НАМЕРИ СЕБЕ СИ, БЪДИ СЕБЕ СИ И ПОМНИ —

НА ЗЕМЯТА НЯМА ВТОРИ КАТО ТЕБ

Получих едно писмо от госпожа Едит Олред от Маунт Ейри, Северна Каролина: „Като дете бях много чувствителна и стеснителна, пише тя. Винаги бях много пълна. Имах старомодна майка, която смяташе, че е глупаво да се носят красиви дрехи. Казваше: широките дрехи издържат на износване, а тесните се късат. Обличаше ме съгласно този принцип. Никога не ходех на гости, никога не се забавлявах. Когато тръгнах на училище, никога не играех с другите деца, дори не участвах в състезанията им. Бях болезнено срамежлива. Чувствах се „различна“ от всички останали и крайно непривлекателна.

Когато пораснах, се омъжих за мъж, по-възрастсн от мен с няколко години. Но не се промених. Родителите на съпруга ми бяха спокойно и уверено в себе си семейство. Бяха всичко, което на мен ми се искаше да бъда, а не можех. Всеки техен опит да ме изкарат от черупката ми само ме караше да се затворя още повече в себе си. Станах нервна и раздразнителна. Избягвах всички приятели. Нещата се влошиха дотам, че изпадах в ужас, когато звъннеше звънецът на входната врата. Бях пред пълен срив. Знаех си го и се страхувах, че и съпругът ми ще го установи. Затова, когато бяхме с други хора, се опитвах да се правя на весела и преигравах. Знаех, че преигравам, и после с дни се чувствах нещастна. Накрая бях толкова нещастна, че не виждах причина да продължавам да живея. Взех да мисля за самоубийство.“

Какво се случва, което променя живота на тази нещастна жена? Една случайна забележка.

„Една случайна забележка, продължава госпожа Олред, промени целия ми живот. Един ден свекърва ми разказваше как отгледала децата си и каза: „Каквото и да се случеше, аз винаги държах те да бъдат себе си.“ Да бъдат себе си... Тези думи промениха всичко. За миг аз разбрах, че съм си навлякла цялото това нещастие, като съм се опитвала да се вкарам в калъп, който не ми е по мярка.

Промених се изведнъж! Станах себе си. Опитах се да изследвам личността си. Да разбера що за човек съм. Огледах силните си страни. Научих всичко, което можах, за цветовете и стиловете, и се обличах така, както ми се струваше, че ми отива. Потърсих нови приятели. Записах се в една организация и изпаднах в ужас, когато ме включиха в една програма. Но всеки път, когато говорех пред хора, придобивах по мъничко смелост. Това продължи дълго, но сега съм по-щастлива, отколкото някога съм си представяла, че е възможно. Собствените си деца съм възпитала според поуката, която аз самата придобих след горчив опит: Каквото и да става, бъдете винаги себе си!"

Проблемът с желанието да бъдеш себе си е „стар като света“, казва доктор Джеймс Гордън Гилки, „и универсален като човешкия живот“. Проблемът е: нежеланието да бъдеш себе си е скритата причина за много неврози, психози и комплекси. Анджело Патри е написал тринадесет книги и хиляди вестникарски статии за обучението на децата. Той казва: „Никой не е така нещастен като онзи, който иска да бъде различен от онова, което е като физика и ум.“

Желанието да бъдеш нещо, което не си, се среща особено често в Холивуд. Сам Уд, един от именитите холивудски режисьори, казва, че най-голямата трудност, която среща с  младите актьори, е точно тази — да ги накара да бъдат себе си. Те всички искат да бъдат второразредни Лани Търнър и треторазредни Кларк Гейбъловци. „Тях публиката вече ги познава, повтаря им Сам Уд. Сега тя иска нещо друго.“

Преди да започне да прави филми като „Сбогом, господин Чипс“ и „За кого бие камбаната“, Сам Уд работи години наред в бизнеса с недвижими имоти, обучава брокери. Казва, че в света на бизнеса важат същите принципи като в киното. Доникъде няма да стигнеш, ако правиш глупости. Не можеш да бъдеш различен от себе си. „Опитът ме е научил, казва Сам Уд, че най-добре е по най-бързия начин да се освободиш от хората, които се преструват на нещо, което не са.“

Попитах Пол Бойнтън, тогава директор по човешките ресурси на голяма петролна компания, коя е най- голямата грешка, която правят хората, когато кандидатстват за работа. Този човек трябваше да знае — беше интервюирал повече от шестдесет хиляди кандидати за работа и беше написал книга, озаглавена „Шест начина да получите работа“. Той отвърна: „Най-голямата грешка, която правят хората, когато кандидатстват за работа, е, че не са себе си. Вместо да бъдат напълно откровени, те често се опитват да дават отговорите, които си мислят, че очакваш.“ Но това не помага, защото никой не иска фалшификати. Никой не иска фалшива монета.

Дъщерята на един кондуктор на трамвай сама стига до този извод. Тя мечтае да стане певица. Но лицето й е нейното проклятие. Има голяма уста и криви зъби. Когато за първи път пее пред публика в един нощен клуб в Ню Джърси, тя се опитва да покрива зъбите си с горната устна. Опитва се да бъде „неотразима“. Какво постига? Става смешна. На път е да се провали.

В нощния клуб обаче има един човек, който я чува как пее и решава, че има талант. „Виж какво, заявява й той безцеремонно, гледах те и знам какво се опитваш да скриеш. Ти се срамуваш от зъбите си!“ Момичето е смутено, но той продължава: „И какво им е на зъбите ти? Да не е престъпление да са криви! Не се опитвай да ги криеш. Отвори уста и публиката ще те обикне, когато види, че не се смущаваш. Освен това зъбите, които се опитваш да криеш, могат да ти донесат цяло състояние!“

Кае Дейли послушва съвета и забравя за зъбите. От този момент нататък мисли само за публиката. Отваря уста и започва да пее с такова удоволствие, че скоро става звезда в киното и радиото. Други артисти се опитват да я имитират!

Прочутият Уилям Джеймс говори за хората, които никога не намират себе си, когато заявява, че средният човек развива само около десет процента от способностите на ума си. „В сравнение с това, което би трябвало да бъдем, ние сме само наполовина будни. Използваме само малка част от физическите и умствените си способности. Казано най-общо, хората живеят много ограничено. Те притежават най- разнообразни способности, които много често не използват.“

И вие притежаваше такива способности, затова не губете и миг в безпокойство, че не сте като другите. Вие сте нещо ново на този свят. Никога преди, от най-древни времена, не е имало друг човек като вас и никога вече, до свършека на света, няма да има втори. Науката генетика учи, че човек е това, което е. благодарение на двадесет и четири хромозоми от бащата и двадесет и четири от майката. Тези четиридесет и осем хромозоми съдържат всичко, определящо човешката наследственост. Във всяка хромозома може да има „от няколко десетки до стотици гени и в някои случаи дори само един е достатъчен да промени целия живот на човека“, казва Амрам Шийн- фийлд. Човешката направа е действително „страховита и удивителна.“

Дори след като родителите са се срещнали и събрали, шансът да се роди точно този човек е едно на триста хиляди милиарда! С други думи, ако имате триста хиляди милиарда братя и сестри, те всички могат да бъдат различни от вас. Всичко това предположения ли са? Не, това е научен факт. Ако искате да научите повече по въпроса, прочетете „Вие и наследствеността“ на Амрам Шийнфийлд.

Говоря уверено за това да бъдем себе си, защото то ми е много близко. Знам за какво говоря. Знам го от горчив и скъпоструващ опит. Ето един пример. Когато за първи път отидох в Ню Йорк от царевичните полета на Мисури, аз се записах в Американската академия за театрално изкуство. Мечтаех да стана актьор. Имах идея, която намирах за блестяща — кратък път към успеха. Идея така проста, която нямаше начин да се провали, че не разбирах защо хиляди амбициозни хора не са я открили преди мен. Ето каква беше тя. Бях решил да изуча на какво дължат успеха си прочутите актьори на деня — Джон Дру, Уолтър Хемпдън и Оутис Скинър. После щях да имитирам най-доброто от Всеки от тях и да превърна себе си в блестящо, победоносно съчетание от всичките. Колко глупаво! Колко абсурдно! Трябваше да пропилея години от живота си, имитирайки други хора, преди дебелата ми глава да проумее, че трябва да бъда себе си и че въобще няма начин да бъда някой друг.

Би трябвало това разтърсващо преживяване да ми даде траен урок. Но не би. Не и на мен. Прекалено бях тъп. Трябваше да го усвоявам наново, отначало. След няколко години се заех да напиша книга, за която се надявах, че ще бъде най-добрата книга по ораторско изкуство за бизнесмени, писана някога. За написването на книгата имах същата глупава идея, като преди за актьорството. Щях да заема идеите на много други автори и да ги вложа всичките в една книга — книга, в която да има всичко. Набавих си дузини книги по ораторско изкуство и прекарах цяла година в работа по обединяването им в собствения ми ръкопис. Но накрая отново осъзнах, че се държа като глупак. Тази отвратителна компилация от чужди идеи, която бях написал, беше толкова изкуствена, толкова безинтересна, че никой бизнесмен нямаше да я изчете докрай. Изхвърлих в коша целогодишния си труд и започнах отначало. Този път си казах: „Ще трябва да бъдеш Дейл Карнеги с всичките му грешки и недостатъци. Не можеш да бъдеш никой друг.“ Престанах с опитите да бъда съчетание от други хора, запретнах ръкави и направих това, с което трябваше да започна — написах книга за ораторското изкуство според собствения си опит, наблюдения и възгледи като оратор и преподавател по ораторско изкуство. Научих — надявам се, завинаги— урока, който усвоява сър Уолтър Роли. (Не говоря за онзи сър Уолтър, който хвърля плаща си върху калта, за да стъпи кралицата, а за сър Уолтър Роли, който е професор по английска литература в Оксфорд през 1904 г.) Той казва: „Не мога да напиша книга, съизмерима с Шекспир, но мога да напиша книга, която да е моя.“

Бъдете себе си. Послушайте мъдрия съвет, който Ървинг Бърлин дава на покойния Джордж Гершуин. Когато Бърлин и Гершуин се срещат за първи път, Бърлин е прочут, а Гершуин е само борещ се да пробие млад композитор, който работи за тридесет и пет долара на седмица в квартала на музикантите. Впечатлен от способностите на Гершуин, Бърлин му предлага работа като негов музикален секретар срещу три пъти по-голяма заплата от онази, която получава. Но му дава съвет: „Не приемайте тази работа. Ако го сторите, можете да станете второкласен Бърлин. А ако упорито продължите да бъдете себе си, някой ден ще станете първокласен Гершуин.“

Гершуин се вслушва в този съвет и постепенно израства до един от най-значимите американски композитори на своето поколение.

На Чарли Чаплин, Уил Роджърс, Мери Маргарет Макбрайд, Джийн Отри и на милиони други им се е наложило да усвоят този урок, който се опитвам да ви набия в главите. Научили са го с много труд и мъка — както и аз.

Когато Чарли Чаплин започва да прави филми, режисьорът настоява той да имитира един известен германски актьор от онова време. Чарли Чаплин не постига нищо, докато не започва да играе себе си. Боб Хоуп преживява същото— той прекарва години, като пее и танцува, но не стига доникъде, докато един ден не започва да разказва анекдоти и да бъде себе си. Уил Роджърс пропилява години във водевилите, без да произнесе и дума. Не стига доникъде, докато един ден не открива, че притежава уникален дар на хуморист и не започва да говори.

Когато Мери Маргарет Макбрайд се появява за първи път в ефир, тя се опитва да играе ирландска комедиантка и не успява. Когато се опитва да бъде това, което е — обикновена провинциалистка от Мисури, — става една от най-известните звезди на радиото в Ню Йорк.

Когато Джийн Отри се опитва да се отърве от тексаския си акцент, облича се като градските момчета и твърди, че е от Ню Йорк, хората просто се смеят зад гърба му. Но когато започва да дрънка на банджо и да пее кънтри балади, това поставя началото на кариера, която го прави най-известния каубой на света и в киното, и в радиото.

Вие сте нещо ново в този свят. Бъдете доволни от това. Използвайте максимално всичко, с което природата ви е дарила. В крайна сметка всяко изкуство е субективно. Можете да изпеете само това, което чувствате. Можете да нарисувате само това, което усещате. Бъдете това, което собственият ви опит, среда и наследственост са ви направили. За добро или за лошо, трябва да обработвате своята малка градина. За добро или за лошо, трябва да свирите на инструмента, който ви се е паднал в оркестъра на живота.

Както казва Емерсън в есето си за „Увереността в себе си“: „Има такъв момент в развитието на всеки човек, когато той стига до убеждението, че завистта е неведение, имитацията — самоубийство, че трябва да приеме себе си за добро или за лошо, както му е отредено, че макар цялата вселена да е пълна с олага, нито зрънце не може да стигне до него другояче, освен благодарение на труда, който полага върху късчето земя, дадено му да обработва. Силата, която се съдържа в него, е нова по природата си и никой освсн него не знае на какво е способен — а и той самият не знае, докато не опита.“

Така го формулира Емерсън. Ето как изразява същото поетът — покойният Дъглас Малок:

Щом не можеш да бъдеш на хълм бор висок, ти бъди дребен храст, но бъди

най-прекрасният храст край пенлив водоскок и на бора недей се сърди.

Щом не можеш да бъдеш и храст, ти трева покрай пътя стани мълчешката;

вместо щука бъди малък клен, но това да е кленът-мечта на реката.

Няма как да сме все капитани — моряци да станем, пак нужни сме, значи.

Има труд за титани и труд за слабаци просто всеки си има задачи.

Щом не си пътят царски, пътека стани, щом не си слънце, бъди пък звезда.

Просто своята собствена цел постигни и така ще оставиш следа.’

За да си изработите психическата нагласа, която ще ви донесе душевен мир и ще ви освободи от безпокойството, ето Правило номер пет:

Не имитирайте другите.

Открийте себе си и бъдете себе си.