КАК ДА ИЗЛЕКУВАТЕ ДЕПРЕСИЯТА ЗА ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ДНИ

Когато започнах да пиша тази книга, обявих награда от двеста долара за най-полезната и вдъхновяваща истинска история на тема „Как преодолях безпокойството“.

Тримата членове на журито бяха: Еди Рикънбекър, президент на „Истърн Еърлайнс“, доктор Стюарт У. Маклеланд, президент на университета „Линкълн“, и X. В. Калтенборн, радиожурналист. Получихме обаче две толкова великолепни истории, че журито не успя да избере едната от тях и разделихме помежду им наградата. Ето едната от двете истории, спечелили първата награда — историята на К. Р. Бъртън (служител на «Уизър Мотър Сейлс“ в Спрингфилд, Мисури).

«Загубих майка си на девет години, а баща си — На дванадесет. Баща ми загина, а майка ми просто Напусна къщата един ден преди деветнадесет годиНи- Оттогава не съм я виждал. Не съм виждал и двете си сестри, които отведе със себе си. Дори писмо не ми написа цели седем години. Баща ми загина при катастрофа три години след като мама си отиде Той и партньорът му купиха едно кафене В малък град в Мисури и когато татко замина по работа, партньорът му продал кафенето, прибрал парите и изчезнал. Един приятел пратил телеграма на татко да си дойде веднага и в бързината той направил катастрофа при Салинас, Канзас. Две сестри на баща ми — бедни, стари и болни — прибраха три от децата в домовете си. Мен и малкия ми брат никой не ни искаше. Бяхме оставени на милостта на града. Започнахме да се страхуваме, че ще ни наричат сираци и ще се отнасят към нас като към такива. Страховете ни скоро се оправдаха. Живях за кратко у едно бедно семейство. Но времената бяха тежки, бащата загуби работата си и не можеха повече да си позволят да ме хранят. Тогава господин и госпожа Лофтин ме прибраха да живея в тяхната ферма, на около осемнадесет километра от града. Господин Лофтин беше на седемдесет години, прикован на легло, болен от херпес зостер. Каза ми, че мога да остана, „стига да не лъжа, да не крада и да правя, каквото ми кажат“. Тези три заповеди станаха моя библия. Спазвах ги стриктно. Тръгнах на училище, но още първата седмица се прибрах разплакан. Другите деца ме дразнеха, подиграваха се на големия ми нос, наричаха ме тъпак и сирак. Чувствах се толкова засегнат, че исках да се бия с тях, но господин Лофтин, фермерът, който ме прие в дома си, ми каза: „Винаги помни, че се иска поВече храброст да се откажеш от битката, отколкото да останеш и да се биеш.“ Не се сбих с никого до деня, когато едно дете взе от двора някакви гадории и ми ги хвърли в лицето. Тогава го набих и си спечелих неколцина приятели. Признаха. че си го е изпросил.

 бях много горд с новата шапка, която ми купи госпожа Дофтин. Един ден едно от големите момичета я грабна от главата ми, напълни я с вода и я съсипа. Каза че го прави, за да „охладяла водата дебелата ми глава и да не подскачат пуканките вътре“.

В училище не плачех никога, но обикновено си изплаквах всичко вкъщи. Един ден госпожа Лофтин ми даде един съвет, който прогони всичките ми грижи и безпокойства и превърна враговете ми в приятели. Каза ми: „Ралф, те няма да те дразнят и да ти викат сирак, ако се заинтересуваш от тях и видиш какво можеш да направиш, за да им помогнеш.“ Послушах съвета й. Учех много усърдно и макар че скоро станах първи в класа, никога не ми завиждаха, защото полагах големи усилия да помагам на другите.

Помогнах на няколко от момчетата да си напишат темите и есетата. За някои написах пълни тези. Едно момче се срамуваше семейството му да не разбере, че му помагам. Затова казваше на майка си, че отива на лов за опосуми, идваше у госпожа Лофтин и връзваше кучетата в плевнята, докато му помагах да си научи уроците. Пишех резюмета на книги за един младеж и вечери наред помагах на едно момиче по математика.

Нещастия нападнаха съседите ни. Двама възрастни фермери умряха, а една жена бе напусната от съпруга си. Аз останах единственият мъж в четири семейства. Две години помагах на вдовиците. На път към училище и на връщане от него минавах през фермите им, нацепвах дърва, издоявах кравите, хранех и поях добитъка. Сега ме благославяха, вместо да ме проклинат. Всички ме приемаха като приятел. Истинските им чувства към мен се проявиха, когато се върнах от флота. Повече от двеста фермери дойдоха да ме видят първия ден, след като се прибрах. Някои от тях бяха изминали цели сто двадесет и девет километра и загрижеността им за мен бе съвсем искрена.

Понеже усърдно и с радост бях помагал на другите почти няма за какво да се тревожа. Вече тридесет години не са ме наричали сирак.

Ура за С. Р. Бъртън! Той знае как се печелят приятели. Знае и как да победи безпокойството и да Се радва на живота.

Знае го и покойният доктор франк Луп от Сиатъл, Вашингтон. Той е инвалид в продължение на двадесет и три години. Артрит. Но Стюарт Уитхаус от „Сиатъл Стар“ ми писа: „Много пъти съм интервюирал доктор Луп и никога не съм виждал по-неегоистично настроен човек, който да е получил повече от живота.“

Как този прикован за леглото инвалид е получил толкова много от живота? Има две възможности. Като се е оплаквал и недоволствал?... Не. Като е тънал в самосъжаление и е изисквал да бъде център на внимание и всички да се грижат за него?... Не, и това не. Успял е, като е приел за свое мотото на принца на Уелс: /с/г сИеп — „Аз служа“. Той събира имената и адресите на други инвалиди и ободрява тях и себе си, като им пише весели, окуражителни писма. Всъщност организира кореспондентски клуб за инвалиди и ги накарва да започнат да си пишат помежду си. Накрая сформира национална организация, наречена „Общество на прикованите в стаята“.

Прикован на легло, той пише средно по четиристотин писма годишно и носи радост на хиляди инвалиди, като набавя радиоапарати и книги за събратята си по съдба.

Каква е основната разлика между доктор Луп и много други хора? Само една: доктор Луп притежава искрицата на човека, който има цел, мисия В живота. Той е радостен да осъзнае, че служи на идея, много по- благородна и значима от него самия, вместо да е. както се изразява Шоу, „егоцентричен възел от болести и от недоволство, че светът не се посвещава на т0Ва да го направи щастлив“.

Ето най-изумителното изявление, излязло изпод пепото на голям психиатър. Принадлежи на Алфред Адлер- Той казва на болните от меланхолия: „Можете да оздравеете за четиринадесет дни, ако следвате тази рецепта. Всеки ден се опитвайте да измислите как да зарадвате някого.“

Това звучи толкова невероятно, че се чувствам длъжен да направя опит да го обясня, като цитирам няколко страници от чудесната книга на доктор Адлер „Какво трябва да означава животът за вас“: „Меланхолията е като продължително завладял ни гняв и упрек срещу другите, макар че, изпитвайки загриженост, съчувствие и подкрепа, пациентът е депресиран само заради собствената си вина. Първият спомен на меланхолика е нещо подобно на това: „Спомням си, че исках да легна на кушетката, но там вече лежеше брат ми. Толкова плаках, че му се наложи да стане.“

Меланхолиците често са склонни да си отмъщават, като се самоубият, и първата грижа на лекаря е да внимава да не им даде повод за самоубийство. Аз обикновено опитвам да намаля напрежението, като им предлагам като първо правило в лечението „никога да не правят нищо, което не харесват“. Това изглежда много скромно, но според мен стига до корена на проблема. Ако меланхоликът може да прави всичко, което иска, кого ще може да вини тогава? За какво ще си отмъщава? Казвам им: „Ако искате да отидете на театър или на почивка, направете го. Ако по пътя установите, че не ви се ходи, върнете се.“ Това е най- добрата ситуация, в която пациентът може да бъде. тя му дава удовлетворението, че владее положението. чуВства се като Бог и може да прави, каквото си поиска. От друга страна, това не се вписва много добре в начина му на живот. Той е свикнал да обвинява другите и ако те се съгласяват с него, няма начин да ги манипулира. Това правило е голямо облекчение и аз нямам нито едно самоубийство сред пациентите си.

Обикновено пациентът ми отговаря: „Но на мен нищо не ми харесва да правя.“ За това имам готов отговор, защото съм го чувал често. „Тогава не правете нищо, което не ви харесва“, отвръщам. Понякога обаче получавам отговор: „Искам да остана цял ден в леглото.“ Знам, че ако позволя това, пациентът вече няма да го иска. Знам също, че ако се противопоставя, той ще започне война. Винаги се съгласявам.

Това е едното правило. Друго атакува още по-пряко начина им на живот. Казвам им: „Можете да се излекувате за четиринадесет дни, ако следвате тази рецепта: Всеки ден се опитвайте да измислите как да зарадвате някого.“ Ето какво означава това за тях. Те са обзети от мисълта „Как мога да причиня безпокойство някому?“ Отговорите са много интересни. Някои казват: „Нищо по-лесно от това. Аз цял живот го правя.“ Никога не са го правили. Казвам им да поразмислят. Те не размислят. Казвам им: „Можете да използвате всичкото време, когато не успявате да заспите, за да измислите как да доставите радост някому и това ще е голяма стъпка напред към оздравяването ви.“ На следващия ден ги питам: „По-мислихте ли върху това, което ви казах?“ А те ми отговарят: „Снощи заспах веднага щом си легнах.“ Всичко това трябВа, разбира се, да се прави меко и приятелски, без намек за превъзходство.

Други пък казват: „Никога няма да мога. ТолкоВа съм тревожен.“ Казвам им: „Не спирайте да се безпокоите, но в същото време можете да мислите по-някога и за другите.“ Искам Винаги да насочвам интереса им към околните. Мнозина казват: „Защо трябва да доставям радост на другите? Те не се опитват да ме радват.“ „Трябва да мислите за здраВето си, отвръщам им аз. Другите ще страдат по- късно.“ Много рядко се среща пациент, който да каже: Помислих върху това, което ми казахте.“ Всичките усилия са насочени към засилване социалните интереси на пациента. Знам, че истинската причина за болестта му е липсата на съдействие, и се опитвам и той да го разбере. Веднага щом се свърже с другите хора на равна нога, с готовност за сътрудничество, той е излекуван. Най-важната задача, която ни поставя религията, винаги е била „Обичай ближния си“... Онзи, който не се интересува от ближния си, среща най-големи трудности в живота и наранява най-тежко околните. От тези хора идват всички провали... Всичко, което се иска от човека, и най-голямата похвала, която може да заслужи, е да бъде добър колега, приятел на всички хора и истински партньор в любовта и брака.“

Доктор Адлер ни приканва всеки ден да вършим по едно добро дело. А какво е добро дело? „Доброто дело, казва пророкът Мохамед, е това, което предизвиква радостна усмивка у другиго.“

Защо извършването на едно добро дело всеки ден има такъв удивителен ефект върху човека? Защото опитът да доставим удоволствие на другите ни кара да престанем да мислим за себе си, а точно това предизвиква безпокойството, страха и меланхолията.

На госпожа Уилям Т. Мун, която ръководи секретарското училище „Мун“ в Ню Йорк, не й се налага да прекара две седмици в размисъл как да достави радост някому, за да прогони меланхолията си. Тя бис Алфред Адлер с една точка — не, с тринадесет точки* — защото прогонва меланхолията не за четиридесет, а за един ден, като се замисля как да зарадва две сирачета.

Ето какво се случва с нея: „Преди пет години през декември бях покрусена от скръб и самосъжаление След няколко години щастлив брачен живот загубих съпруга си. С наближаването на коледните празници тъгата ми стана още по-тежка. Никога, през целия си живот, не бях прекарвала Коледа сама. Ужасявах се от наближаването й тази година. Приятели ме канеха да прекарам празниците при тях. Но нямах никакво настроение да се веселя. Знаех, че ще разваля настроението на всички. Затова отказах любезните им покани. С наближаването на Бъдни вечер все повече се отдавах на самосъжалението. Наистина, трябваше да бъда благодарна за много неща. Всички имаме много неща, за които трябва да бъдем благодарни. Един ден преди Коледа си тръгнах от работа в три следобед и поех безцелно по Пето Авеню с надеждата да прогоня самосъжалението и меланхолията. Улицата гъмжеше от тълпи весели и щастливи хора и това извика в паметта ми спомени за щастливите години, които си бяха отишли завинаги. Просто не можех да понеса мисълта да се прибера в самотния празен апартамент. Бях объркана. Не знаех какво да правя. Не можех да сдържа сълзите си. След като се скитах безцелно около час, озовах се на автобусна спирка. Спомних си, че с мъжа ми често се качвахме на някой случаен автобус в неизвестна посока и се озовах в първия, който видях. Пресякохме реката Хъдзън, продължихме още малко и чух кондуктора да казва: „Последна спирка, госпожо.“ Слязох. Дори не знаех името на предградието. Беше тихо, спокойно място. Докато чаках следващия автобус, за да се прибера. тръгнах да се поразходя по една улица. Минах покрай някаква църква и чух прекрасните акорди на „Тиха нощ, свята нощ“. Влязох. Църквата беше празна, вътре беше само органистът. Седнах на една от пейките, без някой да ме забележи. Светлинките на богато украсената елха сякаш превръщаха играчките в танцуващи в лунната светлина звезди. От тихата музика и от това, че бях изтощена, защото не бях яла от сутринта, ми се доспа. Бях съсипана от грижи и неусетно съм заспала.

Когато се събудих, не знаех къде съм. Изпаднах в ужас. Видях пред себе си две малки деца, които явно бяха влезли да видят елхата. Едното — малко момиченце — ме посочи с пръст и каза: „Дали Дядо Коледа я е донесъл?“ Децата се уплашиха ужасно, когато се събудих. Казах им, че няма да им сторя нищо лошо. Бяха бедно облечени. Попитах ги къде са майка им и баща им. „Нямаме си майка и татко“, казаха те. Ето две малки деца, които бяха много по-зле, отколкото аз съм била някога. Засрамих се от самосъжалението си. Показах им елхата, после ги заведох в една дрогерия и се почерпихме, купих им бонбони и малки подаръчета. Самотата ми изчезна като с магическа пръчица. Тези две сирачета ме накараха да се почувствам щастлива и да забравя тъгата си за първи път от месеци. Докато си бъбрех с тях, разбрах колко съм щастлива. Благодарих на Бога, че всичките ми коледни празници като дете са били озарени от родителска любоВ и нежност. Тези две малки сирачета направиха за мен много повече, отколкото аз за тях. Тази случка ми показа отново, че за да бъдем щастливи, трябва да правим другите Щастливи. Установих, че щастието поражда щастие. Когато го даваме, получаваме. Като помогнах някому и дарих любов, прогоних безпокойството, скръбта и самосъжалението и се почувствах нов човек. И станах ноВ човек — не само тогава, но и през всичките години оттогава.“

Мога да напиша цяла книга с историите на хората, които забраВят себе си и живеят щастливо и в добро  здраве. Да вземем например случая на Маргарет

Тейлър Йейтс, една от най-известните жени в американската флота.

Госпожа Йейтс пише романи, но никой от тях не е толкова интересен, колкото истинската история за случилото се в онова съдбовно утро, когато японците нападнаха нашия флот в Пърл Харбър. По това време госпожа Йейтс е инвалид повече от година — проблеми със сърцето. Прекарва двадесет и два часа от денонощието в леглото. Най-дългата разходка, която предприема, е до градината — да се попече на слънце. Дори тогава трябва да се опре на ръката на прислужницата, за да може да върви. Тя самата ми разказа, че по онова време мислела, че ще остане инвалид до края на живота си. „Никога нямаше да заживея отново истински, ако японците не бяха нападнали Пърл Харбър и не ме бяха тласнали да изляза от летаргията си“, разказва госпожа Йейтс.

„Когато това се случи, всичко беше хаос и объркване. Една бомба падна толкова близо до моята къща, че ударната вълна ме изхвърли от леглото. Военни камиони летяха към Хикам фийлд, казармите в Скофийлд и въздушната база Канаоха Бей, за да докарат съпругите и децата на военните в училищата. Оттам хората на Червения кръст звъняха на онези, които имаха свободни стаи, за да ги приютят. Хората от Червения кръст знаеха, че имам телефон, и ме помолиха да събирам информацията за тях. Аз записвах къде са настанени семействата на военните и Червения кръст ги насочваше към мен, за да намерят жените и децата си.

Скоро разбрах, че съпругът ми, командир Робърт Роли Иейтс, е в безопасност. Опитах се да поободря жените, които не знаеха дали мъжете им не са загинали, и да утеша вдовиците на загиналите — а те бяха много. Две хиляди сто и седемнадесет офицери и войници от флота и морската пехота загинаха, де"

Ветсгпогпин и шестдесет бяха обявени за безследно изчезнали.

Отначало вдигах телефона, както си лежах в легото. После седнах в леглото. Накрая бях толкова заета, толкова развълнувана, че забравих за слабост-та си. станах и се настаних на масата. Като помагах на хора, които бяха в много по-лошо положение от мен, забравих напълно за себе си и оттогава прекарвам в леглото само редовните си осем часа за сън. Сега разбирам, че ако японците не бяха нападнали Пърл Харбър, сигурно щях цял живот да остана полуинвалид. В леглото ми беше удобно. Постоянно се грижеха за мен и сега разбирам, че подсъзнателно постепенно съм губела волята си да се възстановя.

Нападението над Пърл Харбър бе една от най-големите трагедии в американската история, но що се от-нася до мен, е едно от най-хубавите неща в живота ми. Страшната криза ми даде сили, които не съм подозирала, че притежавам. Престанах да обръщам внимание на себе си и се насочих към другите. Това ми даде нещо голямо и важно, за което да живея. Вече нямах време да мисля за себе си, да треперя над себе си.“

Една трета от хората, които тичат за помощ при психиатрите, биха могли да се излекуват сами, ако направят като Маргарет Йейтс — да насочат интереса си към това как да помогнат на другите. Аз ли съм измислил това? Не, приблизително също¬то казва Карл Юнг. А ако някой знае нещо по този въпрос, това е той. Юнг казва: „Около една трета °т моите пациенти страдат не от клинично регистрирани неврози, а от безсмислие и празнота на Дивота.“ Казано другояче, те искат животът да ги вземе на автостоп и го наблюдават как преминава край тях. И хукват при психиатъра с дребния си, °сзсмислен и безполезен живот. Изпускат кораба и 0сле стоят на кея и винят всички, освен себе си, настоявайки светът да изпълнява егоистичните им желания.

Може би сега си казвате: „Аз не се впечатлявам от тези истории. И аз бих могъл да се заинтересувам от няколко сирачета, ако ги срещна на Коледа. И ако бях в Пърл Харбър, щях да направя същото като Маргарет Тейлър Йейтс. Но при мен положението е различ- но. Аз живея обикновен, монотонен живот. Работя безинтересна работа по осем часа на ден. Никога не ми се случва нищо драматично. Как мога да помагам на другите? И защо да го правя? Какво ще спечеля от това?“

Справедлив въпрос. Ще се опитам да ви отговоря. Колкото и да е монотонно съществуването ви, сигурно всеки ден се срещате е някакви хора. Как постъпва-те е тях? Взирате се през тях, или се опитвате да разберете какво ги движи напред? Да вземем например пощальона — той всяка година пропътува стотици километри, за да ви донесе пощата, но опитвали ли сте се някога да разберете къде живее, да поискате да ви покаже снимка на жена си и децата си? Питали ли сте го някога дали се уморява, дали се отегчава?

Ами момчето от магазина за хранителни стоки, вестникарят, човекът на ъгъла, който ви лъска обувките? Те са хора — пълни с проблеми, мечти и амбиции. Те горят от желание да ги споделят с някого. Давате ли им такава възможност? Показвали ли сте някога искрен интерес към тях, към живота им? Ето това имам предвид. Няма нужда да ставате флорънс Най- тингейл или обществсник-реформатор, за да направите света по-добър — вашия собствен свят. Можете да започнете още утре с хората, които срещате.

КакВо ще спечелите? Само повече щастие! Повече удовлетворение и гордост от себе си! Аристотел нарича това отношение „просветен егоизъм“. Заратустра казва: „Да правиш добро на другите не е засълженис, а радост, защото ти носи повече здраве и щастие.“ А Бенджамин Франклин го обобщава съвсем просто: „Когато си добър към другите, си най-добър към себе си."

Хенри К. Линк, директор на Центъра за психологически анализи в Ню Йорк, пише: „По мое мнение, никое откритие на съвременната психология не е толкова важно, колкото научното доказване на нуждата от саможертва и дисциплина за саморазвитието и щастието.“

Мислейки за другите, вие не само няма да се безпокоите за себе си, но ще спечелите много приятели и ще се забавлявате чудесно. Как? Ами, аз веднъж по-питах професор Уилям Лайън фелпе от „Йейл“ как го постига той, и ето какво ми отвърна:

„Никога не влизам в хотел, бръснарница или магазин, без да кажа нещо приятно на всеки, когото срещна. Опитвам се да кажа нещо, което се отнася до тях като личности, не като колелца в голямата машина. Правя комплимент на момичето в магазина, че има хубави очи или коси. Питам бръснаря дали не се уморява да стои прав по цял ден. Питам го как е станал бръснар, от колко време се занимава с това и колко глави е подстригал. Помагам му да ги пресметне. Установил съм, че когато проявиш интерес към хората, това ги кара да грейват от удоволствие. Често стискам ръката на носача, който ми е пренесъл багажа. Това го ободрява и му става приятно за целия ден. В един особено горещ летен ден влязох да обядвам във вагон-ресторанта по нюхейвънската линия. Вагонът бе претъпкан, горещ като пещ, обслужването— бавно. Когато накрая келнерът пристигна и ми връчи менюто, аз казах: „На онези момчета в кухнята сигурно им е много тежко в тази жега.“ Той започна да ругае ядосано. Отначало реших, че се е ядосал на мен. „Боже милостиви! —

възкликна той. — Хората идват тук и недоволсщ ват от храната. Мърморят за бавното обслужване" заради жегата и високите цени. От деветнадесет години слушам оплакванията им и вие сте първият човек, който е казвал добра дума за готвачите от¬зад, в горещата кухня. Да можехме да имаме повече пътници като вас!“

Този келнер бе изненадан, че мисля за готвачите като за човешки същества, не просто като колелца в организацията на една голяма железница. Хората искат малко внимание като човешки същества — продължава професор фелпе. — Когато срещна на улица¬та човек с хубаво куче, винаги отбелязвам колко е хубаво. Отминавам и като хвърля поглед през рамо, често виждам човека да гали кучето. Моята похвална забележка му припомня, че притежава нещо хубаво.

Веднъж в Англия срещнах един овчар и изразих искреното си възхищение от голямото му и много интелигентно овчарско куче. Попитах го как го е обучил. Отминах, хвърлих поглед назад през рамо и видях кучето, стъпило с предни лапи на раменете на овчаря, а той го галеше. Като проявих мъничко интерес към овчаря и към кучето му, направих този човек щастлив. Направих и кучето щастливо, и себе си.“

Можете ли да си представите човек, който се ръкува с носачите, изразява съчувствие към готвачите в горещата кухня и хвали хорските кучета — можете ли да си представите такъв човек кисел, тревожен и търсещ услугите на психиатър? Не можете, нали? Не, разбира се. Една китайска поговорка гласи: „По ръката, която ви поднася рози, винаги остава малко от аромата им.“

Няма нужда да казвате това на Били фелпе от „Йейл“. Той го знае. Живее с това.

Ако сте мъж, пропуснете този параграф. Няма да Ви бъде интересен. В него се разказва как едно притеснено нещастно момиче накарва няколко мъже да й предложи  брак. Тя сега е баба. Преди няколко години нощувах семейството й. Изнасях лекция в нейния град и на следващата сутрин тя ме откара на осемдесет километра за да хвана влак по главната линия за Ню Йорк. Заго- ? 0ихме се за печеленето на приятели и тя каза: „Господин Карнеги, ще ви разкажа нещо, което не съм признаваха пред никого досега — дори пред съпруга си.“ Разказа ми как израснала в семейство, живеещо от социални помощи, във Филаделфия. „Трагедията на младежките ми години беше бедността. Не можехме да посреща¬ме гости, както правеха другите момичета. Дрехите ми никога не бяха от най-добро качество. Умаляваха ми, стояха ми лошо и често не си подхождаха. Чувствах се толкова унизена, толкова се срамувах, че често заспивах със сълзи на очи. Накрая, в отчаянието ми, ми хрумна идеята на забавите винаги да моля кавалера си да ми разказва за преживяванията си, за идеите си, за плановете си за бъдещето. Задавах тези въпроси не защото се интересувах особено от отговорите, а просто за да отклоня погледа му от бедняшките си дрехи. Но се случи нещо странно. Докато слушах думите на тези млади мъже, научавах повече за тях и започвах истински да се интересувам от това, което имаха да кажат. Ставаше ми толкова интересно, че понякога сама забравях за дрехите си. Но ето какво бе удивителното. Понеже бях добър слушател и насърчавах момчетата да говорят за себе си, те бяха щастливи и постепенно станах най-популярното момиче в групата и трима от тези мъже ми предложиха ръката си.“

Като прочетат тази глава, някои хора ще кажат: • Всичко това за интереса към другите са абсолютни Глупости. Проповеднически дрънканици! Не ми ги пробутвайте на мен! Аз ще се погрижа да имам пари. Ще зема всичко, което мога да имам — и то веднага, а баламитс да вървят по дяволите!“

Е, ако така смятате, това е ваше право. Но ако още прави, значи всички големи философи и учители от най древни времена — Иисус, Конфуций, Буда, Платон Аристотел, Сократ, Свети Франциск — до един са се лъгали. Но след като презирате религиозното учение да потърсим съвет от атеисти. Да вземем най-напред покойния А. Е. Хаусман, професор от „Кембридж“ и един от най-видните учени от своето поколение През 1936 г. той произнася в „Кембридж“ реч на тема „Името и природата на поезията“, в която заявява, че „най-голямата истина, произнасяна някога, и най-великото морално откритие на всички времена са думите на Иисус: „Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е загубил душата си заради Мен, ще я запази.“

Цял живот слушаме проповедници да ни повтарят тези думи. Но Хаусман е атеист, песимист, човек, който е правил опит за самоубийство. Въпреки това той смята, че който мисли само за себе си, няма да получи много от живота. Той ще се чувства нещастен. Но който забрави себе си в служба на другите, ще открие радостта от живота.

Ако не сте впечатлени от казаното от А. Е. Хаусман, да се обърнем за съвет към един от най-видните американски атеисти на XX в. — Теодор Драйзър. Драйзър осмива всички религии като приказки за деца и смята живота за „история, разказана от луд със много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл“7. Но Драйзър проповядва един велик принцип на Иисус — службата на другите: „Ако той [човекът] иска да извлече някаква радост от живота си, трябва да мисли и да прави нещата по-добри не само за себе си, но и за другите, защото неговата радост зависи от радостта на другите, а тяхната — от неговата.“

Ако ще „правим нещата по-добри за другите“, както съветва Драйзър, по-добре да побързаме. Времето минава. „Ще мина по тоз и път само веднъж. Затова доброто. което мога да направя, вниманието, което мога да проявя — нека бъдат сега. Нека не ги отлагам и пренебрегвам, защото втори път няма да мина оттук.“

И така, ако искате да прогоните безпокойството и да си изградите душевен мир и щастие, ето Правило номер седем.

Забравете себе си и насочете интереса си към другите.

Всеки ден правете по нещо, което да предизвика радостни усмивка на нечие лице.

Част четвърта накратко

СЕДЕМ НАЧИНА ДА СИ ИЗГРАДИТЕ ПСИХИЧЕСКА НАГААСА,

КОЯТО ЩЕ ВИ ДОНЕСЕ МИР И ЩАСТИЕ

Първо правило: Изпълнете ума си с мисли за спокойствие, смелост, здраве и надежда, защото „животът ни е това, което мислите ни го направят.“

Второ правило: Никога не се опитвайте да си разчиствате сметките с враговете, защото това ще нарани повече вас, отколкото тях. Последвайте примера на генерал Айзенхауер — никога не губете и минута в мисли за хора, които не са ви приятни.

Трето правило: Вместо да се безпокоите заради неблагодарността, очаквайте я. Помнете, че Иисус излекувал за един ден десет прокажени и само един Му благодарил. Защо да очакваме повече благодарност, отколкото Иисус е получил?

Помнете, че единственият начин да намерите щастие не е да очаквате благодарност, а да давате заради удоволствието от това. Помнете, че благодарността се възпитава, така че, ако искате децата ви да бъдат признателни, научете ги на това.

ЧетВърто правило: Мислете за хубавото, което имате — не за неприятностите си.

Пето правило: Не се опитвайте да подражавате на другите. Открийте себе си и бъдете себе си, защото „завистта е невежество“, а „подражанието — самоубийство“.

Шесто правило: Ако съдбата ви поднесе лимон, опитайте се да си направите лимонада.

Седмо правило: Забравете собственото си нещастие, като се опитате да създадете малко щастие за другите. „Когато си добър към другите, си най-добър към себе си.“