от друго и да ги контролират адекватно - се оказват основен фактор за появата на хранителни разстройства. В една гимназия в богато предградие на Минеаполис в десети клас вече има шестдесет и едно момичета, които имат сериозни симптоми на анорексия или булимия. Колкото по-сериозен е проблемът, толкова повече момичета реагират на неуспехите, трудностите и дребните заяждания със силни отрицателни чувства, с които не могат да се справят, и толкова по-малко осъзнават какво точно изпитват. Когато тези две емоционални тенденции се съчетаят с недоволството от външния вид, резултатът обикновено е анорексия или булимия. Твърде строгите родители не играят кой знае каква роля за податливостта към хранителни разстройства. (Както предупреждава самата Брък, теориите, основаващи се на вторични събития, не могат да бъдат верни - родителите например могат да започнат да упражняват по-строг контрол в отговор на хранителното разстройство на дъщеря си в отчаян опит да й помогнат.) Неверни се оказват и популярни обяснения като страх от сексуалното съзряване, ранно начало на пубертета и ниско самочувствие.

Всъщност причинно-следствената верига, разкрита от това изследване, започва от наложения на младите момичета стандарт, според който единствено неестествено слабата фигура е красива. Много преди пубертета момиченцата вече са загрижени за теглото си. Едно шестгодишно момиче например избухва в сълзи, когато майка й я кара да ходи на плуване, защото смята, че по бански изглежда твърде дебела. Според педиатъра й обаче теглото й напълно отговаря на височината. В едно проучване сред 271 деца в ранна тийнейджърска възраст половината момичета смятат, че са твърде дебели, макар и огромното мнозинство от тях да са със съвсем нормално тегло. Изследването в Минеаполис обаче сочи, че манията по излишните килограми в никакъв случай не е достатъчна, за да обясни защо някои момичета развиват хранителни разстройства.

не ми е ясно защо авторът говори само за хранителни разтройства при женската част от населението?
а колко много мъже също утешават себе си по този начин? вярно е че съотношението между жени дебеланки и мъже , в пъти по вече са жените.
ако жлезите в организма функционират правилно и затлъстяването не е по здравословна причина. тогава остава да е психологичен проблем. в един медицински учебник го мярнах :)
само че личният ми лекар ме изгледа странно когато повдигнах темата и ме прати да ми изследват жлезите, после и в корема бръкна :) все нищо!
май тавана ми е само за смяна! къде е кланицата? ще си сменя тиквата с говежда :)