ВИНАГИ ТЪРСЯ ЗЕЛЕНАТА СВЕТЛИНА

ДЖОУЗЕф М. КОТЪР

От времето, когато бях малко момче, през младежките и зрелите си години, аз бях непоправим невротик. Безпокойствата ми бяха много и разнообразни. Някои бяха истински, повечето — въображаеми. В редки случаи си давах сметка, че няма нищо, за което да се безпокоя — тогава се безпокоях от страх да не пропускам нещо.

Но преди две години реших да заживея по нов начин. Това изискваше да направя анализ на недостатъците си и на малкото си добродетели — „щателно и смело описание“ на себе си. Тогава ясно пролича на какво се дължат всичките ми безпокойства.

Работата беше там, че не можех да живея само с днешния ден. Притеснявах се за вчерашните грешки, страхувах се от бъдещето.

Казвали са ми много пъти, че „Днес е утрешният ден, за който съм се безпокоил вчера.“ Но това не помагаше. Казваха ми да живея с програма за двадесет и четири часа. Казваха ми, че днешният ден с единственият, над който притежавам някаква власт, и затова трябва да използвам максимално възможностите, които ми предоставя. Казваха ми, че ако сторя това, ще съм толкова зает, че няма да имам време да се безпокоя нито за миналите, нито за бъдещите дни. Съветът беше логичен, но на мен някак си ми беше трудно да приложа спрямо себе си тези проклети принципи.

После изведнъж ми проблесна решението. И къде, мислите, го намерих? На перона на Северозападната железопътна линия в седем часа вечерта на 31 май 1945 г. Това бе важен момент за мен. Ето защо си го спомням така ясно.

Изпращахме едни приятели на влака. Щяха да пътуват с „Лос Анджелис“ — модерен бърз влак, прибирайки се от отпуската си. Войната още продължаваше и тази година имаше големи тълпи. Вместо да се качим на влака, със съпругата ми се поразходихме по релсите пред него. Аз погледах няколко минути големия блестящ локомотив. После погледнах по линията и видях огромен семафор. Светеше жълто. След това се смени с яркозелено. В този момент заби звънец, чу се познатото „Всички да се качват!“ и след няколко секунди огромният влак потегли от гарата на дългото си две хиляди и триста километрово пътуване.

Умът ми трескаво работеше. Опитвах се да проумея нещо. Случваше се някакво чудо. Изведнъж разбрах. Машинистът ми даде отговора, който търсех. Влакът потегли на дългото си пътуване при зелена светлина. На негово място и аз бих искал да виждам зелена светлина по цялото си житейско пътуване. Това, разбира се, е невъзможно, но аз точно това се опитвах да направя с живота си — стоях си на гара¬та и не тръгвах наникъде, защото много държах да разбера какво ме чака напред.

Мислите ме връхлитаха една след друга. Машинистът не се безпокоеше за проблемите, които може би го чакаха по-нататък. Може би щеше да има закъснения, забавяне, но нали за това са сигналните системи? Жълта светлина — намаляваш скоростта и го даваш кротко. Червено— опасност, спираш. Така влакът пътува в безопасност. Благодарение на добрата сигнална система.

Запитах се дали и аз нямам добра сигнална система в живота. И си отговорих, че имам. Дадена ми е от Бога. Той я управлява, затова е гарантирана. Започнах да търся зелената светлина. В коя посока е? А след като Бог дава зелената светлина, защо да не попитам Него? Така и направих.

Сега се моля всяка сутрин. Получавам зелена светлина за деня. Понякога светлината е жълта — за да забавя темпото. Случва се да е червена — за да спра, преди да катастрофирам.

От този ден преди две години сложих край на безпокойството си. През това време получих повече от седемстотин зелени светлини и пътуването ми през живота е много по-лесно без притеснението какъв цвят ще има следващата. Какъвто и да е, аз ще знам как да постъпя.