ВИНАГИ ГЛЕДАМ ДА СИ ПОДСИГУРЯ ТИЛА

ДЖИЙН ОТРИ

НАЙ-ПРОЧУТМЯТ И ОБИЧАН ПЕЕЩ КАУБОЙ НА СВЕТА

Мисля, че повечето тревоги са предизвикани от семейни неприятности и липса на пари. Аз имах късмет — ожених се за момиче от малък град в Оклахома, което произхождаше от същата среда като мен. Вкусовете ни също съвпадат. И двамата се стараем да следваме златното правило и сме свели семейни¬те неприятности до минимум.

Финансовите си проблеми също съм свел до минимум, е помощта на две средства.

Първо, винаги и във всичко следвам правилото за стопроцентова почтеност. Ако взема пари назаем, връщам ги до последното пени. Малко неща причиня-ват повече безпокойство от непочтеността.

Второ, когато се впускам в някакво ново начина-ние, винаги държа някой скрит коз. Военните специалисти казват, че първият принцип в боя е да си подсигуриш тила. Мисля, че този принцип важи не по- малко за личните битки, отколкото за военните. Например аз, като млад, в Тексас и Оклахома живях в истинска бедност, когато земята бе съсипана от сушата. Никак не беше лесно да си осигурим прехраната. Толкова бяхме бедни, че баща ми караше коне, навързани с въже зад каруцата, и ги разменяше, за да имаме какво да ядем. Аз исках някакъв по-сигурен поминък. Затова си намерих работа на гарата и в свободното си време усвоих морзовата азбука. По-късно започнах работа като заместник-телеграфист по железопътната линия до Сан франциско. Пращаха ме тук и там да замествам болни и отпускари или да

помогна в напрегнат момент. Плащаха ми по сто и петдесет долара на месец. По-късно, когато положението ми се пооправи, на престанах да мисля за работата ми в железниците, която ми гарантираше финансова сигурност. Затова винаги си оставях възможност да се върна към нея. Тя беше моят тил и аз не се отказвах от него, докато не се установих твърдо на нова, по-добра работа.

През 1928 г., докато работех като заместник-телеграфист в Челси, Оклахома, една вечер дойде някакъв непознат да изпрати телеграма. Той ме чу как свиря на китара и пея кънтри балади и ми каза, че много ме бива. Посъветва ме да отида в Ню Йорк и да си намеря работа на сцената или в радиото. Разбира се, останах много поласкан. Но когато видях името, с което бе подписана телеграмата, дъхът ми секна: Уил Роджърс!

Вместо да хукна веднага към Ню Йорк, девет ме-сеца обмислях положението. Накрая реших, че нямам какво да губя и мога само да спечеля, ако отида в Ню Йорк и се впусна във вихъра на шоу бизнеса. Имах карта за железниците, можех да пътувам безплатно. Можех да спя, седнал в купето, за ядене щях да си нося сандвичи и плодове.

И така, аз тръгнах. Когато пристигнах в Ню Йорк, наех мебелирана стая за пет долара на седмица, хранех се в „Автомат“ и десет седмици трамбовах улиците, без да постигна нищо. Щях да се разболея от безпокойство, ако нямах работата си, към която можех да се върна. Вече бях работил пет години за железниците и това ми даваше право на повишение. Но за да го запазя, не можех да отсъствам от работа повече от деветдесет дни. Вече бях прекарал в Ню Йорк седемдесет дни, затова бързо се върнах в Оклахома с безплатната си карта и продължих да работя, за да запазя тила си. Поработих няколко месеца, спесших пари и се върнах в Ню Йорк, за да опитам отново. Този път пробих. Един ден, докато чаках за интервю в звукозаписното студио, взех китарата и изпях на момичето на рецепцията песента „Джини, мечтая за сезона на люляците“. Докато пеех, влезе авторът на песента — Нат Шилдкраут. Разбира се, стана му приятно, че някой пее негова песен. Той ме изпрати във „Виктор Рикординг Къмпани“. Направих един запис. Не беше добър — много бях скован и неуверен. Послушах съвета на човека от „Виктор Рикор¬динг“ — върнах се в Тълса, денем работех в железниците, а вечер пеех каубойски песни по местното радио. Това ми хареса. Така тилът ми бе подсигурен и нямаше за какво да се безпокоя.

Девет месеца пях по местното радио в Тълса. През това време с Джими Лонг написахме една песен, коя-то нарекохме „Моят среброкос баща“. Приеха я добре. Артър Сатърли, директорът на „Америкън Рикординг Къмпани“, поиска да я запишем. Песента стана популярна. Направихме още записи за по петдесет долара всеки и накрая получих работа като изпълни-тел на кънтри балади по една радиостанция в Чикаго срещу четиридесет долара на седмица. След като пях там четири години, повишиха заплатата ми на девет-десет долара седмично, а още триста долара печелех от сценични изпълнения всяка вечер.

През 1934 г. направих пробив, който откри пред мен огромни възможности. Сформира се Съюзът за благоприличие, който си беше поставил за цел да направи по-морално киното. Холивудските продуценти решиха да снимат каубойски филми, но им трябваше нов вид каубой — да умее да пее. Собственикът на „Америкън Рикординг Къмпани“ беше и съсобственик на „Рипъблик Пикчърс“. Той каза на съдружниците си: „Ако ви трябва пеещ каубой, аз имам един, който прави записи за нас.“ Така пробих в киното. Започнах

да се снимам във филми за пеещи каубои за по сто долара на седмица. Сериозно се съмнявах дали ще успея в киното, но не се безпокоях. Винаги можех да се върна към старата си работа.

Успехът ми в киното надхвърли и най-смелите ми очаквания. Сега получавам сто хиляди долара на година и половината печалба от филмите си. Разбирам, че това няма да продължи вечно. Но не се безпокоя. Знам, че каквото и да се случи, дори да загубя всичко до последния долар, винаги мога да се върна в Оклахома и да постъпя на работа в железниците. Аз си запазих тила