КОГАТО ШЕРИФЪТ ВЛЕЗЕ ПРЕЗ ПРЕДНАТА ВРАТА

ХОМЪР КРОЙ

Най-нещастният момент 8 живота ми бе един ден през 1933 г., когато шерифът влезе през предната врата на дома ми, а аз излязох през задната. Бях загубил дома си на Стандиш Роуд, 10, във форест Хилс, Лонг Айлънд, където се бяха родили децата ми и където бях живял със семейството си осемнадесет години. Никога не бях предполагал, че подобно нещо може да ми се случи. Дванадесет години по-рано ми се струваше, че съм покорил света. Бях продал правата за филмиране на романа ми „На запад от Уотър Тауър“ на най-високата цена в Холивуд. Две години живях със семейството си в чужбина. Лятото прекарвахме в Швейцария, а зимата— на френската ривиера — като богатите безделници.

Прекарах шест месеца в Париж и написах роман, озаглавен „Те трябваше да видят Париж“. В едноименния филм игра Уил Роджърс. Това бе първият му озвучен филм. Получих съблазнителни предложения да остана в Холивуд и да напиша сценарии за няколко филма с Уил Роджърс. Но отказах и се върнах в Ню Йорк. Тогава започнаха неприятностите ми.

Постепенно реших, че притежавам скрити способности, които не съм развил. Започнах да се смятам за находчив бизнесмен. Някой ми каза, че Джон Джейкъб Астор е спечелил милиони, инвестирайки в незастроени терени в Ню Йорк. Че кой е този Астор? Някакъв си амбулантен търговец, преселник с акцент. Щом той може, защо да не мога и аз?... Ще стана богат! Започнах да чета списания за яхти.

Смелостта на невежеството! Знаех за търговия¬та с недвижима собственост толкова, колкото един ескимос — за газовите фурни. Откъде да намеря пари, за да започна блестящата си кариера на финансист? Много просто — ипотекирах дома си и купих някои от най-хубавите парцели за застрояване във форест Хилс. Щях да задържа земята, докато цената й стане космическа, тогава да я продам и да живея в охолство — аз, който не бях продавал имот на стойност колкото пощенска марка. Съжалявах съвестните служители, които работеха като мравки за едната заплата. Казвах си, че Бог не е дал всекиму божествения огън на финансовата гениалност.

Изведнъж голямата депресия се стовари върху ми като канзаски циклон и ме помете като торнадо — кокошарник.

Трябваше да изсипвам по двеста и двадесет долара на месец в ненаситната паст на хубавия парцел. О, колко бързо идваха датите на плащанията! Освен това трябваше да плащам вноските по ипотеката и да остават достатъчно пари за храна. Бях обзет от безпокойство. Опитах се да пиша хумористични материали за списания. Хумористичните ми писания звучаха като плач Йеремиев! Нищо не можех да продам. Романите, които пишех, не харесваха никому. Останах без пари. Нямах срещу какво да взема заем, освен срещу пишещата си машина и златните си пломби. Млекарят престана да ми носи мляко. Газовата компания ми изключи газта. Наложи се да си купим една от малките печки за къмпинг, които сте виждали по рекламите — с бензинов резервоар. Бензинът се изпомпва ръчно и от печката изскача пламък, съскащ като сърдита гъска.

Останахме без въглища, компанията заведе дело срещу нас. Единственото ни отопление остана камината. Нощем събирах дъски и дървени стърготини от новите къщи, които строяха богатите... А бях на път да стана един от тях.

Толкова бях притеснен, че не можех да спя. Често ставах посред нощ и вървях с часове, за да се изморя толкова, че да заспя.

Загубих не само купената от мен земя, но и цялата енергия, която бях вложил в начинанието.

Банката обяви ипотеката ми за просрочена и ме изхвърли заедно със семейството ми на улицата.

Някак си успяхме да се сдобием със скромна сума и наехме малък апартамент. Пренесохме се в последния ден на 1933 г. Аз седнах на един сандък с багаж и се огледах. Хрумна ми нещо, което майка ми често казваше: „Не оплаквай разлятото мляко.“

Но тук не ставаше въпрос за мляко, а за кръвта ми! Поседях така и си казах: „Е, стигнах дъното и го преживях. Не ми оставя друг път, освен нагоре.“ Замислих се за хубавите неща, които ипотеката не ми беше отнела. Все още бях здрав, имах приятели. Щях да започна отначало. Не биваше да съжалявам за миналото. Щях да си повтарям всеки ден думите на майка ми за разлятото мляко.

Хвърлих в работа енергията, която напоследък бях влагал в безпокойство. Малко по малко положението започна да се оправя. Сега съм почти благодарен, че трябваше да мина през цялото това нещастие. То ми вдъхна сила, твърдост и увереност. Сега знам какво значи да стигнеш до дъното. Знам, че от това не се умира. Знам, че сме способни да понесем повече, от-колкото си мислим. Когато дребни безпокойства, тревоги и колебания се опитат да ме разстроят, аз ги прогонвам, като си припомням времето, когато седях на сандъка с багаж и си казвах: „Стигнах дъното и го преживях. Не ми остава друг път, освен нагоре.“

Какъв е принципът? Приеми неизбежното! Ако няма накъде да потъВаш повече, опитай се да тръгнеш нагоре.