МИНАЛОТО НА СТРАХА: КЛЕТЪЧНАТА ПАМЕТ

 Ще седнем увенчани със звезди завинаги

 в триумфа над смъртта, случайността и времето.

Милтън

Декларативната ни памет съхранява факти като: Олбани е столицата на щата Ню Йорк; Джеферсън е третият президент; лятото идва след пролетта; учих в училище „Кълъбмъс“. Тези факти не предизвикват никакво усещане в тялото ни. Те са ни известни някак от рамената нагоре.

Това, което свързва ума с тялото, е клетъчната памет на факти и преживявания Моето тяло помни, че в детството демонстрацията на истинските му чувства е водела до унижение. Затръшването на вратата е означавало, че тате се прибира пиян. Конкретният факт или събитие може и да сме забравили, но реакцията в тялото ни остава жива - и днес трясването на вратата мигновено предизвиква у нас ужас.

Дълбоко в душата ни времето е застинало. Там случилото се в миналото продължава да се случва и досега. Това има предвид Хайдегер, когато казва: „Това, от което ужасно се страхуваш, вече се е случило.“ Когато например в ранна възраст загубим някого, когото сме обичали, в душата ни през годините неспирно отеква тътенът от това събитие. Той може да се изрази например като ирационален страх, че ако наистина обичаме някого или нещо много, ще го изгубим. Опитът ни с любовта е неизличимо запечатан в съзнанието ни като свързан с вероятността от загуба и изоставяне. Ирационалното естество на този страх и мощният му резонанс в тялото ни връщат в превербално състояние. Когато изпаднем в паника или криза, често реверсираме към най-големия си страх и най-обезсилващото ни убеждение - неща, които блокират способностите ни. Това усещане за безсилие е един от индикаторите, че сме се изправили пред проблем от детството. Възрастното ни, зряло аз би обърнало сериозно внимание на нещо толкова ирационално и скоро би се почувствало силно пред лицето на подобен неоснователен страх. Детската ни клетъчна памет обаче няма такива умения. Едно упражнение, което може да ви помогне, е да поставите отворената си длан върху тялото си, където чувствате страха или вълнението, и да поговорите успокоително на вътрешното си дете. Това просто упражнение по огледално отразяване на архаичната ви болка помага много за нейното облекчаване, като ефектът му расте експоненциално с всяко следващо Приложение.

От друга страна, ако сте разрешили проблема, свързан с Дадена случка от детството ви, тя накрая се превръща просто във факт и може да си я спомняте без телесни реакции. Това е знак, че чувството е било напълно абсорбирано, превърнало се е в „равна линия.“ В дзен има следната мъдрост: „Просветеното действие не оставя диря.“

Причината, поради която в такава голяма степен оставаме в главата си, е, че фактологичната памет е безопасна. Тя не провокира разтърсващи реакции и болка. Колкото повече се идентифицирате с ума си, толкова по-слаба е връзката ви с тялото. Това е като махало - може да избутате страха нагоре в ума си и да го замените с рационални обяснения или да му позволите да слезе по-навътре в тялото ви. Така ще имате достъп до изцелението. Трябва да почувствате страха изцяло, за да можете да се справите с него. Никога няма да имате аванс да се насладите на пълния спектър на своите емоции, ако постоянно се вкопчвате в рационалните обяснения.

Един от начините, по които адреналинът, освободен при уплаха, въздейства върху мозъка, е закодирането на паметта. Когато сте се уплашили от нещо за пръв път, то програмира у вас реакция на уплаха и може да продължите да се страхувате от него цял живот. Възможно е даден настоящ стимул да събуди у вас някой детински страх поради това, че ви напомня за него. Умът ви може да е забравил стимула, но „молекулите на посланието“, запечатани от адреналина, остават у вас. Те се активират и вие откривате, че сте се изпълнили със страх. Не знаете как е станало това, тъй като неволно сте превключили в този режим, реагирайки на някакъв незабелязан стимул, който кореспондира със забравен от вас момент в миналото.

Именно тази забравена реакция е коренът на невротичните ни страхове. Невротичността се характеризира с повторяемост и липса на връзка с реалността. Страхуваме се от нещо в настоящето, което е било опасно само в миналото. Все още се страхуваме от нещо, което отдавна не е страшно. Тук е мястото на думите на Роло Мей: „Свободата е способността да направим пауза между стимула и реакцията.“ Ако не можем да направим пауза, ние не можем да се справим със страха. Насочването на вниманието към чувството ни, естествено, играе ролята на точно такава целебна пауза.

Понякога, когато всичко върви добре, ще забележите, че у вас се появяват и изчезват страхове, без да разберете защо. Причината за това е клетъчната памет. Сякаш някои от страховете, с които не сте се справили, и проблемите от ранното ви детство дремят в преддверието на нашите тела, чакайки своя ред за аудиенция. Досега царят е нямал желание да ги изслуша. Сега обаче моментът настъпва и вратите към тройната зала се отварят. През годините, в които сте се чудили дали съпругът ви не ви изневерява, или децата ви не взимат наркотици, тези архаични страхове не са можели да бъдат чути. Вие сте били заети да царувате, разрешавайки по-спешни въпроси. Когато в царството настъпи мир, се освобождава време за жалби, чакали десетилетия наред. Затова ли се мъчех да съм постоянно зает с нещо?

Всеки конкретен страх си търси по-главна „директория“, в която да се настани. Когато преживеете загуба, реагирате със скръб. Всяка скръб отваря цялата директория със скърби, запечатани на клетъчно ниво. Всичко в тази „програма“ бива отворено и в края на краищата ще трябва да се справите с него. Ако например тъгувате, че някой е починал, може автоматично да ви изпълни страх от самотата, която ще ви налегне, когато децата напуснат дома. Казвате си учудени: „Това пък сега откъде дойде?“ Страхът, провокиран от смъртта на човека, сканира всички страхове, които някога сте чувствали, и се прикрепва към някой от тях. Търсейки си папка, в която да се класифицира, той се закача за него. Тези папки са стари и са надписани по много инфантилен начин: „Всичко е загубено!“, „Нещата никога няма да се оправят!“, „Това ще ме съсипе, няма да го понеса!“, „Аз съм неутешим и самотен.“

Пример: „Ето ги, идват! Искат да ме хванат!“ - това не е реален страх. Той попада в категорията на параноята и ираЦионалността. Един от начините да се справим с него е да го регистрираме и да кажем: „О, пак съм влязъл в директорията „Идват! Ще ме хванат!“ след което да продължите с ежедневието си. Не правете нищо, за да ги „спрете“, тъй като те изобщо не ви гонят. Ако не правите нищо, за да ги спрете, да се утешавате или разсейвате, просто ще оставите страха да си чака, докато не бъде изместен от въздействието на друг стимул. Ако не въвеждате нова информация във файла, той ще се затвори сам.

Тези примитивни страхове са причината, поради която филмите така силно ни въздействат. Сценаристите и режисьорите се стремят да „натиснат копчето“ на точно такива директории, защото те съдържат инстинктивни, първични, архетипни страхове и чувства, които всички споделяме. Въпросът е филмът да заиграе по тяхната струна и тогава видяното на екрана ни въздейства по драматичен, силен начин. Другата причина, поради която драмата и филмите са така живи за нас, е, че ни показват герой, който иска нещо. Конфликтът често възниква, защото някой/нещо се опитва да му попречи. Препятствието е прагът, който изпитва доколко героят е посветен на целта си. Всичко започва с това да знаем какво иска¬ме. Енергията на живота се крие в знанието какво искаме и в реакцията на конфликта, свързан с него. Страхът е това, което блокира и прекъсва виталната ни изобретателност.

Страхът ни пречи и да знаем какво искаме. Например: какво искам от това взаимоотношение? Ако отговорът ви е „секс“, вероятно се страхувате да узнаете какво искате всъщност. -Бихте се почувствали прекалено уязвими, ако кажете: искам да ме прегръщат, да се грижат за мен и т.н. Страхът може ла ви пречи и да навлезете в даден конфликт във взаимоотношенията или да го напуснете. Понякога вместо него напускате взаимоотношението. Тези страхове изпиват жизнената ни сила, независимо че всички защитни дейности имат вид на много енергични.

Ако е вярно, че много от страховете са на клетъчно ниво, би било логично да не можем да се освободим от тях чрез разсъждения. Човек не може да каже: „Е, сега повече няма да ме е страх от това, след като съм го разбрал или преживял веднъж.“ Страхът може да се активира автоматично във всяка клетка от тялото. Умът не може да контролира това. „Научил съм си урока и в следващото взаимоотношение няма да се страхувам от изоставяне.“Ала страхът ще дойде въпреки всички уроци, които сте научили, тъй като той не е свързан с разума. Той е реакция, закодирана в тялото ни.

Понякога може да реагирате без дори да усетите. Рационалният ви ум ще ви представи много причини да се страхувате от близост или обвързване. Може дори да не използвате думата „страх“: „Не се чувствам добре, тъй като той постоянно ме докосва. Той ме притеснява, тъй като е с мен всяка минута. Не се чувствам добре, защото той иска да се оженим, а аз — не.“

Друг пример е автоматичният импулс да се защитаваме - основна характеристика на егото. Пример: някой ви дава обратна връзка и вие веднага излизате с обяснение, което да защити вашата позиция. Опитвате се да оправдаете поведението си, да докажете на другия, че сте прав. Автоматичното обяснение, което изскача от устата ви всеки път, щом някой ви отправи критика или забележка или се оплаче от поведението ви, може да е реакция на клетъчно ниво. Това е уплашеното его, което се защитава. Между това, което въз¬приемате като атака, и рефлекторната ви защита няма пауза, а страх: уплашени сте, че ако ви покажат, че грешите, ще сте недостойни за любов. Крайният вариант на примитивния скок в очакванията на страха е ужасът, че няма да оцелеете. Този клетъчен ужас се проявява в забележки с оправдателен характер. Освен това страхът блокира или изкривява ясното мислене. От една страна, си измисляте оправдания и обяснения, а от друга - не можете да мислите ясно поради страха, който ви пречи!

Някой приятел ви казва: „Моля те, не тряскай така врата¬та, като слизаш от колата.“ Вие веднага отговаряте: „Вратата на моята кола трябва да се тряска силно, затова съм свикнал да правя така.“ Това може да изскочи от устата ви автоматично, без да успеете да се хванете навреме, за да замълчите. В такава ситуация може да се опитате да добавите нещо като: „Страх ме е.“ Тези думи изискват толкова смелост! „Страх ме е, когато чуя да ми отправяш и най-малката критика, защото това може Да означава, че не ме харесваш. Виждаш ли колко елементарно реагирам!“ За да си гарантирате пауза между стимула и реакцията, добавете малко истина към всяко защитно оправдание. За зрелия възрастен истината е единствената защита и най- Доброто оръжие.