АКО НЕ БЯХ ПРЕСТАНАЛ ДА СЕ БЕЗПОКОЯ, ОТДАВНА ДА СЪМ в ГРОБА

КОНИ МАК

БЕЙЗБОЛНА ЗВЕЗДА

Повече от шестдесет и три години се занимавам професионално е бейзбол. Когато започнах през осемдесетте години на миналия век, не получавах никаква заплата. Играехме на незастроени места, спъвахме се в консервни кутии и захвърлени конски хамути. След мача събирахме пари в шапка. Печелех съвсем недостатъчно, особено като се има предвид, че трябваше да издържам овдовялата си майка и по-малките си братя и сестри. Понякога отборът вечеряше само ягоди или ходехме за миди.

Имах предостатъчно основания за безпокойство. Аз съм единственият бейзболен мениджър, който седем години поред е оставал на последно място. Само аз съм губил осемстотин мача за осем години. След ред поражения бях така изпълнен с притеснения, че не можех да ям, нито да спя. Но спрях да се безпокоя преди двадесет и пет години и съм твърдо убеден, че ако не бях престанал тогава, отдавна да съм в гроба.

Хвърляйки поглед назад към дългия си живот (аз съм роден, когато Линкълн още беше президент), струва ми се, че съм победил безпокойството с по-мощта на следните правила:

1.               Разбрах колко безполезно е то. Видях, че нищо не ми дава, а заплашва да провали кариерата ми.

2.               Разбрах, че съсипва здравето ми.

3.               Посшоянно си намирах работа — кроях планове, работех усърдно за спечелването на бъдещите мачове, така че не ми оставаше време да се безпокоя за вече загубените.

4.               Стана ми правило никога да не насочвам вниманието на играч върху грешките му, преди да изтекат двадесет и четири часа от мача. В началото се преобличах заедно с играчите. Ако отборът загубеше, не можех да се въздържа да не критикувам играчите и да не споря ожесточено с тях за неуспехите им. Установих, че това само засилва безпокойството ми. Когато критикуваш някой играч пред останалите, той отказва да ти сътрудничи, защото е обиден. И тъй като не бях сигурен, че владея себе си и езика си непосредствено след поражение, стана ми принцип да не се виждам с играчите веднага след загубата. Обсъждам я с тях на следващия ден. По това време вече съм се успокоил, грешките не ми изглеждат толкова страшни и мога да обсъдя нещата спокойно, така че момчетата не се афектират и не се опитват да се отбраняват.

5.               Опитах се да вдъхновявам играчите, като ги хваля, вместо постоянно да им намирам недостатъци. Постарах се да намеря добра дума за всекиго.

6.               Установих, че съм по-податлив на безпокойство, когато съм уморен. Затова всяка нощ спя по де¬сет часа и подремвам всеки следобед. Дори пет минути сън са от голяма полза.

7.               Смятам, че съм овладял безпокойството си и съм удължил живота си, като останах активен. Сега съм на осемдесет и пет години, но няма да се оттегля, докато не започна да разказвам една и съща история по два пъти. Когато това стане, ще знам, че вече остарявам.

Кони Мак никога не е чел книги за преодоляване¬то на безпокойството, затова сам си е създал пра¬вила за това. Защо и вие не опитате да си съставите

списък на правилата, които са ви помагали досега, и да ги напишете?

Полезни начини за преодоляване на безпокойството

 1              

 2              

3 .