ТЕХНИКАТА НА ПОЗВОЛЯВАНЕТО

ДА НАПРАВИМ ПАУЗА, ЗА ДА ПОЧУВСТВАМЕ СТРАХА СИ

Дайте на страха пространство, изслушвайки го грижовно:

Преди да се опитвате да го „оправяте“, трябва да му позволите да се реализира.

Дайте му пространство и време, настройте се на вълната на това, което всъщност чувствате, и го приемете с грижа, т.е. дайте му легитимност.

Тогава сякаш шлюзът се вдига и се изпълвате със сила.

Представете си един баща, който прекратява дейността, с която е зает в момента, за да се вслуша в хленчещото или плачещо дете. Той кляка, за да слезе на неговото ниво, настройва се на вълната на неговите чувства и го прегръща, докато то страда. Така детето се успокоява и ободрява; скачайки, то се връща към играта с нараснало усещане за собствената си сила.

Ако смелостта предполага да станем различни от това, което сме, това би сринало самооценката ни. Истинската смелост не се състои в изкореняването на чувствата, а в гмуркането в тях, в решителната среща със собствения ни страх. Тогава не възприемаме чувствата нито като позитивни, нито като негативни; те са просто неутрални - също като вълните по време на прилив или отлив, които обаче винаги се движат. Чувствата в нас поетоянно текат, въпреки че не ги виждаме - точно както вълните се люшкат, без да е нужно да ги гледаме. Когато възникне проблем- биваме завлечени на брега и изведнъж забелязваме вълните! Героят не е човек, който елиминира страха, а човек, който открива път през него, като го чувства, поглежда го в очите и преодолява склонността си да го възпира, отрича или потиска.                

Когато се чувствам уплашен, лишен от нещо или самотен, аз признавам това и си позволявам да го почувствам, улавяйки  уникалното усещане за болката от детството, която прилича на него. В този смисъл аз се нося над собствения си хаос както, Светият дух се носеше над тъмните води на сътворението.

Тогава оставам в страха и отчаянието си, без да се втурвам към обичайните си укрития: да се обадя на някого, да включа телевизора, да търся секс, да ям, да пия алкохол, да си взема успокоително и т.н. Когато се отнеса гостоприемно към самия себе си, не изпитвам нужда от други гости.

Колкото повече си позволявам да чувствам, толкова повече нараства капацитетът ми да чувствам. По този начин се грижа ефективно за себе си, тъй че не усещам толкова остра необходимост да търся човек, който да ми донесе удовлетворение или да ме накара да се чувствам пълноценен и щастлив. Като си служа по този начин, желанието ми той/тя да го прави за мен все повече намалява. Сега мога да обичам, без да ме разяжда усещане за незадоволеност и нужда.

Любовта към другия вече няма да означава следното: „Ти си кукла, чиито размери са подходящи за подбраната от мен колекция“, а: „Ти си този, който си; аз преценявам адекватно твоите измерения и ги уважавам. Вече не се кича и перча с тях, за да задоволя собствените си нужди и цели - например да отричам или да бягам от самотата си, която е реална.“ Обектите, към които се пристрастяваме или в които се вкопчваме (хора или неща), изгубват своята привлекателност, когато започнем да се грижим за себе си. Когато се превърнете в свой родител, Вие ставате и свой освободител.

Никога няма да преодолеем страха, ако не се обичаме. Когато се отворим за собствените си чувства, сърцата ни стават Меки и Достъпни както за нас, така и за другите. Сърцето, което  приема и одобрява себе си такова, каквото е, е храмът на безстрашието. Безстрашието не означава по-малко страх или липса на страх, а много повече любов, благодарение на която Най после надскачаме страха. Тогава той става като бодливо свинче, което виждаме на планинската пътека: то ни е интересно, но не ни спира; освен това не го игнорираме, тъй като е Част от пътя.

Болката, която носим в себе си, може да е неутешима основана на тежки преживявания от детството. Когато се Отнасяме към себе си като родители, няма да можем да разрешим тези проблеми, нито пък да преобърнем случилото се живота ни. То остава в нас като стар белег - перманентен но въпреки това безвреден.

Новите загуби, които по някакъв начин напомнят старата могат да предизвикат у вас паническо желание да я „оправите“ Да речем, че в дадено взаимоотношение проектирате образа на баща си върху партньора си. Ако той ви изостави, ще ви изпълни първоначалната болка, която сте изпитали от загубата на баща си. Отчаяно ще се стремите този човек да не ви напуска, тъй като това ще ви се струва непоносимо: „Успокой ме, като останеш! Недей позволявай на старата неутешимост да се върне с пълна сила!“

Няма начин да премахнем неутешимостта си чрез терапия или родителски грижи за себе си. Истинското здраве се изразява в това да приемем необратимостта на тази неутешимост. Тази работа също е нежна; при нея няма игнориране, а позволяване. Колкото и да е парадоксално, свободата идва, когато престанем да търсим у когото и да е каквато и да е утеха за неутешимото. Точно както Сахара не вреди на планетата с нелечимата си пустош, така и нашите опустошени места не нарушават екологията на душата ни. Би било грешно да водим там посетители с желанието да ги превърнем в увеселителен парк!

Безкомпромисното, безжалостно признаване на това какво ми е причинил животът и приемането на тази част, която не подлежи на промяна, води до изцеление, колкото и парадоксално да звучи. Помните ли как Деметра скърбеше за Персефона и по този начин донесе на човечеството дара на зърното.

Дали взаимоотношението, в което съм, е достатъчно безопасно, за да се държа по този начин? Дали партньорът ми е достатъчно внимателен и може да ме подкрепи-

Направете сравнение между следните два образа, за да разберете как да интегрирате тази работа:

Мойсей се носи по неприветливите води на Нил: над него се простира небесната шир, под него - дълбините на реката. Той не прави нищопросто лежи в кошницата; просто стои там преживява силната болка на бебето, без да очаква нищо и се отчайва за нищо. Сред папурите го вдигат ръцете на една принцеса, която го обгръща с изобилно внимание и грижи.

Сега да погледнем учениците на Исус в бурята в Галилейското езеро. При опасността от удавяне в бурните води те безплодно прилагат всички възможни моряшки трикове и умения, за да се спасят (това е начинът, по който егото се опитва да се сдобие с цялост чрез силата на волята, а не чрез благодат!). Исус се приближава към тях, ходейки по водата. Той успокоява бурята и казва: „Не бойте се. Това съм аз.“

Работата ни се изразява в две неща: първо лягаме и оставяме страхът да ни отнесе там, където иска. След това ставаме и тръгваме по същите вълни, които преди са ни уплашили. Позволяваме на страха да бъде изживян и след това той ни отнася към мира.

Страхът, който виждаме като „ТО“: нещо е отделно от нас, насочено против нас, откъснато от нас и противопоставящо ни се. Ала всъщност то е част от нас: „Това съм аз!“ Ето защо Фройд казва, че ако оздравеем: „това, което сме наричали „то“, ще започнем да наричаме „аз“. Думичката „аз“ открива прозорец към свободата. Това е безстрашие. Страхът е част от човешката душа и затова е полезен и носи промяна, но само ако го яхнем, вместо да му позволим да ни тъпче.

Умът на безстрашието

трябва да бъде положен в люлката на благостта

 и нахранен с млякото на свободата от съмнение в

 себе си...

Тогава плашливият ум

може да се превърне в ум на воин

и тази неувяхваща увереност

може да се разрасне в пространството без начало и

без край.

В  този момент ще види откъм изток изгрева на Голямото слънце на човешката доброта.

Тибетски Шамбала стих