Страхът от идването и напускането 

Четири части на идването и напускането

Какво ви плаши като възрастни, когато вие или някой друг идва или си отива? Нека погледнем четирите елемента:

първо вие си тръгвате, оставяйки познатото зад себе си.

Второ, поемате на пътешествие, впускате се в процеса на напускане, изправяте се пред неизвестното.

 Трето, пристигате някъде.

 Четвърто, заселвате се на ново място.

Всяка от тези стъпки е свързана с бедстване и умора и от римска гледна точка налага свой собствен бог! Първо стъпвате на прага, след това сте на път към следващия праг; след това прекрачвате новия праг.

Когато живея заедно с някой или съм в брак с него, аз прекрачвам своя праг, за да отида при неговия. Виж какво съм направил: изправил съм се пред страха от отиването, прекрачил съм прага на познатото, където знам, че е безопасно, и съм пропътувал пътя до новото място, където може и да не се окаже безопасно. Какво искам сега от теб: да си поредният ми родител или да сме равнопоставени възрастни? Обвинявам ли те, ако ме разочароваш?

Пристъпване навън

Да напуснеш дома означава раздяла и пускане на миналото. Означава да изоставиш познатото, да поемеш риск, вероятно дори да се окажеш в изолация. Защо това е плашещо? Защото трябва да се срещнете със страха да застанете сам там, вън. Това е страхът да бъдеш просто себе си без всичките неща, хора и навици, които са ти давали сигурност. Избирам да се лиша от защитата, която обикновено съм си осигурявал досега. Този риск се съдържа в самото действие на напускане.

второ, оставям зад себе си нещо, свързано с моята иденчност, тъй като тук ме познават като определена личност, а там няма да ме познават като какъвто и да е и ще трябва наново да установявам своята идентичност. Ще бъда никой. Тук триковете и чарът ми работят, тъй като съм ги изшлайфал и съм тренирал хората да откликват на тях. Там не знам дали тези неща ще проработят. Започвам да виждам, че чарът и позите ми са били начин да избегна страха, свързан с разкриването на себе си такъв, какъвто съм. Дали това заминаване не е начин да открия себе си?

На ПЪТ

Докато съм на път, аз съм в празнината между мястото, на което съм бил, и мястото, към което съм тръгнал. Като пътник вече не съм специален. Аз съм просто един от стотиците във влака или самолета и никой не ме познава. Никой няма да се отнася специално към мен или да ми оказва особено внимание. Идентичността и ролите ми нямат значение. Не мога да се предпазвам чрез никоя от защитните си системи.

По пътя може да ви завладеят тъжни чувства, свързани с хората, които сте оставили. Страхът от напускането свързан със скръб, съжаление или вина. Може да изпитате сантименталност или носталгия. Това е форма на лека скръб. Всички тези реакции са знак за бедстване, т.е. страх, свързан с промяната. Може да се притеснявате дали ще успеете да се справите и да получите одобрение, когато пристигнете. Може да се страхувате, че докато сте далеч, у дома ще се случи нещо УЖасно и вие няма да сте там, за да помогнете. Ами ако някой умре, без да е успял да се свърже с вас?

Когато са на път, повечето хора лесно осъществяват контакт с Другите и се отварят за тях. В самолета или влака например Може да споделите с някой непознат целия си живот. Там сте по¬открит от обикновено. Това може да е опит да разсеете нервната Си енергия, тревога, терзание поради някаква нужда, изолация и Уязвимост. Може и да е опит спешно да си създадете сурогатна система за подкрепа и защита! Всичко това са форми на страха, който ви изпълва в празното пространство между едното и другото място. Тези страхове не са основани на информация, а на примитивния ужаси паниката, свързана с напускането.

Има ли друг начин за работа с тези страхове? Бихте могли да плачете на всяка стъпка по пътя, тъй като те са свързани по свой начин със скръб. „Много ми е мъчно, че затворих вратата и напуснах дома. Ще си поплача малко тук, преди да продължа.“ За съжаление не сме свикнали да демонстрираме скръбта си така здравословно и без задръжки.

Пристигане и установяване на новото място

Можете да определите своето ниво на тревожност, свързано с пристигането, като си зададете въпроса: „Изисквам ли другите хора да се суетят около мен? Да кажем, че посещавам приятели от друг щат за Рождество. Дали отивам там, разяждан от чувството, че нещо ми липсва и трябва да си го набавя, и ми се иска да видя дали са ми подготвили нещо специално за моето пристигане? Дали пристигам с подаръци за всеки, за да съм сигурен, че ще ме харесват? Дали ги засипвам с комплименти за тях и къщата им? Дали пристигам с гняв и нищо там не ми харесва? Дали пристигам със закъснение? Дали пристигам, без да съм взел със себе си необходимите неща, за да завися от другите и те да се грижат за мен? Решението да си тръгна за дома по-рано от планираното също е знак за агорафобия, която всички може да изпитваме до определена степен. Изброеното дотук може да е индикатор за някаква фобия, свързана със стила ви на пристигане.

Когато се настанявате, изпитвате ли силна нужда около вас да има нещо познато? Изпитвате ли нужда да се обадите у дома, да си потвърдите, че той е още на мястото си, че там все още ви обичат и че никой не е умрял? Всъщност това е съвсем разбираемо. Идентичността ми не е преносима. Аз съм себе си единствено когато съм заобиколен от своите си неща, работа и хора. Именно заради това Одисей страдаше толкова в продължителните си пътувания - домът е там и само там, където те чака пълната ти идентичност."

Да, колкото повече съзрявам като възрастен, толкова повече се чувствам себе си, независимо къде съм. Аз не търся Обещаната земя извън себе си. Тя не се намира на конкретно място. Тя е вътрешното усещане за сигурност, където и да се намирам. Помете ли историята на св. Франциск от Асизи, когато той реши да стане монах и баща му каза „не“. Франциск съблече дрехите си и каза: „Сега ти върнах всичко, което ти принадлежи, и започвам живота си наново без връзки и притежания.“ Той се лиши от всичко, за да може да се почувства себе си.