Страх от скръбта
        Самото сърце не може да бъде разбито, защото то

е меко и отворено по природа. Когато видим нещата

 в истинската им светлина, се разбива нещо друго –

защитната обвивка на егото. То е идентичността,

която сме си изградили, за да избегнем болката.

Когато сърцето разбие тази черупка, се чувстваме

разголени и уязвими. Това обаче слага началото на

способността ни да изпитваме истинско съчувствие

към себе си и останалите.

„Обикновеното вълшебство“, Джон Уелуд

Когато любовта години наред се е заплитала на възел,

той може да бъде разплетен единствено със сълзи.

                Хенри  Кинг

Животът често ни носи болка и загуба. скръбта е здравословният начин за справяне със загубата за хората. Често се страхуваме да пуснем отминалите неща и да продължим нататък. Всички бозайници скърбят; ние, хората, сме способни на това от двегодишна възраст. Начинът, по който скърбим, обяснява защо се стремим да избягваме да го правим: ние плачем, крещим, чувстваме се зле, след това още по-зле и ни се струва, че нищо няма да се промени. Този процес протича на пристъпи. Да скърбиш означава да вървиш по трънливия път на тъгата, страха и гнева.

Веднъж, чух смразяващи детски писъци. Обърнах глава, очаквайки пред очите ми да се разкрие сцена на страшно насилие. Виковете обаче се дължаха на факта, че голямата сестра бе взела играчката на малката. Силата на крясъците някак не отговаряше на преживяната загуба. Изведнъж разбрах нещо и го споделих с приятеля си: „Ето как бихме звучали и ние, ако ревяхме за всичко, което ни е отнето!“

Скърбенето е естествената ни вродена програма за справяне с всякакъв вид загуби. Страхът от загубата е страх от чувствата, свързани със скръбта - тъга, гняв и страх. Страх ни е да изпитаме тъгата, която насочва вниманието ни към загубата, гнева от това, че ни е сполетяла, страха, че нищо не може да я замести и да ни утеши. Да обичаш означава да изпитваш всички тези чувства и да преживяваш различен вид загуби. Ако се страхуваш от скръбта, ако откажеш задействането на тази вътрешна програма, всъщност отказваш да се отвориш - нещо, което стои в центъра на страха от любовта. Тези чувства са основна част от жизнената ни енергия и тя намалява, когато откажем да почувстваме скръбта
Скърбенето е естествената ни вродена програма за справяне с всякакъв вид загуби. Страхът от загубата е страх от чувствата, свързани със скръбта - тъга, гняв и страх. Страх ни е да изпитаме тъгата, която насочва вниманието ни към загубата, гнева от това, че ни е сполетяла, страха, че нищо не може да я замести и да ни утеши. Да обичаш означава да изпитваш всички тези чувства и да преживяваш различен вид загуби. Ако се страхуваш от скръбта, ако откажеш задействането на тази вътрешна програма, всъщност отказваш да се отвориш - нещо, което стои в центъра на страха от любовта. Тези чувства са основна част от жизнената ни енергия и тя намалява, когато откажем да почувстваме скръбта

Разбираемо е, че се страхуваме от скръбта. Концепцията ни за нашето аз и здравословното ни развитие в детството са зависели от присъствието и любовта на нашите родители. Отсъствието на тази любов и скръбта по нея са били изпитание, което сме можели да понесем. Програмата ни за скърбене не е била още достатъчно зряла, за да се справи с него. Изпитвали сме ужас и безсилие, почувствали сме се изоставени и изолирани. Споменът за тези спътници на тогавашната ни скръб се е запечатали у нас на клетъчно ниво и днес отъждествяваме скръбта с тях. Усещането за скръб или дори само вероятността да я изпитаме събужда всичките ни отживели, детински ужаси. Страхуваме се от скръбта, защото за нас тя едва ли не означава, че оставаме сираци! Колкото и да звучи парадоксално, психологическата ни работа се изразява в това да изживеем скръбта и да позволим на болката, разочарованията и загубите от детството да си отидат. Само тогава ще можем да се изправим лице в лице със скръбта от нашето настояще и да допуснем до себе си любовта - заедно с всичката тъга, гняв и страх, които я съпътстват. Само достатъчно смелите и честни хора, готови да изпитат тези неприятни чувства, могат да отворят в сърцето си място за радостта, която произтича от любовта, след като скръбта премине!

Повечето кризи са свързани със загуба и скръб. Може да забележите, че след период на стрес, криза или депресия се появява и физическа реакция на страха. Макар че не се страхувате от нищо конкретно, адреналинът ви продължава да се помпа. Това може да е проява на страха като елемент от изпитаната от вас скръб. Той бърза да навакса и да се изравни с тъгата или гнева, които сте си позволили да почувствате. Скръбта иска да достигне своя естествен завършек - да достигне пълнота - и понякога го прави независимо дали й съдействаме или не. В това се състои парадоксалната мъдрост на отказа от бягство, за която се говори в будизма.

В масовите училища са ни учили колко важно е да си твърдо решен, да не се предаваш, да се бориш и непременно да победиш. В живота обаче няма правило, че трябва винаги да побеждаваш. Понякога - независимо колко усилия полагаш - нещата не потръгват. „Твърдо съм решена да върна партньора си, но той не иска. Следователно независимо колко съм решена да го направя, това не може да стане.“ Понякога настъпва момент, в който животът като че ни казва: „Не е твой ред да получиш това, което искаш.“ Тогава е по-добре да се откажем от твърдата си решеност, защото тя вероятно се е превърнала в начин да избягваме скръбта. „Не се отказвай, бъди упорит“ - тази позиция вероятно е измислена от хората, които се страхуват от загубата и свързаните с нея чувства и скръбта! Поведението им може да изглежда много смело, но всъщност е прикритие за дълбокия ужас, който човек изпитва от вероятността да преживее скръб.