КАК МОИТЕ РОДИТЕЛИ ПРЕОДОЛЯХА БЕЗПОКОЙСТВОТО

Както вече казах, роден съм и съм израснал в една ферма в Мисури. Като повечето фермери по онова време, родителите ми трудно връзваха двата края. Майка ми беше учителка в селското училище, а баща ми работеше на полето за дванадесет долара на месец. Мама шиеше не само дрехите ни, но вареше и сапуна, с който ги перяхме.

Рядко имахме пари в брой — освен веднъж годиш- но, когато продавахме прасетата. В бакалницата разменяхме маслото и яйцата за брашно, захар, кафе. На дванадесет години не бях имал и петдесет цента на година за лични разходи. Още си спомням деня, кога¬то отидохме на празненството по случай Четвърти юли и татко ми даде десет цента, които да похарча, за каквото си искам. Чувствах се така, сякаш цялото богатство на Индия ми принадлежеше.

През зимата вървях повече от километър до селското училище, което се помещаваше в едНа стая. Вървях през дълбокия сняг дори когато термометърът показваше два градуса под нулата по Целзий. Докато не станах на четиринадесет години, не бях имал галоши. През дългите студени зими никога не съм и сънувал, че някой може да има сухи и топли крака.

Родителите ми работеха по шестнадесет часа на ден, но постоянно имахме дългове и ни преследваше лош късмет. Един от най-ранните ми спомени е как водите на реката заливат житните и овесените ниви унищожавайки всичко. Наводнения съсипваха реколта¬та шест от всеки седем години. Година след година прасетата ни измираха от холера и ги изгаряхме. Като си затворя очите, още мога да си спомня мири¬са на горящото месо.

Една година нямаше наводнение. Житната реколта излезе много добра, купихме добитък и го хранихме с жито. Но щеше да е все едно дори водите да бяха залели житото и тази година, защото цената на добитъка на чикагския пазар падна и след като охранихме животните, получихме за тях само тридесет долара повече, отколкото бяхме платили, за да ги купим. Тридесет долара за цяла година работа!

Каквото и да правехме, губехме пари. Още си спомням муленцата, които баща ми купи. Храних¬ме ги три години, той нае хора да ги обучат, откара ги в Мемфис, Тенеси — и ги продаде за по-малко пари, отколкото бе платил за тях три години преди това.

След десет години смазваща работа ние не само нямахме пукнат грош, но и бяхме задлъжнели тежко, фермата ни ос ипотекирана. Колкото и да се стараехме, не можехме да платим дори лихвите по ипотеката. Банката, която държеше ипотеката, тормозеше баща ми и заплашваше да му вземе фермата.

 иа ми беше на четиридесет и седем години. След повече от тридесет години тежък труд нямаше нищо п го, освен дългове и унижения. Не му беше по сили- едаго понесе. Измъчваше го безпокойство. Здравето му бе съсипано. Нямаше желание да се храни. Въпреки тежката работа, която по цял ден вършеше на полето, трябваше да взема лекарства за апетит. Отслабна. Лекарят каза на майка ми, че няма да изкара и шест месеца. Баща ми бе толкова съсипан от тревоги, че вече не искаше да живее. Често съм чувал майка ми да разказва, че когато татко отивал в плевнята да нахрани конете и да издои кравите и се поза-бавел, тя отивала да го потърси, страхувайки се, че ще намери тялото му увиснало безжизнено на някое въже. Един ден, връщайки се от Меривил, където се намираше банката, заплашваща да наложи запор на фермата, той спрял конете на един мост над реката, слязъл от каруцата и дълго се взирал надолу в мътните води, размишлявайки дали да не скочи и да сложи край на всичко.

Години по-късно татко ми разказа, че единствена-та причина да не скочи, била дълбоката и упорита вяра на майка ми, че ако обичаме Бога и спазваме заповедите Му, всичко ще се оправи. Мама беше права. В крайна сметка наистина всичко се оправи. Баща ми живя още четиридесет и две щастливи години и умря през 1941 г. на осемдесет и девет години.

През всичките тези години на борба и страдания майка ми не знаеше що е безпокойство. Тя отнасяше всичките си проблеми към Бога в молитвите си. Всяка вечер, преди да си легнем, мама прочиташе една глава от Виолията. Често един от двамата прочиташе следните утешителни думи на Иисус: ,.В дома на Отца ми има много жилища... Отивам да ви приготвя място... За да бъдете и вие, дето съм Аз.“ После всички коленичехме пред столовете си в самотната ферма в Мисури и се молехме на Бога за обич и закрила.

Уилям Джеймс, професор по философия в „Харвард“, казва: „Разбира се, единственият лек за безпокойството е вярата.“

Няма нужда да завършите в „Харвард“, за да разберете това. Майка ми го откри в една ферма в Мисури. Никакви наводнения, никакви дългове, никакви бедствия не можеха да смажат щастливия й, лъчезарен и победен дух. Все още я чувам как пее, докато работи:

„Мир, мир, чуден мир струи от нашия Отец в небесата, обгръща духа ми, когато се моля в безкрайни вълни от любов. “

Майка ми искаше да посветя живота си на религията. Сериозно обмислях да стана мисионер някъде далеч. После отидох в колеж и постепенно, с годините, в мен настъпи промяна. Учих биология, естествени науки, философия и сравнителна религия. Четях книги за това как е написана Библията. И започнах да се усъмнявам в много от твърденията й, в много от тесногръдите й доктрини, проповядвани от селските свещеници. Бях объркан. Също като Уолт Уитман „чувствах как в мен се надигат любопитни, остри въпроси“. Не знаех в какво да вярвам. Не виждах цел в живота си. Престанах да се моля. Станах агностик. Вярвах, че животът е случаен и безсмислен. Вярвах, че хората нямат божествено предназначение повече от динозаврите, скитали по земята преди милиони години. Знаех, че някой ден човешката раса ще изчезне — също като динозаврите. Знаех, че според науката слънцето бавно изстива и когато температурата му спадне само с десет процента, на земята няма да може да същестВува никаква форма на живот. Отнасях се с пренебрежение към идеята за милостивия Бог, създал човека по Свой образ и подобие. Вярвах, че милиарди¬те слънца, които се въртят в черния, студен, безжизнен космос, са създадени от хаоса. Може би са съществували открай време — също като пространството и времето.

Дали твърдя, че сега знам отговорите на всички тези въпроси? Не. Никой, живял досега човек, не е успял да обясни мистерията на вселената — тайнството на живота. Ние сме обградени от мистерии. Начинът на функциониране на тялото ни е същностна мистерия. Също и електричеството в домове¬те ни. И цветята в пукнатините на каменния зид. И зелената трева под прозореца. Чарлс Кетъринг, геният на научните лаборатории на „Дженерал Мотърс“, дава на колежа „Антеок“ тридесет хиляди долара годишно от собствения си джоб, за да се опитат да разберат защо тревата е зелена. Казва, че ако успеем да разберем как тревата успява да превърне слънчевата светлина, водата и въглеродния двуокис в захар, ще можем да променим цялата цивилизация.

Дори начинът на действие на двигателя на собствената ви кола е пълна мистерия. Лабораториите на „Дженерал Мотърс“ са прекарали години и са похарчили милиони долари в опити да установят как и защо искрата в цилиндъра предизвиква експлозия, която движи автомобила.

Фактът, че не разбираме напълно мистерията на телата си, на електричеството или на бензиновия двигател, не ни пречи да ги използваме и да им се наслаждаваме. фактът, че аз не разбирам мистерията на молитвата и религията, вече не ми пречи да се наслаждавам на по-богатия духовно и щастлив живот, който тя ми дава. Най-после разбрах мъдростта в думите на Сантаяна: „Човек не е направен, за да разбира живота, а да го живее.“

Аз се върнах назад към религията — но не, това не е точно казано; аз тръгнах напред към една нова представа за нея. Вече нямам никакъв интерес към теоретическите въпроси, които разделят вероизповеданията. Но много се интересувам от онова, което религията прави за мен, точно както се интересувам какво могат да направят за мен електричеството, добрата храна и водата. Те ми помагат да водя по-богат по-пълен и по-щастлив живот. Но религията прави много повече от това. Тя е извор на духовни ценности. Дава ми, както се изразява Уилям Джеймс, „нова жажда за живот... по-пълноценен живот, по-осмислен, по-богат, по-реален“. Вдъхва ми вяра, надежда и кураж. Премахва напрежението, тревогата, страховете и безпокойството. Дава ми цел в живота и посока. Допринася много за щастието ми. Осигурява ми цветущо здраве. Помага ми да създам за себе си „мирен оазис сред подвижните пясъци на живота“.

Франсис Бейкън е прав, когато казва преди повече от триста години: „Малко психология насочва човешкия ум към атеизма. Но дълбоката философия го довежда до религията.“

Спомням си времето, когато се говореше за конфликт между наука и религия. Вече не е така. Най-но¬вата от психологическите науки — психиатрията — учи същото, което и Иисус. Защо? Защото психиатрите разбират, че молитвата и силната вяра прогонват безпокойството, тревогата, напрежението и страха, които причиняват повече от половината от всичките ни болести. Те знаят, както се изразява един от водещите учени, доктор А. А. Брил, че „никой истински религиозен човек не може да развие невроза • Без религия животът няма смисъл. Той е трагичен фарс.

разговарях с Хенри Форд няколко години преди смъртта му. Преди да се срещна с него, очаквах да В пя напрежението от дългите години, прекарани в "раждането и управлението на едно от най-големи¬те предприятия в света. Затова се изненадах, като Видях колко спокоен и колко добре изглежда на седемдесет и осем годишна възраст. Попитах го дали някога е изпитвал безпокойство и той отвърна: „Не. Вярвам, че Бог се грижи за нещата и той няма нужда от моите съвети. Докато Бог държи нещата в ръце¬те си, вярвам, че всичко в крайна сметка ще свърши добре. За какво тогава да се безпокоя?“

Днес дори много психиатри стават проповедници. Те ни съветват да водим религиозен живот не за да избегнем адските огньове на онзи свят, а за да избегнем адските огньове на язвата, гръдната жаба, нервните кризи и лудостта. Като пример за това какво съветват психолозите и психиатрите можете да прочетете „Завръщане към религията“ от доктор Хенри К. Линк.

Да, християнската религия е вдъхновяваща и оздравителна. Иисус казва: „Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие.“ Той отхвърля и напада сухите форми и мъртвите ритуали, които се представят за религия по Негово време. Той е бунтовник. Проповядва нов вид религия — такава, която не заплашва да обърне наопаки света. Ето защо Го разпъВат. Той проповядва, че религията трябва да съществува за човека, а не човекът — за религията. Говори повече за страха, отколкото за греха. Неоправданият страх е грях — грях против здравето, грях против по-богатия, по-щастлив и по-смел живот, на кой¬то ни учи Иисус. Емерсън нарича себе си „професор по науката за радостта“. Иисус също проповядва „науката за радостта“. Той кара учениците Си да се „радват и веселят“.

Иисус казва, че в религията има само две важни неща — да обичаме Бога с цялото си сърце и обичаме ближния така, както обичаме себе си Всеки, който прави това, е религиозен, незаВисимо дали го съзнава. Моят тъст Хенри Прайс от Тълса, Оклахома, е добър пример за това. Той се опитва да живее според златното правило и е не¬способен да направи нищо подло, егоистично или нечестно. Но не ходи на църква и се смята за агностик. Глупости! Какво прави един човек християнин? Ще оставя Джон Бейли да отговори на този въпрос. Той е прочут професор, преподавател по теология в университета в Единбург. Ето какво казва: „Това, което прави човек християнин, не е нито интелектуалното възприемане на определени идеи, нито спазването на определени правила, а притежаването на определен Дух и участие в определен начин на Живот.“

Ако това прави човека християнин, тогава Хенри Прайс е такъв от най-чиста проба.

Уилям Джеймс, бащата на съвременната психология, пише на приятеля си професор Томас Дейвидсън, че с годините установява, че „все по-трудно и по- трудно се справя без Бога“.

Вече споменах в тази книга, че когато журито се опита да подбере най-добрата история, изпратена ми от моите курсисти, бе толкова затруднено да избере една от двете най-добри, че раздели помежду им наградата. Ето втората история, получила първата награда — незабравимото преживяване на една жена, която след много терзания разбира, че „не може да се справя без Бога“.

Ще наричам тази жена Мери Къшмън, макар че това не е истинското й име. Тя има деца и внуци, които могат да се почувстВат неудобно от публикуването на историята й, затова се съгласих да премълча самоличността й. Но тя е истинска, съвсем истинска. Ето историята й.

По  време на голямата депресия средната заплака съпруга ми беше осемнадесет долара на седмица Много пъти не получавахме и толкова, защото не му плащаха, когато боледуваше — а това се случваше често. Преживя поредица от дребни злополуки, изкара заушка, скарлатина и много грипове. Загубихме малката къща, която бяхме построили със собствените си ръце. Дължахме петдесет долара на бакалина, а имахме да храним пет деца. Аз вземах да пера и да гладя неща на съседите и купувах дрехи втора ръка от магазина на Армията на спасението. Преправях ги за децата. Поболях се от безпокойство. Един ден бакалинът, на когото дължахме петдесет долара, обвини единадесетгодишния ми син, че е откраднал няколко молива. Той ми разказа за това, задавен от плач. Знаех, че е чест¬но и чувствително момче, че е бил опозорен и унизен пред други хора. Това беше сламката, която пречупи гърба ми. Помислих си за всичките нещастия, които бях понесла, без да виждам никаква надежда за бъдещето. Може временно да съм обезумяла от безпокойството. Спрях пералнята, заведох петгодишната си дъщеричка в спалнята, затъпках процепите на прозорците с хартия и парцали. „Какво правиш, мамо?“, попита ме тя. А аз казах: „Тук става малко течение.“ После пуснах газовата отоплителна печка в спалнята и не я запалих. Легнах с дъщеря си на леглото и тя ми каза: „Мамо, това е смешно, нали преди малко станахме!“ А аз отвърнах: „Нищо, ще подремнем малко.“ После затворих очи и се заслушах как газта изтича от печката. Никога няма да забравя мириса й...

Изведнъж ми се стори, че чувам музика. Заслушах се- Бях забравила да спра радиото в кухнята. Това вече нямаше значение. Но музиката продължаваше и някой запя стар химн:

Има.и аз един приятел и Иисус се той нарича.

Всяка болка му споделям — той .те чува и обича.

Колко мъка изтърпявам и в живота криволича, ако с Бога не споделям и не знам, че ме обича.*

Слушах този химн и разбрах, че правя ужасна грешка. Бях се опитвала да водя сама всичките си трудни битки. Не бях ги изказала пред Бога в молитви... Скочих, спрях газта, отворих вратата и прозорците.

Целия ден плаках и се молих. Но не се молих за по-мощ, а излях душата си в благодарност към Бога за всичко хубаво, което ми беше дал — пет прекрасни деца, всичките здрави и хубави, силни телом и духом. Обещах на Бога никога вече да не проявявам такава неблагодарност. И удържах обещанието си.

Дори след като загубихме дома си и се наложи да се нанесем в едно малко селско училище, което наех¬ме за пет долара на месец, благодарях на Бога за това училище, благодарях Му, че поне имаме покрив над главите си. Благодарях Му искрено, че нещата не са още по-лоши — и вярвам, че Той ме чу. Защото с вре¬мето нещата се оправиха — о, не изведнъж, но когато попремина депресията, спечелихме малко пари. Аз си намерих работа като гардиоберка в голям провинциален клуб, а допълнително продавах чорапи. За да може да завърши колежа, един от синовете ми си намери работа във ферма — доеше тринадесет кра¬ви сутрин и вечер. Сега децата ми са големи и задоволени

Имам три чудесни Внука. Хвърляйки поглед назад към  0Нзи ужасен ден, когато пуснах газта, благодаря отново и отново на Бога, че се „пробудих“ навреме. Колко радости щях да пропусна, ако бях довършила замисленото! Колко прекрасни години щяха да бъдат загубени завинаги! Винаги когато чуя, че някой иска да сложи край на живота си, ми се иска да извикам" „Недей! Не го прави!“ Най-черните моменти в живота ни продължават кратко време — а бъдещето ни зове...“

В Съединените щати се извършва средно по едно самоубийство на всеки тридесет и пет минути. Някой полудява средно на всеки двеста и двадесет секунди. Повечето от тези самоубийства — а вероятно и повечето случаи на трагична лудост — биха могли да бъдат предотвратени, ако хората имаха утехата и спокойствието, които им предлагат религията и молитвата.

Един от най-видните психиатри, доктор Карл Юнг, казва в книгата си „Съвременният човек в търсене на душа“: „През последните тридесет години хора от всички цивилизовани страни на земята са се обръщали към мен за съвет. Лекувал съм стотици пациенти. Сред всичките ми пациенти през втората половина на живота ми — тоест, след тридесет и пет годишната ми възраст — не е имало нито един, чий¬то проблем в крайна сметка да не се е свеждал до откриването на религиозен поглед към живота. Спокойно може да се каже, че всеки от тях се е разболял, защото е загубил онова, което религиите на всички векове са давали на последователите си. Нито един от онези, които не си възвърнаха този религиозен поглед, не бе истински излекуван.“

Гова изявление е толкова важно, че искам да го повтОря и подчертая.

Доктор Карл Юнг казва:

„През последните тридесет години хора от всич ки цивилизовани страни на земята са се обръ щали за съвет към мен. Лекувал съм стотици па циенти. Сред всичките ми пациенти през Втората половина на живота ми — тоест, след тридесет и пет годишната ми възраст — не е имало нито един, чийто проблем в крайна сметка да не се е свеждал до откриването на религиозен поглед към живота. Спокойно може да се каже, че всеки от тях се е разболял, защото е за¬губил онова, което религиите на всички векове са давали на последователите си. Нито един от онези, които не си възВърнаха този религиозен поглед, не бе истински излекуван.“

Уилям Джеймс казва приблизително същото: „Бирата е една от силите, които крепят човека. Пълното и отсъствие вещае срив. “

Покойният Махатма Ганди, най-великият индийски водач след Буда, не би издържал, ако не го вдъхновяваше и крепеше силата на молитвата. Откъде знам ли? Самият Ганди го е казал. „Без молитва, пише той, отдавна щях да съм полудял.“

Хиляди хора биха могли да кажат същото. Собственият ми баща — както вече казах, щеше да се удави, ако не бяха вярата и молитвите на майка ми. Може би хиляди измъчени души, които сега пищят в лудниците, можеха да бъдат спасени, ако се бяха обърнали за помощ към по-висша сила, вместо да се опитват сами да водят битките си.

Когато сме изтерзани и доведени до границата на душевните си сили, много от нас се обръщат в отчаянието си към Бога. „Сред притиснатите в ъгъла няма атеисти.“ Но защо да чакаме отчаянието? Защо да чакаме до неделя? От години имам навика да влизам В празни църкви следобед в работни дни. Когато заМ встВам, че съм се забързал прекалено много и не мога да отделя няколко минути за духовното, си казВам: Чакай малко, Дейл Карнеги, я спри! Защо е цяото”тоВа трескаво бързане, дребни човече? Трябва а спреш и да погледнеш малко по-далеч.“ В такива моменти често влизам в първата попаднала ми отворена църква. Макар че съм протестант, в такива следобеди често влизам в катедралата „Св. Патрик“ на Пето Авеню и си напомням, че след тридесет години ще съм мъртъв, но големите духовни истини, които проповядват всички религии, са вечни. Затварям очи и се моля. Открил съм, че това успокоява нервите ми, дава отдих на тялото ми, прояснява погледа ми и ми помага да преосмисля ценностите си. Позволете да ви препоръчам тази практика.

През последните шест години, в които пиша тази книга, съм събрал стотици примери и конкретни случаи как мъже и жени са преодолели страха и безпокойството с помощта на молитвата. Имам в шкафа си безброй папки с конкретни случаи. Да вземем като типичен пример историята на един обезсърчен и отчаян разпространител на специализирана литература Джон Р. Антъни от Хюстън, Тексас. Ето неговата история така, както той ми я разказа:

„Преди двадесет и две години закрих правната си кантора и станах търговски представител на една фирма за кодекси — сборници със закони. Специалитетът ми беше продажбата на комплект кодекси на адвокати — книги, които бяха почти незаменими.

Бях добре подготвен за работата. Знаех на пръсти търгоВските фрази и убедителни отговори на всички възможни възражения. Преди да посетя потенциалния клиент, се запознавах с репутацията му като адвокат, характера на практиката му, политически¬те му убеждения и хобитата му. По време на разговор

(Зора използвах умело тази информация. Но нещо не беше наред! Просто не получавах поръчки!

Започнах да се обезкуражавам. Минаваха дни и седмици, аз удвоявах и утроявах усилията си, но все така не успявах да сключа достатъчно сделки, за да си покрия разходите. Обзе ме страх и ужас. Започнах да се страхувам от срещите. Преди да вляза в канцеларията на евентуалния клиент, чувството на ужас ме обземаше с такава сила, че крачех напред-назад в коридора или излизах от сградата и обикалях квартала. След като загубех много ценно време и със силата на волята си налагах да прекрача прага на кабинета, натисках дръжката на вратата с трепереща ръка, почти надявайки се, че потенциалният ми клиент няма да е там!

Директорът по продажбите ме заплаши, че ще ми спре авансите, ако не изпращам повече поръчки. Вкъщи жена ми чакаше пари, за да плати сметката на бакалина за храна на семейството — а ние имахме три деца. Обзе ме безпокойство. Ден след ден отчаянието ми нарастваше. Не знаех какво да сторя. Както вече казах, бях закрил частната си адвокатска кантора и се бях отказал от клиентите си. Бях разорен. Нямах пари дори да си платя сметката в хотела, нито за билет да се прибера вкъщи. Нямах смелостта да се върна победен, дори да имах пари за билет. В края на поредния неуспешен ден се довлякох до хотелската си стая — както си мислех, за последен път. Смятах се за окончателно съкрушен. С разбито сърце, депресиран, нс знаех какВо да правя. Не ми пукаше дали ще живея, или ще умра. Съжалявах, че въобще съм се родил. Изпих само чаша топло мляко за вечеря. И това беше повече, отколкото можех да си позволя. Онази нон! разбрах защо отчаяни хора отварят прозореца на хотела си и скачат. Аз самият можех да го сторя, ако имах толкова смелост. Замислих се за смисъла на живота. Не бях наясно. Не можех да го разбера.

Понеже нямаше към кого друг да се обърна, обърнах се към Бога. Започнах да се моля. Молех Всемогъщия да ми изпрати просветление, знание и посока през тъмната, непрогледна пустош от отчаяние, която ме обгръщаше отвсякъде. Молех го да ми помогне да получа поръчки за книгите, за да спечеля пари да нахраня жена си и децата си. След като се помолих и отворих очи, видях библия на тоалетната масичка в самотната хотелска стая. Отворих я и прочетох тези прекрасни, безсмъртни слова на Иисус, които са помагали на безброй поколения самотни, отчаяни и съсипани хора през вековете — думите, с които Иисус учи учениците си как да избегнат безпокойството:

„Не се грижете как да преживеете, какво да ядете и пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Животът не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото? Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?...

Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.“

След като се помолих и прочетох тези думи, случи се чудо. Напрежението в мен утихна. Тревогите, страховете и безпокойството ми се превърнаха в стопляща сърцето смелост, надежда и вяра.

Бях щастлив, макар че нямах пари да си платя сметката в хотела. Легнах си и спах дълбоко и безгрижно, както не бях спал от години.

На следващата сутрин едва се сдържах до отваря¬нето на канторите на потенциалните ми клиенти, якрачих смело и решително към вратата на първия

в този прекрасен студен и дъждовен ден. Отворих я с решително движение. Влязох и тръгнах право към човека, енергично, с вирната брадичка, с достойнство, широко усмихнат, и с думите: „Добро утро, господин Смит! Аз съм Джон Р. Антъни от компания¬та „Американски кодекси“.“

„О, да, да — отвърна той и също се усмихна, стана и ми протегна ръка. — Радвам се да ви видя. Заповядайте, седнете.“

Този ден продадох повече книги, отколкото седмици наред. Вечерта се върнах в хотела си като герой завоевател. Чувствах се нов човек. И бях нов човек, защото имах нова нагласа на победител. Никакво топло мляко за вечеря! Как пък не! Поръчах си пържола с гарнитура. От този ден нататък продажбите ми започнаха рязко да се покачват.

Аз се преродих в онази отчаяна нощ преди двадесет и две години, в малкото хотелче в Амарило, Тексас. На следващия ден положението ми Външно не се бе променило с нищо спрямо седмиците на неуспехи, но в мен бе настъпила гигантска промяна. Внезапно бях осъзнал връзката си с Бога. Когато е сам, човек може лесно да бъде победен, но човек, у когото е Божията сила, е не¬победим. Знам го. Това промени целия ми живот.

„Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намери-те; хлопайте, и ще ви отворят.“

Когато госпожа А. Г. Биърд от Хайланд, Илиноис, е изправена пред ужасна трагедия, тя открива, че може да намери  покой, като коленичи и изрече думите, „Господи, да бъде Твоята, не моята воля.“

В писмото й, което сега е пред мен, пише: „Една вечер телефонът звънна. Иззвъня четиринадесет пъти, преди да събера смелост да вдигна слушалката. Знаех, че сигурно се обаждат от болницата, и изпаднах в ужас. Страхувах се, че детето ни умира. Беше болно от менингит. Лекуваха го с пеницилин, но от

т0Ва температурата му започна да варира и лекари¬те се опасяваха, че болестта е засегнала мозъка и може да причини смърт. Беше точно това, от което се опасявах. Обаждаха се от болницата. Лекарят нас¬тоя да отидем веднага.

Може би можете да си представите терзанията, които преживяхме със съпруга ми в чакалнята. Всички други прегръщаха децата си, а ние седяхме с празни ръце и се чудехме дали някога отново ще прегърнем нашето дребосъче. Когато най-после ни повикаха в личния кабинет на лекаря, изразът на лицето му изпълни сърцата ни с ужас. Думите му ни уплашиха още повече. Каза ни, че шансовете бебето ни да оцелее са едно към четири. Каза, ако познаваме друг лекар, да го повикаме.

По пътя към къщи мъжът ми не издържа и свил юмрук, заудря кормилото на колата: „Бетс, не мога да се откажа от това дете!“ Виждали ли сте мъж да плаче? Не е приятна гледка. Спряхме, поговорихме и решихме да отидем в някоя църква да се помолим, че ако Божията воля е Господ да ни отнеме детето, ще се подчиним на волята му. Аз се стоварих на пейката в църквата, по лицето ми се стича¬ха сълзи, докато произнасях: „Да бъде не моята, а Твоята воля“.

Още щом изрекох тези думи, и се почувствах по- добре. Обзе ме спокойствие, каквото не бях изпитва¬ла отдавна. По целия път към къщи си повтарях: „Господи, да бъде Твоята, не моята воля!“ Тази нощ за първи път от цяла седмица спах спокойно. Няколко дни след това лекарят се обади и каза, че Боби излиза от кризата. Благодаря на Бога за здравото четири¬годишно момченце, което имаме сега.“

Познавам хора, които смятат, че религията е за жените, децата и проповедниците. Те се гордеят, че

са „мъжки момчета“, които могат сами да Водят битките си.

Колко ли биха се изненадали да научат, че някои от най-прочутите „мъжки момчета“ 8 света се молят всеки ден. Например Джак Демпси ми каза, че никога не си ляга, без да се помоли. Каза ми, че никога не посяга към храната си, без първо да благодари на Бога за нея. Че се моли всеки ден, когато тренира за мач, и че когато се бие, винаги се моли, преди гонгът да оповести следващия рунд. „Молитвата ми помага да се бия смело и уверено“, казва той.

„Мъжкото момче“ Кони Мак ми каза, че не може да заспи, без да е казал молитвите си.

„Мъжкото момче“ Еди Рикънбекър ми каза, че вярва, че молитвите са спасили живота му. Той се моли всеки ден.

„Мъжкото момче“ Едуард Р. Стетиниъс, бивш висш служител на „Дженерал Мотърс“ и „Юнайтед Стейтс Стийл“ и бивш държавен секретар, ми каза, че всяка сутрин и вечер се моли на Бога за мъдрост и напътствие.

„Мъжкото момче“ Дж. Пиърпонт Морган, най-големият финансист на своето време, често ходи сам в църквата „Света Троица“ в края на Уолстрийт в събота следобед, коленичи и се моли.

Когато „мъжкото момче“ Айзенхауер отлита за Англия, за да поеме командването на британските и американските войски, той взема със себе си в само-лета само една книга — Библията.

„Мъжкото момче“ генерал Марк Кларк ми каза, че през войната всеки ден четял Библията, коленичел и се молел. Също и Чан Кай-ши, и генерал Монтгомъри — „Монти от Ел Аламейн“. И адмирал Нелсън при Трафалгар. И генерал Вашингтон, и генерал Робърт Е. Аий, и Джексън Стената, и десетки други бележити военачалници.

Тези „мъжки момчета“ откриват, че е вярно казаното от Уилям Джеймс: „Ние имаме работа с Бога и отваряйки душата си за Него, се задействат предна- чертанията на съдбата.

Много „мъжки момчета“ откриват това. Сега седемдесет и два милиона американци принадлежат към някаква църква — това е рекорден брой на всички времена. Вече казах, че дори и учените се обръщат към религията. Да вземем за пример доктор Алек сис Каръл, който написва „Човекът — непознатият“ и спечелва най-голямата награда, която може да бъде присъдена на учен — Нобеловата. Доктор Каръл пише в една статия в „Рийдърс Дайджест“: „Молитвата е най-мощната форма на енергия, която човек може да генерира. Тя е реална сила, като земното притегляне. Като лекар аз съм виждал хора, при които не помага никакво лечение и които оздравя¬ват от болестта и меланхолията си благодарение на смирената молитва... Молитвата, също като радия, излъчва самозараждаща се енергия... В молитвата човешките същества се опитват да увеличат своята ограничена енергия, като се обръщат към Безграничния източник на всяка енергия. Когато се молим, ние се свързваме с тази неизчерпаема енергия, която движи вселената. Молим се част от нея да ни бъде изпратена в помощ. Дори само от това, че отправяме зов, изчерпаните ни резерви се попълват и ние се изправяме по-здрави и по-силни... Вина¬ги когато се обърнем към Бога с гореща молитва, променяме душата и тялото си към по-добро. Не е възможно чоВек да се помоли дори за момент, без това да доведе до нещо хубаво.“

Адмирал Бърд знае какво означава „да се свържем с тази неизчерпаема енергия, която движи Вселената“. Неговата способност да го постига му помага да преживее най-тежкото изпитание в живота си. Той разказва тази история в книгата си „Сам“. През 1934 г адмиралът прекарва пет месеца в колиба, затрупана под леда на Рос Бариър, далеч в Антарктида. Той е единственото живо същество на седемдесет и осмия паралел. Бури бушуват над колибата му, температурата пада до двадесет и седем градуса под нулата отвсякъде е заобиколен от безкрайна нощ. И тогава за свой ужас открива, че бавно се трови е въглероден окис, изпускан от печката! Какво да прави? Най-близката помощ е на сто деветдесет и осем километра и не може да стигне до нея няколко месеца. Опитва се да поправи печката и вентилацията, но пушекът продължава да се процежда. Често изпада в безсъзнание от него. Не може да яде, не може да спи, отслабва толкова, че не е в състояние да стане от леглото. Често се страхува, че няма да доживее до сутринта. Сигурен е, че ще загине в тази колиба и тялото му ще бъде затрупано от снега.

Какво спасява живота му? Един ден, в дълбините на отчаянието, той посяга към дневника си и се опитва да изложи философията си за живота. „Човечеството, записва той, не е само във вселената.“ Помисля си за звездите на небето, за движението на съзвездията и планетите, за това как ще му дойде времето вечното слънце да освети отново дори далечни¬те земи около Южния полюс. И записва в дневника си: „Аз не съм сам. “

Осъзнаването на факта, че не е сам — дори в тази дупка в леда на края на света, — спасява Ричард Бърд. „Знам, че това ми помогна да оцелея“, казва той. И добавя: „Малцина в живота си се доближават до това да изчерпят скритите в тях ресурси. В нас има дълбок потенциал от сили, които никога не използваме.“ Ричард Бърд се научава да използва този потенциал — като се обръща към Бога.

Глен А. Арнолд научава в житните ниви на Илиноис същото, което адмирал Бърд научава под полярния лед. Господин Арнолд, застрахователен агент от Чиликоти, Илиноис, започВа така разказа си за преодоляването на безпокойството: „Преди осем годи¬ни аз обърнах за последен път ключа в ключалката на пътната врата. Качих се в колата и потеглих към реката. Бях се провалил напълно. Месец преди това целият ми малък свят се срути върху главата ми. фирмата ми за електроуреди пропадна. У дома майка ми беше на смъртно легло. Жена ми беше бременна с второ дете. Сметките на лекаря растяха. Бяхме ипотекирали всичко, за да започна този бизнес — и колата, и мебелите. Дори бях изтеглил заем срещу застраховката си. Вече нямах нищо. Не можех повече да издържам. Качих се в колата и потеглих към реката, решен да сложа край на тази злополучна история.

Карах няколко километра през полето, спрях край пътя, слязох от колата, седнах на земята и заплаках като дете. После си напрегнах мозъка — вместо да се въртя в кръг от страх и безпокойство, опитах се да мисля конструктивно. Колко лошо беше положението ми? Би ли могло да бъде по-лошо? Наистина ли беше безнадеждно? С какво можех да го поправя?

Тогава реших да се обърна към Бога и да Го попитам какво да правя. Молих се. Молих се отчаяно. Молих се така, сякаш самият ми живот зависеше от това — както всъщност си беше. После се случи нещо странно. Още щом се обърнах към по-висша от мен сила, веднага ме обзе спокойствие, каквото не познавах от месеци. Сигурно съм прекарал там половин час и плач и молитви. После се прибрах у дома и спах като младенец.

На слсдВащата сутрин станах уверено. Вече нямаше от какво да се страхувам, защото разчитах на Бога да ми покаже пътя. Същата сутрин влязох в

един местен магазин е изправена глава, уВерено по-исках работа като продавач на щанда за електроуреди. Знаех, че ще получа работата. И я получих Справях се добре с нея, докато не се срути целият бизнес с електроуреди — заради войната. Тогава започнах да продавам застраховки живот — все още направляван от моя Велик Водач. Това беше само преди пет години. Сега всичките ми сметки са изплатени. Имам чудесно семейство, три умни деца. собствен дом, нова кола и повече от двадесет и пет хиляди долара в застраховки живот.

Хвърляйки поглед назад, сега съм доволен, че тогава загубих всичко, че бях толкоВа депресиран, че потеглих към реката — защото тази трагедия ме научи да разчитам на Бога и сега имам спокойствие и самоувереност, за каквито не съм и мечтал.“

Защо вярата ни носи душевен мир, спокойствие и смелост? Ще оставя отговора на този въпрос на Уилям Джеймс. Той казва: „Бурните Вълни на неспокойната повърхност оставят недокоснати дълбините на океана. За онзи, който Владее по-дълбоките и трайните неща, моментните преврати в личната му съдба изглеждат сравнително маловажни. Истински религиозният човек е непоклатим и изпълнен със самообладание, готов е спокойно да посрещне Всяка за¬дача, която му поднесе денят.“

Ако сме притеснени и тревожни, защо да не се се-тим за Бога? Защо, както казва Имануел Кант, да не „приемем вярата в Бога, защото имаме нужда от нея“? Защо да не се „свържем с онази безгранична енергия, която движи вселената“?

Дори ако по природа и възпитание не сте религиозен човек, дори ако сте убеден скептик, молитвата може да ви помогне много повече, отколкото си мислите, защото тя е нещо практично. Какво означава това? Означава, че молитвата задоволяВа три много сноВни психологически потребности, които изпитВа Всеки чоВек, независимо дали ВярВа В Бога, или не:

1 Молитвата ни помага да изразим с думи какво точно ни измъчва. В Четвърта глава видяхме, че е почти невъзможно да се справиш с някакъв проблем, докато той е неясен и мъгляв. Молитвата в много отношения е като да напишеш на лист хартия проблемите си. Ако искаме помощ за някакъв проблем — дори когато я искаме от Бога, — трябва да изразим проблема с думи.

2.               Молитвата ни създава усещането, че споделяме онова, което ни тежи, че не сме сами. Малцина от нас са толкова силни, че да могат да носят най-тежкия си тоВар, най-мъчителните си проблеми съвсем сами. Понякога тревогите ни имат толкова интимен характер, че не можем да ги обсъждаме дори с най-близките си роднини и приятели. Тогава решението е в молитвата. Всеки психиатър ще Ви каже, че когато човек е напрегнат и духът му се измъчва, добър терапевтичен ефект има споделянето на проблема с някого. Ако не можем да кажем никому — винаги можем да го кажем на Бога.

3.               Молитвата задвижва активния принцип на действието. Тя е първата стъпка към него. Съмнявам се, че някой може да се моли ден след ден нещо да се случи, без да има полза от

това — с други думи, без да предприеме нищо за осъществяването му. Световноизвестният учен доктор Алексис Каръл казва: „Молитвата е най- мощната форма на енергия, която човек може да генерира.“ Защо тогава да не я използваме? Наричайте я Бог, Аллах, Дух — защо да спорим за дефиницията, след като тайнствената сила ни подава ръка?

Защо още сега не затворите книгата, не затворите вратата, не коленичите и не излеете сърцето си") Ако сте загубили вярата си, помолете Всемогъщия Бог да ви я върне и повторете тази прекрасна молитва, написана от Свети Франциск Асизки преди седемстотин години: „Господи, въздай ми да нося Твоя Мир. Където има омраза, дай ми да сея любов. Където има рани — опрощение. Където има съмнение — вяра. Където има отчаяние— надежда. Където има мрак — светлина. Където има тъга — радост. О, Господи, направи така, че да не търся утешение, а да утешавам, не да ме разбират, а да разбирам, не да ме обичат, а да обичам, защото получаваме, когато даваме, и ни прощават, когато прощаваме, и като умираме, се раждаме за Вечен Живот.“