СТОМАХЪТ МИ СЕ ГЪРЧЕШЕ КАТО ВИХРУШКА В КАНЗАС

КАМЕРОН ШИП

Няколко години бях щастлив да работя в рекламния отдел на студиото на „Уорнър Бръдърс“ в Калифорния. Освен че бях член на екипа, пишех статии за звездите на „Уорнър Бръдърс“ за различни вестници и списания.

Неочаквано ме повишиха. Направиха ме заместник директор по рекламата. Всъщност, имаше промяна в административната политика и аз получих внушителната титла административен асистент.

Новата длъжност вървеше с огромен кабинет е мой собствен хладилник, две секретарки и седемдесет и пет души подчинени — сценаристи, репортери и радиожурналисти. Бях много впечатлен. Веднага си купих нов костюм. Опитвах се да говоря е апломб. Въведох системи за класифициране на документите, авторитетно вземах решения и обядвах набързо.

Бях убеден, че цялата политика на „Уорнър Бръдърс“ по отношение на връзките с обществеността се е стоварила на моите плещи. Струваше ми се, че животът — личен и обществен — на известни личности като Бет Дейвис, Оливия де Хавиланд, Джеймс Кагни, Едуард Дж. Робинсън, Ерол флин, Хъмфри Богарт, Ан Шеридан, Алексис Смит и Алън Хейл е изцяло в моите ръце.

След по-малко от месец си внуших, че имам язва на стомаха. А може би рак?

По това време главната ми работа, свързана с войната, бе, че председателствах Комитета за военна дейност към Съюза на филмовите дейци. Обичах работата си, харесваше ми да се срещам с приятелите си на заседанията на Съюза. Но тези заседания се превърнаха в нещо ужасно. След всяко от тях ми прилошаваше. Често се налагаше да спирам колата на път към къщи, за да се посъвзема и да продължа. Имаше толкова много неща за вършене и толкова малко време. Всяко едно беше жизненоважно. Бях печално неадекватен.

Говоря съвсем искрено, това беше най-мъчителното боледуване в целия ми живот. Вътрешностите ми бяха свити на топка. Отслабнах, не можех да спя. Измъчваше ме постоянна болка.

Отидох при един прочут специалист по вътрешни болести. Препоръча ми го един рекламен агент. Каза ми, че този лекар имал много клиенти от областта на рекламата.

Този лекар не говореше много, само толкова, колкото да разбере къде ме боли и с какво си изкарвам хляба. Като че повече го интересуваше работата ми, отколкото оплакванията ми, но скоро се успокоих — в продължение на две седмици всеки ден той ме подлагаше на всевъзможни изследвания. Вземаха ми проби, изследвания, рентгенови снимки и флуороскопия. Накрая ми казаха да му се обадя да чуя присъдата.

Лекарят се облегна назад и каза: „Господин Шип, вие преминахте серия пълни изследвания. Те бяха абсолютно необходими, макар че аз, разбира се, знаех след първия кратък преглед, че вие нямате язва на стомаха. Но знаех, понеже сте такъв тип човек и работите такава работа, че няма да ми повярвате, ако не ви го докажа. Нека ви покажа.“

И той ми показа резултатите от изследванията и рентгеновите снимки и ми доказа, че нямам язва.

„А сега, каза лекарят, нека ви кажа, че това ще ви струва доста пари, но си заслужава да ги платите. Ето ви рецептата: Забравете безпокойството!“

Аз се опитах да протестирам, но той ме спря: „Разбирам, че не можете да последвате съвета ми веднага, затова ще ви дам патерица. Ето ви едни хапчета. Съдържат беладона. Вземайте от тях по колкото искате. Когато ги свършите, елате, ще ви дам още. Няма да ви навредят. Само ще ви отпускат. Запомнете обаче, вие нямате нужда от тези хапчета. Трябва просто да спрете да се безпокоите.

Ако започнете отново да се безпокоите, ще трябва да дойдете отново при мен и аз пак ще ви взема голяма сума за преглед. Какво мислите за това?“

Искаше ми се да можех да кажа, че съм си взел поука веднага и съм престанал да се безпокоя, но не стана така. Няколко седмици вземах хапчетата винаги щом почувствах пристъп на тревога. Те помагаха. Веднага ми ставаше по-добре.

Но се чувствах глупаво, че вземам тези хапчета. Аз съм едър мъж. Висок съм почти колкото Ейб Линкълн, тежа почти деветдесет килограма. А трябваше да вземам малки бели хапчета, за да се успокоявам. Когато приятелите ме питаха за какво вземам хап-четата, се срамувах да им кажа истината. Постепенно започнах да се надсмивам над себе си. Казвах си: „Гледай сега, Камерон Шип, държиш се като глупак. Вземаш себе си и работата си прекалено на сериозно. Бет Дейвис, Джеймс Кагни и Едуард Дж. Робинсън си бяха световноизвестни още преди ти да се заемеш с рекламата им, а ако вземеш да пукнеш довечера, „Уор- нър Бръдърс“ и неговите звезди ще се оправят и без теб. Я виж Айзснхауер, генерал Маршал, Макартър, Джими Дулитъл и адмирал Кинг— те водят войната, а не вземат хапчета. А ти не можеш да си вършиш работата като председател на Комитета за военна дейност към Съюза на филмовите дейци, без да вземаш малки бели хапчета, които не позволяват на стомаха ти да се гърчи като вихрушка в Канзас.“

Започнах да изпитвам гордост, когато се справях без хапчетата. Малко по-късно ги изсипах в канала и всяка вечер се прибирах навреме, за да подремна преди вечеря. Постепенно започнах да водя нормален живот. Не съм ходил втори път при този лекар.

Но му дължа много, много повече от сумата за преглед, която тогава ми се струваше възголемичка. Той ме научи да се смея на себе си. Но ми се струва, че истински майсторското в подхода му беше това, че се въздържаше да ми се присмива. Той ме прие сериозно. Спаси достойнството ми. Даде ми лек в малка кутийка. Макар да знаеше, както сега аз знам, че спасението не беше в безобидните малки хапчета, а в промяната на психическата ми нагласа.

Поуката от тази история е, че много хора, кои¬то вземат лекарства, би трябвало да прочетат Седма част на тази книга и да се отпуснат!