КАК ДЖОН Д. РОКФЕЛЕР ЖИВЯ НАЗАЕМ ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ

Джон Д. Рокфелер старши натрупва първия си милион на тридесет и три годишна възраст. На четиридесет и три години той вече е създал най-големия монопол в историята — „Стандард Ойл Къмпани“. Но какво е положението, когато става на петдесет и три? На петдесет и три той е налегнат от тревоги. Безпокойствата и напрегнатият живот вече са съсипали здравето му. На петдесет и три години той „прилича на мумия“, по думите на Джон К. Уинклър, един от неговите биографи.

На петдесет и три години Рокфелер започва да страда от непознато заболяване на храносмилателнаша система, от която му окапва всичката коса, дори и миглите, а от веждите му остава само някак¬во жалко подобие. „Заболяването му беше толкова сериозно, пише Уинклър, че по едно време Джон бе принуден да живее на човешко мляко.“ Според лекарите, той страда от алопеция — форма на плешивост, която често се дължи просто на нервен срив. Той има доста шашардисващ вид с голото си плешиво теме и се налага да носи шапка, а по-късно си поръчва перуки — по 500 долара едната — и ги носи до края на дните си.

Отначало Рокфелер е благословен с желязно здраве. Израснал във ферма, той има яки рамене, изправена стойка и силна, енергична походка.

Но едва на четиридесет и три години, когато повечето мъже са в разцвета на силите си, раменете му се отпускат и той започва да си тътри краката. „Когато се поглеждаше в огледалото — пише друг негов биограф, Джон Т. флин, — той виждаше остарял човек. Непрекъснатата работа, безконечните тревоги, обидите, безсънните нощи, липсата на движение и почивка“ си казват думата — заставят го да пад¬не на колене. Той е най-богатият човек в света, но трябва да живее на диета, над която би се присмял и просяк. По онова време печели по един милион долара на седмица, но вероятно не изяжда храна за повече от два долара. Лекарите му разрешават само кисело мляко и някоя и друга солена бисквита. Кожата му губи цвета си, заприличва на стар пергамент, опънат върху костите. И само медицинската помощ — най- добрата, която може да се купи с пари — го спасява от смърт на четиридесет и три годишна възраст.

Защо става така? Безпокойство. Душевни сриво ве. Живот под свръхнапрежение. Той буквално се докарва до ръба на гроба. Още на двадесет и три години Рокфелер вече преследва целта си с такава мрачна решимост, че според хората, които го познават, „Нищо не развеселява лицето му, освен вестта за някоя добра сделка.“ Когато получава голяма печалба, той изпълнява кратък победен танц — хвърля си шапката на пода и се впуска да танцува джига. Но когато губи пари, се поболява! Веднъж прекарва зърно за четиридесет хиляди долара по Големите езера. Без да го застрахова. Застраховката е много скъпа — сто и петдесет долара. Същата вечер над езерото Ери се разразява страшна буря. Рокфелер е така притеснен, че ще загуби стоката си, че когато съдружникът му Джордж Гарднър отива в кантората сутринта, намира Джон да кръстосва нервно стаята.

„Бързо, заговаря той развълнувано, да видим дали не можем да направим застраховката сега, ако не е прекалено късно!“ Гарднър хуква и успява да получи застраховката. Но когато се връща в кантората, намира Джон в още по-ужасно настроение. Междувременно е пристигнала телеграма — товарът е стигнал местоназначението си, без да пострада от бурята. Той се поболява още повече заради „пропилените“ сто и петдесет долара! Става му толкова зле, че се налага да се прибере и да си легне. Помислете си само! По това време фирмата му върти бизнес за петстотин хиляди долара годишно, а той заради някакви си сто и петдесет долара се разболява така, че се налага да пази леглото!

Той няма време за забавление, нито за почивка, няма време за нищо, освен да прави пари и да преподава в неделното училище. Когато съдружникът му Джордж Гарднър си купува яхта на старо заедно с още трима приятели за две хиляди долара, Джон е поразен и от¬казва да се качи на нея. Гарднър го намира да работи в кантората един неделен следобед и го моли: „Хайде, Джон, ела да поплаваме. Ще ти е от полза. Забра¬ви за бизнеса. Позабавлявай се малко.“ Рокфелер се

втренчва В него. „Джордж Гарднър, заяВяба той, ти си най-екстраВагантният чоВек, когото познавам. Подкопаваш доверието на банките, а и моето също. Преди да се усетиш, ще си съсипал нашия бизнес. Не, няма да дойда на тВоята яхта, не искам дори да я Видя!“ И остава целия неделен следобед В кантората.

Същата липса на чувство за хумор и Въображение са типични за Джон през цялата му делова кариера. Години по-късно той казба: „Никога не полагах глаВа на Възглавницата си Вечер, без да си напомня, че успехът ми може би е само Временен.“

Макар че разполага с милиони, той никога не се отпуска на Възглавницата си, без да се безпокои, че може да загуби богатството си. Нищо чудно, че безпокойството съсипва здраВето му. Той няма Време за забавление и почивка, никога не ходи на театър, не играе карти, не ходи на партита. Както казба Марк Хана, той е чоВек, луд за пари. „Нормален ВъВ Всяко друго отношение, но луд, когато стаВа дума за пари.“ Рокфелер Веднъж признава пред един съсед 8 КлиВланд, Охайо, че „мечтае да бъде обичан“, но е толкоВа студен и подозрителен, че малцина Въобще го харесват. Морган не иска да има делови отношения с него. „Не ми харесВа този човек — сум- ти той. — Не искам да имам никаква работа с него.“ Родният брат на Рокфелер го ненавижда така, че премества тленните останки на децата си от семейното гробище. „Никой от моя род, казва той, няма да почиВа В земя, собственост на Джон.“ Служителите и сътрудниците на Рокфелер изпитват свещен страх от него и точно В птоВа е комичното —той се страхува от тях, страхува се да не говорят извън фирмата и да „издадат тайните й“. Гой няма никаква Вяра В чоВешката природа и когато подписва десетгодишен договор с незави¬сима нефтопреработвателна рафинерия, иска от

собственика й да не казва на никого, дори на собствената си съпруга! „Затваряй си устата и си върши работата“ — това е неговият девиз.

И точно на върха на богатството си, когато златото тече в сандъците му като огнена лава по склоновете на Везувий, неговият личен свят се срутва. Книги и статии критикуват разбойника-собственик на „Стандарт Ойл Къмпани“ за тайните споразумения за отстъпки с железниците и безмилостното смазване на всички конкуренти.

В петролните полета на Пенсилвания Джон Д. Рок- фелер е най-омразният човек на земята. Разорените от него обесват чучело с неговия образ. Много от тях с радост биха нахлузили примка на тънкия му врат и биха го обесили на някоя дива ябълка. Писма, бълващи огън и жупел, заливат кантората му — писма, съдържащи заплахи за живота му. Той наема охрана, за да не бъде убит от враговете си. Опитва се да не обръща внимание на стихията от омраза. Веднъж заявява цинично: „Можете да ме ритате и обиждате, при условие, че стане, както аз искам.“ Но разбира, че и той в края на краищата е човек като всички. Че не може да понесе омразата — и безпокойството. Здравето му започва да се руши. Той е объркан и смаян от този нов враг — болестта, — който го напада отвътре. Отначало „мълчи за неразположенията си“, опитва се да прогони болестта от ума си. Но безсънието, лошото храносмилане и оплешивяването — все физически симптоми на тревожността и нервния срив — не могат да се скрият. Накрая лекарите му съобщават стъписващата истина. Той трябва да избира между богатството и задължителните тревоги, свързани с него, и живота си. Предупреждават го, че трябва да сс оттегли, или ще умре. И той се оттегля. Но преди да го стори, безпокойството, алчността и страхът вече са съсипали здравето му.

Когато Айда Тарбел, най-известната американска авторка на биографии, се среща с него, тя е шокира¬на. Ето какво пише: „Лицето му изглеждаше ужасно съсухрено. Той бе най-старият човек, когото съм виж¬дала.“ Стар ли? Че Рокфелер тогава е няколко години по-млад от генерал Макартър по времето, кога¬то си връща обратно Филипините! Но той е такава развалина, че Айда Тарбел изпитва съжаление към него. По това време тя работи върху силната си книга, която критикува „Стандарт Ойл“ и всичко, което компанията символизира. Тя несъмнено няма причина да обича човека, създал този „октопод“. Но когато вижда Джон Д. Рокфелер да преподава в неделното училище, взирайки се напрегнато в лицата на околните, тя признава: „Изпитах чувство, което не съм очаквала и което с времето се усили .Беше ми жал за него. Не познавам по-страшен спътник от страха.“

Когато лекарите се заемат да спасят живота на Рокфелер, те му налагат три правила, които той спазва стриктно до края на дните си. Ето ги:

7. Избягвайте безпокойството. Никога за нищо не се тревожете, при никакви обстоятелства.

2.               Почивайте и правете много физически упражнения >ш открито.

3.               Внимавайте с храната. Винаги спирайте да яде-те, докато още не сте съвсем сити.

Джон Д. Рокфелер спазва тези правила. Вероятно те спасяват живота му. Той се оттегля. Започва да играе голф. Заема се с градинарство. Бъбри със съседите. Играе игри. Пес песни.

Но прави и нещо друго. „През тези мъчителни дни и безсънни нощи, пише Уинклър, Джон имаше време за размисъл.“ Той започва да мисли за другите. За първи път престава да мисли за това колко пари може да спечели и се замисля за това колко човешко щастие може да се купи с тях.

Казано накратко, Рокфелер започва да раздава милионите си! ИзВестно време това не му се удава лес¬но. Когато предлага пари на някоя църква, от амвоните в цялата страна се разнасят обвинения за „мръсни пари“. Но той продължава да дава. Научава за един мизерстващ малък колеж на брега на езерото Мичиган, чиято ипотека е просрочена. Той идва на помощ и влива милиони долари в този колеж, превръщайки го в прочутия днес в целия свят Чикагски университет. Опитва се да помага на негрите. Дава пари на негър- ски университети, като колежа „Тъскиджий“, където са нужни средства за продължаване на работата на Джордж Уошингтън Карвър. Подпомага борбата с анкилостомата12. Когато доктор Чарлс У. Стайлс, големият капацитет по анкилостомата, казва: „Ле¬карство за петдесет цента може да отърве човек от тази болест, която вилнее из Юга, но кой ще даде тези петдесет цента?“, Рокфелер ги дава. Той влага милиони в борбата срещу анкилостомата, премахвайки най-голямото бедствие, нападало някога Юга. Отива още по-далеч. Създава голяма международна фондация, фондацията „Рокфелер“, която трябва да се бори с болестите и невежеството по целия свят!

Разказвам развълнувано за делото му, защото може би дължа живота си на фондацията „Рокфелер“. Колко добре си спомням Китай през 1932 г., когато холерата вилнееше в Пекин! Китайските селяни измира¬ха като мухи, а посред този ужас ние можехме да се имунизираме в Медицинския колеж „Рокфелер“ с ваксина, която ни защитаваше от епидемията. Ваксината бе достъпна за всички— китайци и „чужденци“.

Тогава за първи път разбрах какво правят за света милионите на Рокфелер.

Никога преди в историята не е съществувало нищо, което дори далечно да наподобява фондацията „Рокфелер“. Тя е единствена по рода си. Рокфелер знае, че в целия свят има много чудесни движения, основани от далновидни хора. Извършват се изследвания, основават се институти, лекарите се борят срещу болестите — но толкова често този благороден труд пропада поради липсата на средства. Той решава да помогне на тези пионери на човечността — не да добие власт над тях, а да им даде малко пари и да им даде възможност да си помогнат сами. Днес можем да благодарим на Джон Д. Рокфелер за чудото на пеницилина и за още десетки други открития, финансирани с негови пари. Можете да му благодарите за това, че децата ви вече не умират от гръбначно-мо зъчен менингит — болест, от която са умирали четири на всеки петима заболели. Можете да му благо¬дарите за част от напредъка в борбата срещу маларията и туберкулозата, грипа и дифтерита и много други болести, които все още морят света.

А самият Рокфелер? Когато дава парите си, получава ли душевен покой? Да, той най-сетне е доволен. „Ако след 1900 г. обществеността мисли за него като за човек, загрижен единствено за нападките против „Стандарт Ойл“, то обществеността много греши“, пише Алън Невинс.

Рокфелер е щастлив. Той се променя дотолкова, че въобще престава да се безпокои. Всъщност, не се ли-шава дори от съня си през нощта, когато му се налага да понесе най-голямото поражение в кариерата си!

Провалът идва, когато на създадената от него компания, гиганта „Стандарт Ойл“, е наредено да плати „най-тежката глоба в историята“. Според американското правителство „Стандарт Ойл“ предетавлява монопол В нарушение на антитръстоВото законодателство. Битката се Води пет години. Най- големите праВни капацитети 8 страната ВоюВат на жибот и смърт В най-грандиозната за оноВа Време съдебна битка. Но „Стандарт Ойл“ загубВа битката.

Когато съдията Кийнсоу Маунтън Ландис съобщава решението си, адвокатите на защитата се притес-няват, че старият Джон ще го приеме много тежко. Но те не знаят колко се е променил той.

Вечерта един от адвокатите се свързва с Джон по телефона. Съобщава му Възможно най-деликатно за решението и добавя: „Надявам се, че няма да оставите тоВа решение да Ви разстрои, господин Рокфелер. НадяВам се, че ще спите тази нощ.“

А какВо отвръща старият Джон? Ами той се сопВа по телефона: „Не се безпокойте, господин Джон¬сън, Възнамерявам да спя тази нощ. И вие не се оставяйте това да Ви разстрои. Лека нощ!“

И това го казва човекът, който някога се е поболял, защото е загубил сто и петдесет долара! Да, на Джон му е нужно доста време, за да се справи е безпокойството. Той едва не умира на петдесет и три години, но доживява до деветдесет и осем!